Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (2)

2.

Мей Лин нямаше вече майка, защото нейната се бе удавила в река Сабайн. Бе отишла да накисне някакво пране, вместо това омотала с една риза главата си и вървяла навътре чак докато водата я покрила. Когато изплувала отгоре, вече не била жива, но ризата още била омотана около главата й.

Бащата на Мей Лин бе от онези, дето се завръщат вкъщи само, когато им омръзне да са на някое друго място. Дори не знаехме дали е наясно, че дъщеря му липсва. Мей Лин често казваше, че след като майка й се удави, баща й вече не бил същият. Казваше, че смята, че това е така, защото омотаната около главата на майка й риза била любимата му. Това е то истинска любов. Още по-зле, брат й Джейк, с когото бе близка, отскоро бе мъртъв и в семейството нямаше дори куче, на което тя да липсва.

На следващия ден, след като я намерихме, Мей Лин бе натъпкана в евтин ковчег и погребана в топлото утро в онази част от гробището на Марвъл Крийк, определена за бедняците, до едно място, обрасло със суха трева, с кърлежи, полепнали по нея, и подозирам, че някои бяха толкова малки, че не можеха да се видят. Майка й и брат й бяха погребани в същото гробище, но не бяха се озовали един до друг. Горе на хълма погребваха хората с пари. Тук долу бе безплатната пръст и дори да си нечий роднина, мятаха те където и да е, щом има място да се изкопае дупка. Чувала съм, че има много гробове един над друг поради липса на място.

В останалата част на гробището имаше дъбове и брястове, които хвърляха сянка, но парцелът на Мей Лин бе в горещата част, сред слегнали се купчини пръст, някои от тях обозначени с малки табелки. Някога на тях са били изписани имена, но бяха избелели от слънцето, отмити от дъжда.

Полицаят приключи случая, като отсъди, че тя е убита от човек или няколко неизвестни извършители, а това бе нещо, което и аз можех да измисля вместо него. Каза, че най-вероятно е някой скитник или няколко такива, които са я нападнали край реката. Трябва да са носили шевната машина под мишница.

Той не направи никакво усилие да открие убиеца й, нито защо се е озовала там, на дъното. Щом стана въпрос, нямаше дори лекар, нито който и да е друг да я погледне, за да се увери как действително е била убита или дали са се гаврили с нея. Никой освен мен, Тери и Джинкс не го бе грижа.

Службата бе извършена от местен свещеник. Той каза няколко думи, които май прозвучаха толкова неискрено, все едно бяха казани над трупа на любимата мишка на някой далечен братовчед, умряла от старост.

Когато свърши с приказките, двама чернокожи спуснаха простия ковчег в земята с въжета, после започнаха да хвърлят с лопати пръст в дупката. Освен тях, свещеника и кърлежите ние бяхме единствените на погребението, ако можеше да се нарече така.

— Човек би си помислил, че просто изхвърлят боклука, така бързаше тоя свещеник — каза Джинкс, след като си бяха тръгнали.

— Така го приемат — рекох аз, — така го и направиха. Все едно изхвърлят боклук.

Джинкс бе на моите години. Косата й бе вързана на плитки, които стърчаха от главата й като сплетени с тел. Имаше сладко личице, но очите й имаха изражение на по-възрастна, сякаш бе нечия стара баба, натъпкана в тялото на дете. Беше облечена в боядисана в синьо, увиснала като брашнен чувал рокля, по която се виждаха избледнели следи от предишните щампи, беше боса. Тери беше обул някакви нови обувки и бе измъкнал отнякъде черна мъжка вратовръзка. Бе вързана на голям възел и плътно стягаше врата му, което го караше да изглежда като торба с възел на върха. Бе втрил достатъчно брилянтин в черната си коса да смаже оста на камион, при все това недостатъчно да обуздае непокорната му грива. Лицето му бе почерняло от слънцето, а сините му очи блестяха като късове от ясното небе. Никой от нас не бе щастлив от случилото се, но той го приемаше особено тежко, очите му бяха зачервени от плач.

— Никой няма да положи подобаващо усилие да открие какво й се е случило — отбеляза Тери. — Изключено е да проведат разследване, за да стигнат до истината.

