Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (6)

6.

На следващата сутрин се събудих от песента на присмехулник пред прозореца, кацнал на клона на една топола. Имитираше пойна птичка и звучеше толкова щастливо, сякаш песента си беше негова — присмехулникът бе нещо като крадец, какъвто възнамерявах да стана и аз. Огромната разлика бе, че той изглеждаше щастлив при тези обстоятелства, а аз не бях; а и засега не бях откраднала нищо освен захарна тръстика и дини.

Полежах малко и го слушах как пее, после станах и се облякох, отключих вратата и излязох с цепеницата в ръка. Исках да видя мама, но се боях, че татко може да е още там. Слязох долу, погледнах навън през прозореца и видях, че камионът му го няма. Порових в съда за притопляне над печката и намерих една бисквита, твърда като сърцето на банкер. Изядох я, като внимавах да не си счупя зъбите.

Щом се върнах горе, почуках на вратата на мама и тя ми извика да вляза. В стаята бе тъмно, след снощи някой бе пуснал пердето и аз отидох да го дръпна леко. Слънчевата светлина се надипли по леглото и видях, че мама е дръпнала завивките до под брадичката си, главата й бе подпряна на възглавниците.

Русата й коса бе пусната и се разпиляваше наоколо като разлят мед. Лицето й бе бяло като мляко, а костите й изпъкваха по-силно от обикновено, но дори и така тя бе доста хубава. Приличаше на порцеланова кукла.

На слънчевата светлина се бяха извили прашинки, прах бе полепнал и по долния край на завивката. В ъглите на стаята имаше паяжини, гъсти, сякаш готов за бране памук. Ветрецът отвън нахлуваше през пролуките в стената и разнасяше носещия се наоколо прах. Не че беше нещо, което с малко усилено търкане и дървен материал за двайсет и пет паунда да не може да се оправи с чук, но никой от нас не се заемаше с това. Живеехме там като плъхове, вкопчили се в кораба, който знаехме, че потъва.

Мама ми се усмихна, когато седнах на един паянтов стол до леглото. Той миришеше на влага и старост, като някоя мокра баба.

— Ще ми се да стана да ти приготвя нещо за хапване, миличка — каза тя, — но нещо нямам сили.

— Няма нищо — отвърнах й. — Намерих май някаква бисквита.

— От лекарството е — каза тя. — От него се чувствам замаяна. Просто нямам сили за нищо, с него или без него.

— Знам.

Загледа се в мен продължително, сякаш се опитваше да съзре нещо под кожата ми, и тогава пристъпи към признанието.

— Баща ти беше тук снощи.

Не бях сигурна защо ми го казва, но възкликнах:

— О! — сякаш не знаех за какво говори.

Бе факт, който бих предпочела да натикам на някое място, където да не мога да се докосна до него — например на дъното, в леговището на някой алигатор.

— Така ме е срам — каза тя и извърна глава от мен. — Не би трябвало дори да ти казвам, ти си съвсем малко момиче.

— Наясно съм с някои неща, които може би мислиш, че не знам.

Всъщност подозирах, че ме е видяла или татко й беше казал и тя се чувстваше длъжна да обясни.

Бавно повдигна глава по-нагоре на възглавницата и отново ме погледна.

— Не си спомням наистина много добре, но тази сутрин разбрах. Той е бил тук. През нощта.

— Всичко е наред, мамо.

— Не — каза тя. — Не е. Той не струва.

Поседяхме малко така — тя ме гледаше, а аз гледах в пода.

След известно време попитах:

— Какво ще кажеш, ако реша да замина?

— Защо ли би поискала да заминеш? — рече тя. — Ти няма какво да правиш тук.

Не точно това бях очаквала и трябваше да попрехвърля тази мисъл в главата си за миг, да се уверя, че съм чула правилно.

— Не, мадам, тук не е^[1] нищо за мен.

— Няма — поправи ме тя. — Не използвай „не е“.

— Съжалявам — извиних се. — Все забравям.

— Всъщност не си ходила на училище достатъчно, за да знаеш, а и аз не съм ти помогнала по-нататък с образованието, като все лежа в леглото, но ти знаеш, че много-много не ставам. Някога смятах, че мога да стана учителка или медицинска сестра.

— Наистина ли?

— Разбира се — отвърна тя.

