Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (13)

13.

Къщата на преподобния не беше голяма, но бе направена от солидни трупи, имаше и ошлайфани шиндли на покрива. Издигаше се по-високо от повечето едноетажни къщи. Шиндлите бяха покрити с тънък слой катран, за да не пропускат вода и по ръбовете им виждах да стърчи хартията, покрита с него. Покривът блестеше на слънцето. Верандата отпред бе тясна, със здрави стъпала и на нея имаше люлеещ се стол.

Пред къщата видях черна кола, покрита с прах, а една от предните гуми и колелото й липсваха. Оста от тази страна бе подпряна на дървени трупчета, а край колата растеше трева като козина на къртица. Шест врани бяха накацали по нея и я бяха нацапали цялата с белите си курешки. Когато се появихме, впериха в нас мънистените си очи. С тая кола на трупчета май нямаше как да убедим преподобния да ни откара където и да било.

Отпред имаше и покрит кладенец. Беше построен от красив, отлежал дървен материал. Имаше покрив отгоре и платформа отстрани, за да можеш да стъпиш, да хванеш въжето и завъртиш макарата, за да пуснеш ведрото в кладенеца. Наблизо имаше и доста голяма барака. Беше направена от трупи, беше със същите шиндли като на покрива. Имаше открита част с навес и голяма пейка под него, а другата секция бе затворена, имаше стени и врата. Недалеч видях построен наскоро нужник, боядисан в кървавочервено, а на двора край него още лежаха разхвърляни остатъчни материали. Само градината изглеждаше различно. Беше доста голяма, с квадратна форма, в нея растяха големи тикви върху зле окопани купчини пръст и един ред боб, който бе пожълтял и поизсъхнал. Цялото място изглеждаше сякаш плаче да бъде подпалено и изорано, за да бъде спасено от собственото си нещастие.

На един хълм в близост имаше църква. Предполагам, че тя бе на преподобния и че това бе къщата, която паството му предоставяше.

Вътре в нея имаше прозорец на всяка стена и по два на по-дългите. Всички бяха отворени, за да влиза въздух, а отвън над тях имаше мрежи, за да не влизат насекоми. Вътре бе по-прохладно, отколкото бих допуснала, и това вероятно бе заради високия таван. Той имаше нов хладилник в единия ъгъл, а в къщата всичко бе разхвърляно и достатъчно старо, че може и да е било намерено в някоя пирамида в Египет. А имаше доста неща. Всички седнахме край една голяма дъсчена маса в средата на стаята. Преподобният донесе няколко чаши от някакъв скрин, отиде до хладилника, извади лед и се зае да го разбива с шило. Постави парченцата в чашите, а от друга част на хладилника извади кана с чай и ни наля.

Ние седяхме, гледахме се един друг и отпивахме от солидно подсладения чай — беше толкова сладък, че главата ми се завъртя, но беше студен и освежаващ и аз бях доволна, че го пия.

Преподобният Джой изгуби интерес към нас и през цялото време гледаше мама — с онзи болезнен вид на теле, което гледа майка си.

— На някакъв пикник ли сте тръгнали? — попита я той.

— На поклонение един вид — отвърна мама. — Тръгнали сме да видим каквото можем.

— Това така ли е? — попита той.

— Така е — отвърна тя.

— Е, със сигурност се радвам, че мога да ви посрещна в моята къща и че Бог ни е събрал — каза преподобният Джой.

— Или по-точно реката — вметна Джинкс.

— Какво значи това? — попита той.

— Може би реката ни събра, а не Бог — поясни Джинкс.

— Не е ли едно и също? — попита той.

— Може, но само ако са едно — същата тази река, която ще ни сбере за чаша чай, със сигурност ще те удави или пък някоя змия ще те ухапе, докато си в нея.