Харесваше ми да го слушам да говори, защото звучеше различно от всички, които познавах. Не бе напуснал училище като мен, тъй като имах проблеми с това, че е далеч и нямаше как да стигна дотам, във всеки случай не ми и харесваше много. На майка ми, която бе доста образована, не й се понрави, че напуснах, но не се оплака или противопостави — за това може би щеше да й се наложи да се измъкне от леглото си и да обуе обувките си.

Тери обичаше училището. Дори и математиката. Майка му е била учителка и допълнително го занимаваше. Баща му бе умрял, когато бе малък, и неотдавна майка му се бе захванала с един търговец на нефт, Харолд Уебър, и се бе омъжила за него. Тери ни най-малко не се погаждаше с него. Уебър накара майка му да напусне училище, за да стои вкъщи с децата, а тя се залови с шивашки бизнес, но той я принуди да зареже и това и изхвърли всичките й неща, защото бе убеден, че съпругът се грижи за жена си и тя не трябва да работи, дори да харесваше работата, която върши. В крайна сметка бе все едно, тъй като работа, особено за жени, се намираше толкова рядко, колкото и кръстена в правата вяра гърмяща змия.

След тази женитба в очите на Тери се появи изражение като на заек, който е готов да хукне и да избяга надалеч.

Джинкс можеше да чете, пише и смята колкото мен, но не беше се научила в училище. Наоколо нямаше училища за чернокожи, беше се научила от татко си, който замина на север да поработи известно време и там се научи да чете. Той каза, че за негрите на север е по-добре, защото хората се държали все едно те харесват, дори и да не е така. Ала се върна, защото му липсваха семейството и животът в Юга, тъй като веднага можеше да разпознае кои са копелета, нямаше нужда от кой знае какви догадки, за да проумееш кой какъв е.

Но когато времената ставаха лоши, това не му пречеше да се отправи отново на север. Казваше на Джинкс, че мрази да го прави и наистина така мислеше, но трябваше да замине, да изкара малко пари и да ги прати на нея и майка й.

Никой от нас не бе щастлив в Източен Тексас. Всички искахме да се махнем, но бяхме сраснали с това място като дървета, пуснали дълбоки корени. Когато се замислях за това да се махна, не можех да си представя какво е отвъд реката и горите. Освен в Холивуд. Това бе възможно заради разказите на Мей Лин, която непрестанно говореше за него. В нейната уста звучеше много хубаво, макар че никога не бе ходила там. Въпреки това точно там ми се искаше да бъда. Ала бях научила от Джинкс: с лайно в една ръка и желание в друга е да се види с кое ти е по-добре. Казваше същото и за молитвата, но изобщо не се захванах да проверя идеята й.

Решихме да отидем до дома на Мей Лин и да проверим дали баща й не е там, да му съобщим лошата новина, да му кажем, че е изпуснал погребението. Смятахме, че ако си е вкъщи, досега трябва да е научил, но бе нещо, с което да се захванем, а да си кажем истината, ако не си е вкъщи, искахме да се поогледаме наоколо. Не мога да го обясня, но предполагам, че засега не ни се искаше все още да спрем да мислим за Мей Лин и да отидем там, където живееше, ни се струваше начин да запазим спомена жив.

Сега, когато бе мъртва, си отидоха и много от надеждите, които хранех. Винаги си бях мислила, че Мей Лин може просто да замине за Холивуд, да стане филмова звезда, после да се върне и да ни отведе със себе си. Никога не си бях представяла защо ще го прави или какво бихме могли да правим ние там, но бе по-добре от това да мисля, че ще порасна и ще се омъжа за някой тип, който дъвче тютюн и смърди на уиски, който ще ме пребива поне веднъж седмично и може да ме кара да си прибирам косата.

Тези мисли нямаха значение в случая, защото Мей Лин не стана звезда. Истината беше, че към края самите ние не я познавахме много добре. Докато изплува във водата, завързана към онази шевна машина „Сингер“, мисля, че не я бях виждала цял месец. Смятам, че същото важеше за Тери и Джинкс.

Джинкс каза, че смята, че Мей Лин е стигнала онази възраст, на която е разбрала, че ако се размотава с чернокожи деца, това няма да я изведе на пътя на звездната слава. Подчерта, че не я вини, но се съмнявам в това. Джинкс бе от хората, които можеха да имат зъб на някого.