— Мамо, ако твоя приятелка се е удавила и си намерила тялото й, а тя винаги е искала да отиде в Холивуд, за да стане филмова звезда, грешно ли ще е да я изровиш, след като е погребана, да изгориш останките й, да отплаваш по реката, да отнесеш праха й в буркан до Глейдуотър, да хванеш автобуса и да стигнеш с нея чак до Холивуд?

— Какво?

Повторих пак.

— За какво говориш? Кое е това момиче, което ще изкопаеш?

— Мей Лин.

— Красивата Мей Лин? — попита тя, сякаш имаше дузина с това име.

— Точно тя.

— Боже мой, мъртва ли е?

— Татко не ти ли каза?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ти беше малко неконтактна — рекох. — Намерихме я вчера със завързана за краката й шевна машина и днес я погребаха. Щях да ти кажа снощи, но не можах.

— Дон знаеше ли за това?

— Да, мамо. Той и чичо Джийн, аз и Тери я намерихме в реката.

— О, Боже — възкликна мама. — Беше толкова млада. А неотдавна загуби и брат си, преди това майка си.

— Беше на моите години — рекох. — Никога никъде не отиде. Искаше, но не можа.

— Татко ти е бил там, когато сте я намерили? — попита мама, сякаш вече не бях й казала.

— Беше.

— Изобщо не ми спомена нищо.

— Нищо чудно. Искаше да я бутнем обратно със сингера във водата.

— Той не обича проблемите — каза тя, сякаш това обясняваше всичките му постъпки.

— Предполагам — съгласих се.

— И сега ти искаш да заминеш?

— Не знам какво искам. Аз, Тери и Джинкс…

— Още ли се виждаш с онова чернокожо момиче?

— Да.

— О. Всичко е наред — рече мама. — Не говоря против нея. Просто се изненадвам, че не си като всички останали.

— Всички останали?

— Обикновено става така, че децата, бели и цветнокожи, играят заедно, докато пораснат, а после не общуват. Така си е.

— Благодаря, че имаш високо мнение за мен — рекох.

— Не исках да кажа това, Сю Елън. Просто имах предвид, че не е по обичайния начин за тези места, пък и почти навсякъде другаде, във всеки случай, а съществува и целият този проблем относно това как влияе на говора ти. Приказваш, сякаш си полска работничка.

Тя млъкна, сякаш внезапно бе проумяла какво й бях казала за Мей Лин.

— Каза, че искате да изровите приятелката си, да изгорите тялото и да отнесете праха й в Холивуд?

— Това казах, да, но дали ще го направя? Не знам.

— Доста налудничаво — отбеляза мама.

— Ти знаеш — рекох и се намразих на мига, щом го казах.

Мама извърна лице от мен.

— Нямах предвид това — поправих се. — Съжалявам, мамо.

Тя бавно се обърна към мен.

— Не. Всичко е наред. Не бях много деликатна, като се изказах. А и предполагам, не съм аз човекът, който може да съди останалите по какъвто и да било начин, нали така?

— Нищо ти няма.

— Не. Не е така. Чуй ме. Не знам дали трябва да изкопаете, или изгорите нечие тяло. Напълно сигурна съм, че е престъпление. Смятам, че има списък на абсурдните престъпления и това е едно от тях, както да ядеш изпражнения, нещо такова. Просто не се прави. Така че забрави. Ала смятам, че за теб ще е добре да заминеш. Нямам акъл вече за нищо кой знае какво, дори и за майка, но ти не бива да оставаш тук. Ако нещо се случи с мен, оставате ти и баща ти… а ти не би искала това.

— Не искам да те оставя тук с него — рекох й, — още по-малко аз да остана с него. Още има доста здраво ляво кроше.

— Не оставай заради мен — каза мама. — Пуснала съм го да влезе снощи, макар че не си спомням всичко ясно. Било е от онзи лек за всичко. Замайва ме. И ми става толкова самотно.

— Той не лекува нищо — рекох й. — Само те упойва, приспива и ти дава повод за извинения. Не бива да го пиеш повече.

— Не знаеш как стоят нещата — възрази тя. — Кара ме да се чувствам добре, когато съм зле, а без него се чувствам твърде зле през цялото време. Трябва да заминеш. Забрави за това да изкопаваш тялото на когото и да било — това е лоша идея, но ти трябва да заминеш.