Преподобният се ухили на Джинкс. Тя изглеждаше мърлява като останалите нас — с изключение на мама. Да припомним, че тя не бе изкопала два трупа, изгорила единия от тях в някаква фабрика за тухли, товарила багаж на сала, размахвала пръта и гребала по течението на реката. Тоя сорт неща бе отнел свежестта на останалите. Ала Джинкс — тя бе особено измърляна. Имаше борови иглички в плитките, а панталонът й отзад бе мокър и изцапан с кал. Предполагам, че когато станеше от стола си, щеше да остави достатъчно мокра пръст, за да се посадят в нея няколко стръкове царевица и да остане още място за едно-две гнезда краставици.

— Не звучиш като твърдо убедена в словото и любовта Божия — отбеляза преподобният Джой, а усмивката нито за миг не слизаше от лицето му.

— Имам си свои убеждения — отвърна му тя.

Това беше самата истина, но аз я познавах достатъчно, за да съм сигурна, че не са здраво заключени, че могат да излязат навън и да бъдат видени и при най-малък опит за догадки. Надявах се, че преподобният Джой ще остави нещата така, но също като себеподобните си, както и политиците, той просто не можеше да го стори.

— Предполагам, че си от онези, дето искат да видят чудото, преди да повярват в него — рече й.

— Би било добре за начало — отвърна Джинкс. — Мисля, че това би могло да ме вкара веднага в лодката.

Преподобният Джой се изсмя кратко, сякаш се кискаше на нещо глупаво, което някое котенце е направило, а може би зад смеха му се криеше намерението му да сложи в чувал котенцето с малко камъни и да потегли към реката.

— Чудеса се случват всеки ден.

— Виждал ли си някое? — попита Джинкс.

— Синята птица, която пее сутрин — отвърна той. — Слънцето, което изгрява…

— Онова, което искам да видя — прекъсна го тя, — е нещо малко по-изненадващо и по-необичайно.

— Не бъди груба, Джинкс — предупреди мама.

След забележката усмивката изчезна от лицето на преподобния и в стаята стана толкова тихо, че можеше да се чуе врабче, ако пръднеше от върха на някой висок бор. Замислих се, че когато ми се удаде възможност, ще се наложи да дръпна Джинкс настрана и да й обясня как просто трябва да оставиш набожните хора да изразяват мислите си, защото ако не вярваш в онова, в което те вярват, ще се връщат пак при теб, докато накрая те направят вярващ или ги излъжеш — или пък се удавиш само за да те оставят на мира.

Накрая усмивката се завърна и озари лицето на преподобния Джой.

— Познавах един човек, който претърпя ужасен инцидент. Един камион минал отгоре му и смазал гръдния му кош. Докато стигнат при доктора, той умрял. Изнесли го навън и повикали семейството, и когато те дошли да го видят, той се съживил.

— Значи изобщо не е бил мъртъв — отсече Джинкс. — Мъртвите не се съживяват.

— Беше чудо.

— Не е бил мъртъв — не се отказваше Джинкс.

— Докторът каза, че е.

— Сбъркал е.

— Е, ти не си била там — отбеляза преподобният Джой.

— Ами вие?

— Джинкс… — намеси се мама.

— Не, но го знам от достоверен източник — отвърна преподобният.

Джинкс кимна и отпи от чая си.

— Този човек, дето камион минал отгоре му, да не би да е станал от масата и да се е заел с обичайните си дела все едно нищо не се е случило?

— Направил го — отвърна преподобният.

— В онзи миг?

— Не. Трябвало да се възстанови. Ребрата и гърдите му трябвало да оздравеят.

— Значи — рече Джинкс, — е било чудо, за което било нужно докторът да го прегледа, нужно било време да преодолее смачкания си гръден кош и каквото там било.

— Да, но Бог гледал отгоре.

— Ъъхъ — рече Джинкс. — Може и да е гледал, но не разбирам какво толкова е сторил. И къде е бил той, когато онзи камион е минал през човека? Какво е правел тогава? И ако това е чудо, значи задникът ми е бял.

— Джинкс! — извика мама, но тъй като Джинкс не я познаваше така добре, възражението й не бе с нужната тежест.

Тя не се отказваше и продължи по-нататък.