Що се касае до това какво се бе случило с Мей Лин, имах разни идеи. Никой не обичаше прожекциите на филми колкото нея и тя би се качила на стоп при всеки, който би я откарал в града в събота, за да хване шоуто. Мъжете винаги бързо се съгласяваха да я качат. Колкото до мен, трябваше да легна насред пътя и да се престоря на умряла, за да ги принудя да спрат, а дори и тогава можеше да предпочетат да минат отгоре ми като през някой мъртъв опосум. Може Мей Лин да се е качила при погрешния човек, някой ядосан търговец на шевни машини „Сингер“. Празни мисли, но май по-добра детективска работа от тази, свършена от полицай Хигинс.

За да стигнем до къщата на Мей Лин оттук, където бяхме, или трябваше да вървим десет мили нагоре до моста, да минем по него, да изминем още десет от другата страна по брега на реката, или да я прекосим с лодка и да се изкачим право до къщата й. Това щеше да спести часове.

Използвахме лодката на татко — онази с малката дупка на дъното, и докато аз и Тери гребяхме, Джинкс изгребваше с канче за кафе водата. След известно време аз я смених и тя отиде да гребе.

Над реката бяха надвиснали дървета, дълги лиани и пълзящи растения, обрасли с мъх, стигаха чак до повърхността на водата. Наоколо плуваха обичайните костенурки и водни змии, дългокраки птици гмуркаха глави да измъкнат някоя риба, имаше и от онези малки насекоми, дето пърпореха по водната повърхност като ефектни танцьори.

Плавахме по реката от известно време, когато Джинкс каза:

— Чувате ли това?

— Кое? — попита Тери.

Още беше с онази вратовръзка с възела, но беше го поразхлабил, така че не стягаше толкова много врата му.

— Това хлопане — отвърна Джинкс.

Спряхме да гребем и се заслушахме. Долових го слабо.

— Клоните на дърветата се удрят и търкат един друг от вятъра — каза Тери. — Израсли са твърде нагъсто и те издават този звук. Забелязвате ли колко силен е вятърът?

Погледнах дърветата, клоните им се огъваха яко. Повърхността на водата бе набраздена от вълни.

— Може да е от вятъра — рече Джинкс, — но не дърветата удрят клони. Кокалите са.

— Кокали ли? — попитах.

Джинкс посочи към брега на реката, където трънаци и къпини се бяха усукали здраво около дърветата.

— Някъде сред най-непроходимия храсталак живее Скунк. Той окачва кокалите на върви и когато духне вятър, те се блъскат един в друг. Човешки кости. Този звук чувате, на костите.

— Няма никакъв Скунк — каза Тери. — Това са бабини деветини. Също като за пастира, който живеел в гората. Приказки да плашат децата.

Джинкс поклати глава.

— Скунк е реален. Той е огромен, стар, чернокож, по-скоро червенокож, не негър, със сплъстена червена коса, разчорлена, все едно е храсталак. Казват, че има изсушена синя птица в нея. Има тъмни очи, мъртви и изцъклени, като копчета за палто. Казват, че стъпва тихо като бриза и може дни наред да не спи. Че може да преживее седмици, като пие вода от калните дупки, да яде корени и всякакви такива и че задето единствено се е къпал, когато е падал в реката или когато го е изненадвал дъждът, смърди като скункс и може да го надушите отдалече, че идва.

Тери се изсмя.

— Не ставай смешна.

— Има индианска кръв, семиноли или чероки, нещо подобно, и затова кожата му е червена. Той е ловец, свикнал да живее в областта Евърглейдс, във Флорида. Закоравял убиец. Никой не смее да закача Скунк, ако не му отърва той да го пипне, а по-вероятно — умъртви. Отсича ръцете и ги занася да докаже, че е свършил работата, за която е бил нает.

— Дори и да има човек с птица в косата и името му да е Скунк — рекох аз, — не мисля, че кокалите тракат край бърлогата му. Тери е прав, върховете на дърветата се удрят. Чувала съм този звук и по-рано и не само на това място.

— Ами — не се предаваше Джинкс, — той се мести. И ако това са дървета, а не кости, това не значи, че Скунк не е там. Познавам хора, които са го виждали. Един мъж ми каза, че го е наел, защото жена му избягала и той искал да я намери. Казва, че Скунк може да не го е разбрал или да не му е пукало. Върнал единствено ръцете й, отсечени до китките с томахавка. Старецът, дето ми разказа историята, каза, че не попитал къде е тялото, както и че си платил. Това, което Скунк поискал от него, не били пари. Поискал му всичките одеяла, които имал, консервираната за зимата храна и най-дебелото му огромно куче. Човекът му дал и него. Скунк отнесъл всичко в една ръчна количка, кучето завързал за въже и то вървяло до него. Старецът каза, че Скунк не използва ловни кучета, защото бил по-добър от тях. Смятал, че кучето е за вечеря.