— Казах ти, че не искам да те оставя с татко.

— Мога да се справя с него.

— Не искам да ти се налага — настоях.

Мама се замисли за нещо по-продължително. Едва ли не виждах какво се мъти в главата й и мърда там някъде, като човек в пълен мрак. За времето, което й бе нужно, преди да заговори отново, щом толкова ми се щеше на мен, а това не беше така, можех да изпуша цяла пура и да си свия друга.

— Нека ти кажа нещо, скъпа — каза тя. — Нещо, което може би трябваше да ти кажа преди години, но се срамувах. Не исках да знаеш каква жена съм.

— Всичко ти е наред.

— Не — възрази мама. — Не ми е наред. Казах го и преди и го мисля. Не ми е наред. Не съм добра християнка.

Не беше вторник, затова религията не ми бе приоритет.

— Знам само, че ако нещо сработва, възхваляваме Бога за това — рекох. — Ако пък не стане, такава била волята Му. Струва ми се, че винаги е кацнал горе, готов да се спусне и да си припише заслугата за всякакви неща, за които нищо не е сторил по един или друг начин.

— Не говори така. Кръщавана си.

— Намокрена съм — възразих. — Единственото, което си спомням, е как свещеникът натисна главата ми в реката, а когато ме измъкна оттам, казваше нещо, докато от носа ми се лееше вода.

— Не би трябвало да говориш така — настоя тя. — Адът е горещо, лошо място.

— Смятам, че мога да тръгна направо за там, вместо да стоя тук — и ще се почувствам облекчена — отбелязах.

— Да не го обсъждаме повече — прекъсна ме тя. — Няма да слушам как някой говори лошо за Бог.

Нужно й бе малко време. Реших да я оставя на мира. Седях там, чоплех ноктите си, гледах в краката си и наблюдавах как прахът се носи из въздуха. После тя каза нещо, което бе толкова изненадващо, сякаш бе отворила уста и от нея бе излетяло ято пъдпъдъци.

— Човекът, когото наричаш „татко“, не ти е баща.

Онемях. Продължих да седя там, вцепенена като ампутиран крак.

— Истинският ти баща е Брайън Колинс. Беше адвокат, може и още да е. В Глейдуотър. Той и аз… е, имахме своите хубави моменти и тогава… аз забременях с теб.

— Значи Дон не е баща?

— Не казвай „не е“.

— Майната му, забрави тая лайняна работа с „не е“. Не ми ли е баща?

— Не. И не ругай… каква мръсна дума. Никога не я използвай… Отдавна смятах да ти кажа, че не ти е баща. Чаках подходящия момент.

— Всеки момент след раждането ми щеше да е подходящ.

— Знам, че е шок — добави мама. — Не ти казах, защото не Брайън те отгледа.

— Не че Дон свърши нещо кой знае какво с отглеждането — отбелязах аз. — Моят истински баща… какъв е бил?

— Отнасяше се с мен много добре. По-възрастен е с около пет години. Обичахме се и аз забременях.

— И той не е искал да има нищо общо с теб повече?

— Искаше да се оженим. Обичахме се.

— Обичала си го толкова много, че си дошла тук и си се омъжила за Дон, и си ме оставила да си мисля, че той ми е баща? Напуснала си родния ми баща, който е бил адвокат и добър човек, и си се омъжила за един задник? Какво си си мислила?

— Виждаш ли? Казах ти, че съм лоша майка.

— Е, добре. Печелиш. Лоша майка си.

— Чуй ме, Сю Елън. Срамувах се. Християнка, която чака извънбрачно дете. Не бе редно. Поставяше Брайън в лоша светлина.

— Казал е, че ще се ожени за теб, нали?

— Започваше да ми личи — продължи тя. — Не исках да се омъжа за него в такъв вид, дори и пред мирови съдия. Имаше добра работа, хората го уважаваха, и не исках да изгуби всичко това, защото аз не съм могла да си стискам краката.

— И той е имал нещо общо с това благословено събитие.

Тя леко се усмихна.

— Да, така е.

— И за да си остане уважаван той, си го зарязала, дошла си тук, накрая си се омъжила за Дон, докато ти е личало, и ето ни нас сега — аз, помъкнала една цепеница, а ти — пияна от еликсир за всякакви болки.

— Бях на седемнайсет — каза тя. — Не разсъждавах ясно.