— Все някой някога ми разправя за чудеса и как се случвали като в Библията. Мама ми я чете, като бях малка, и тя ме излекува от религията тогава. Онзи Вехт Завет просто бъка от всякакви, дето избивали цели племена, отнемали жените на ближния, посягали дори на собствените си деца — и те са героите.

— Ония други книги, Новият Завет за Иисус, те са по-добри, но там няма нито едно чудо като тези, за които сега слушам, че са се случвали. Онзи Лазар, той не се върнал от света на мъртвите и да му е трябвала седмица да си почине, преди да стане от леглото. Съживил се и бил съвсем готов. А слепите и сакатите, за които казват, че Иисус изцелил, не са имали нужда от доктор да им помага и да ги изправи на крака, след като Той е използвал словото Божие. Чудото станало с тях на мига, не след някакво си време. Сакатите скочили и тръгнали, слепите веднага прогледнали. Така поне е в историите. И това не съответства на нищо от онова, за което ви чух да говорите, независимо как го наричате. Така, както аз го виждам, е, че ако има чудеса, кажете ми на колко души, които са изгубили ръцете и краката си, са им пораснали нови. Извадено им е окото и ново се е появило в главата им. Това се случва от време на време, мога още да карам в тоя дух с вярването в такива глупости.

Преподобният Джой седеше и слушаше Джинкс учтиво, но бузите му бяха пламнали, а усмивката — изчезнала от лицето му. Във въздуха се долавяше нещо, сякаш всички ние бяхме видели как някоя крава изпразва една купчина лайна на пода, но нито един от нас не искаше да го спомене.

Преподобният Джой се бе втренчил в Джинкс. После съвсем бавно успя да върне усмивката си. Бе малко поизкривена, но бе си я върнал.

— Знаеш ли, мило момиче, имаш някаква реална представа за чудесата. И може би прибързах, като дадох за пример нещо обяснимо. Това обаче не означава, че няма Бог и че не ни гледа отгоре, както и че чудеса отсъстват.

— Аз наистина вярвам, че Той ни гледа отгоре — подчерта мама.

— Аз също — каза Тери.

Реших да замълча, да не взимам страна.

— Може да не вярвате в Него — каза преподобният, — но той вярва във вас. Гледа ни отгоре и се грижи за нас.

— Е, щом е горе, гледа и се грижи — рече Джинкс, — сигурно Той прави така, че да печелите от поста си.

Може и да си помислите, че това, за което говореше Джинкс, ще вбеси преподобния на мига, но не стана така. В началото, струва ми се, пропълзя под кожата му като умиращо животно, но колкото повече седеше и размишляваше над думите й, смятам, че все повече го приемаше. Мисля, че е, защото смяташе, че може да спаси Джинкс и да поднесе душата й на Иисус, макар че най-вероятно като повечето бели хора той мислеше, че тя ще отиде в рая за чернокожи, който е отделен от този за белите, където те ще дават на някой друг да им пере прането и да им готви, докато слушат концерти на арфа и всякакви там.

Както и да е, бяха се захванали с това да спорят за религия. Независимо как преподобният се опитваше да изрази убежденията си, той не успяваше, нямаше никакъв напредък. Разбирах, че Джинкс се е превърнала в предизвикателство за него, неговата Стена на Йерихон^[1], която трябваше да събори. В резултат на това останахме за обяд и хапнахме от сладоледа, който бе малко течен и не толкова студен, после стигнахме до това, че преподобният спа в колата си, а ние всички останахме в къщата му, макар че направи няколко намека, че може би предпочита Джинкс да отиде в бараката отвън.

Тази нощ мама спа в леглото в другата стая, а ние тримата на сламеници на пода под масата. Тери заспа веднага, но ние с Джинкс останахме будни. Чувах я как се мята и върти от една на друга страна.

— Ако не влезеш в правата вяра преди вечеря утре — казах й, — може цял ден да имаме нещо хубаво за ядене.

— Обещавам да не прегръщам Иисус дотогава.

— Възможно е да настъпи и този момент — рекох, — когато ще се умори да спори, а ти може да пожелаеш да повярваш, така че може да продължим да ядем и да имаме покрив над главите си. Смятам, че точно сега му харесва да се опитва да те вкара в правата вяра, но по-късно може да стане по-настойчив.