— И има голям син вол на име Бейб^[1] — каза Тери. — И може да обязди торнадо и да го язди като кон.

Джинкс толкова побесня, че едва не се изправи в лодката.

— Той не е някой Пол Бъниън^[2] или Пекос Бил^[3] — възрази тя. — Вбесявате ме. Той не е небивалица. Истински е. И по-добре се оглеждайте за него.

— Нямах намерение да те ядосам, Джинкс — рече Тери.

— Да, ама го направи — отвърна Джинкс. — Много ме ядоса.

— Съжалявам — каза Тери.

— Давай, Джинкс — рекох, като се опитвах да укротя наежената й перушина. — Доразкажи ни за него.

— Той не говори много освен с този, когото се кани да убие. Казват, че не може да говори, само издава странни звуци. Знам, защото татко познавал един човек, който успял да избяга от Скунк съвсем случайно. Та Скунк бил нает да го хване, намерил го, завързал го за едно дърво, канел се да му пререже гърлото и отсече ръцете. Дървото, към което този човек бил завързан, било на брега, до реката. Старо дърво и макар че човекът не правел това съзнателно, той ритал с крака, за да се спаси от Скунк. Дървото било по-изгнило, отколкото на пръв поглед изглеждало, защото в корените му имало мравки и те ги били прегризали. Онзи човек казал на татко, че усещал мравките да пълзят по него, как го хапят, но никак не им се сърдел, защото от тях дървото било изгнило и докато той напъвал с краката и натискал гръб в дънера, то се скършило. Паднал назад във водата. Когато цопнал, дънерът отплавал по реката и го завъртал многократно, с усилие си поемал дъх всеки път когато се покажел на повърхността. Накрая дънерът се разпаднал, така въжетата се разхлабили, той доплувал до пясъка, отдъхнал си и после доплувал отсреща. Естествено, това не му се отразило добре. Татко каза, че по-късно, след като му разказал това, никой повече не го видял. Каза ми, че било, защото нямал достатъчно ум да отиде на север или пък на запад, а останал тук. Смята, че Скунк накрая го пипнал. Той не се отказва никога, макар че може да изостави някоя следа за малко, ако му писне. После отново проявява интерес и се връща. Винаги се връща и няма край, докато не пипне този, когото преследва.

— Защо е преследвал онзи човек? — попита Тери.

— Не знам — отвърна Джинкс. — Някой наел Скунк да го пипне и той го сторил. Смятам, че му е отсякъл ръцете и ги дал на онзи, който му наредил, или може да си ги е запазил. Не знам. Що се касае до онова, което останало от човека, обзалагам се, че е изгнил някъде в гората и никой повече не го видял.

Лодката плаваше бавно към брега. Заехме се да гребем отново.

— Там в гората е — продължи Джинкс, не бе още приключила тая история със Скунк. — В тъмните сенки. Не прави нищо, само чака, докато някой го наеме. Там някъде е, в палатката си, направена от кожи, навсякъде около нея висят онези кости и дрънчат на вятъра. Прибира ги всичките, опакова ги в палатката, завързва я на гърба си и се мести, разполага си бивака другаде. Чака, докато някой има нужда от него. Свързват се с един от неговите братовчеди да отиде и да го намери, защото не позволява на никой друг да се приближи, казват, че дори и братовчедите му се боят от него.

— Как е станал такъв? — попитах аз.

— Казват, че майка му не можела да го понася повече, защото бил луд, и като бил на десет, за рождения му ден тя го завлякла до реката, изхвърлила го от лодката и го ударила по главата с греблото. Той не умрял. Само бил нокаутиран яко и водата го изхвърлила на брега. Заживял в гората край реката. После намерили майка му с отсечени ръце, а главата й била размазана с гребло.

— Прекрасно — каза Тери и се изсмя.

— Щом искаш, смей се — рече Джинкс. — Но по-добре ми повярвай. Скунк е там. Ако се натъкнеш на него, това ще ти е за последен път.