— Аз съм на седемнайсет.

— На шестнайсет си.

— Почти на седемнайсет.

— Не си същата, каквато бях аз на твоята възраст. Ти си силна. Като истинския си баща. Имаш неговата решителност. Твърдоглава си като него. Искаше да се ожени за мен независимо от всичко. Избягах посред нощ, качих се на стоп и се озовах в едно кафене, където започнах работа. Там срещнах Дон. Не беше толкова парцалив и противен като сега. Не бе умник, нито финансово подсигурен и не бе дотам уважаван, че ако се ожени за бременна, това да е от някакво значение. Реших, че на него мога да причиня това, което не можах на Брайън. Брайън заслужаваше повече.

— Смятала си, че не била достатъчно добра за него?

— „Че не си била“ — поправи ме тя. — „Не си“ е правилно.

— Спиш през цялото време тук, бродиш замаяна от всемогъщия си еликсир, а сега си намерила време да ми оправяш английския?

— Брайън беше добър човек и това щеше да промени всичко за него.

— Ами аз? — попитах.

— Бях млада. Не разсъждавах ясно.

— Това ли ти е грешката? Била си млада?

— Исках ти да имаш дом. Дон каза, че не му пука чие е детето. Искаше мен. Мислех, че го мисли и нещата ще са наред, а Брайън би могъл да продължи живота си. На следващия ден след сватбата ни Дон се напи и ми насини окото, тогава разбрах какъв е. Но бях в безизходица. Той получи онова, което искаше, и тогава адът започна. Продължава вече повече от шестнайсет години. Има мигове, в които прилича на човека, когото срещнах, но по-често е този, когото познавам сега.

— А ето те и теб, скрила си си главата в ада и си щастлива от това.

— Мисля, че Дон даде най-доброто, на което бе способен — каза тя. — Мисля, че по своя си начин той ме обича.

— Знам това, мамо — на Джинкс не й се налага да ляга с цепеница до себе си нощем.

— Останах заради теб.

— Не е така — казах и се наведох напред в стола към нея. — Ако е заради мен, отдавна щяхме да сме заминали далеч. Останала си, защото са ти слаби ангелите да направиш нещо друго. Била си слаба и преди да започнеш да се наливаш с този еликсир. Слаба и доволна, че си такава. Просто си доволна, че не те удря толкова, колкото по-рано, а когато го направи — че не е толкова силно. Сега те е уловил с една бутилка и може да те налива и да те използва както си ще. Това не е правилно, мамо. Оставила си ме да се справям с него, докато ти плаваш върху някой облак нанякъде. Не обвинявам всемогъщия ти еликсир, мамо. Виня теб.

Забелязах, че думите ми я ужилиха като пчела и се почувствах щастлива.

— Права си — каза тя. — Аз съм малодушна. Изоставих човека, когото обичах. Отказах се от живота, омъжих се за губещ, напълно зарязах теб, но нямах такова намерение.

— И това те извинява.

— Не съм искала да те нараня — добави тя.

— Е, все някой е искал — казах й. — Ти не си се наливала с всемогъщ еликсир, като си забременяла и си избягала. Ето какво ще ти кажа. Ще ти оставя някое здраво дърво до леглото. Когато не си пияна от лекарството си, което значи петнайсетина минути на ден, може да го използваш срещу него. Мисля, че едно точно попадение в главата е по-добре. През останалото време можеш да си плуваш в облаците, а той да прави каквото си ще, ти можеш да се преструваш, че не знаеш или не разбираш. Но мен не правите на глупак и нека ти повторя „не правите“. Не правите.

Станах, взех си цепеницата, поколебах се и я оставих на стола до леглото.

— Ето ти дървото — рекох. — Мога да го сложа и до теб, ако желаеш.

— Миличка, не се ядосвай.

Бях стигнала до долния край на леглото и бях се отправила към вратата.

— Ако бях по-бясна, къщата щеше да се подпали.

Излязох и затръшнах вратата, отидох до стаята си, затръшнах и моята врата, заключих се и плаках известно време. После станах, омръзна ми да рева, виждах, че не помага изобщо. Реших, че съм толкова бясна, че искам да обуя обувки. Намерих някакви чорапи, които имаха само по една дупка всеки, обух ги, също и обувките, слязох долу, излязох навън и закрачих чевръсто по брега на реката.