— Това, за което наистина си мислех, е, че нямаме нужда от покрив — рече Джинкс. — Трябва да се върнем на реката. Не сме се отдалечили толкова, а ето ни — седим си тук.

— Мама е по-добре — рекох. — Дори изглежда и мъничко щастлива. Може би просто й трябва малко време.

— Имах един чичо, пияница, а тоя еликсир за всяка болка си е същата работа — каза Джинкс. — Случва се да се откажат за ден-два, после жадуват за него, става им зле, а после все по-добре, ако не се върнат към него. Ала истински лошият момент все още предстои и трябва да си готова.

— Не може да знаеш това — възразих.

— Знам го достатъчно добре — настоя тя. — Също както знам и че пърженото пиле тази вечер бе прекалено солено.

— Май нямаш нищо против да гледаш зъбите на харизан кон?

— Дори и конят да е свободен, от време на време трябва да му се проверяват зъбите, за да се увериш, че никой не му е паднал — рече Джинкс. — Освен това не аз съм причината той да иска да сме тук. Не религиозните спорове му харесват толкова много. Харесва майка ти.

— Виждам това — отвърнах.

— Гледа я, сякаш се облизва пред свинска пържола.

— Смяташ ли, че има лоши намерения? — попитах.

— Има си нормални мъжки намерения, това е сигурно.

Тази нощ премина в поредица следващи, после загубих представа за броя им. Забравихме за реката. Храната бе хубава и членове на църквата му я носеха безплатно, макар че имаше някой, който винаги прекаляваше със солта.

Беше хубав и лесен живот и не ми се налагаше да нося цепеница със себе си в леглото. Нямаше никакви внезапни разпри, след които мама да се държи за окото и, куцукайки, да се прибира към спалнята. Преподобният имаше хубав глас, пееше спиричуъли и стари песни, пееше ги така добре, сякаш гласът му излизаше от дълбок кладенец.

Доволството не ми попречи да му позволя да ни помогне да направим онова кормило за сала, за което бе споменал. После построи нещо като колиба от дървен материал и трупи в средата. Не беше кой знае каква, но побираше всички ни наведнъж, ако не дишахме тежко и не му мислехме много. Дори запаси колибата с две чанти, пълни с провизии, така че ако решим да тръгнем, да имаме някои неща с нас.

Но след като бе завършена, ние не тръгнахме. Бяхме залепнали като мухи в меласа. Толкова бе удобно там, че започнах да си мисля, че се тревожим напразно и че никой не ни преследва. На няколко мили надолу по реката бяхме намерили свободата. Била е под носа ни, а ние дори не сме знаели. Бях се колебала дали да избягам от вкъщи, но сега разбрах до каква степен съм била пленница. Онова, което наистина ме порази, бе, че не е имало стени или надзиратели край мен, въпреки това съм оставала в затвора си заради ценностната си система. Аз съм си била и пазачът, и затворническата стена, а дори не съм го знаела.

Както казах, преподобният спеше в колата си, понякога сядаше на масата в къщата си с голям тефтер и молив, с Библията до него и пишеше проповеди. За да провери как ще се приемат от паството му, ги изпробваше върху нас. Казвахме му как ни въздействат, давахме му по някой съвет как може да звучи по-добре за слушателите му. Дори нямаше нищо против една неверница като Джинкс да го съветва. Толкова се усъвършенства в изнасянето на онези проповеди, че тя бе дяволски близо до това да се покръсти.

Докато бяхме там, в отплата за гостоприемството вършехме домакинската работа. Мама копаеше в градината и показваше на преподобния Джой как по-добре да се грижи за нея. Изглеждаше по-силна, а с градинарството упражняваше мускулите си и стоеше повече на слънце. Ала както бе казала Джинкс, ефектът от еликсира за всяка болка се върна. Изглеждаше изчистена, но тогава пролича зависимостта й от него. Имаше няколко дни и нощи, в които нямаше сили, крещеше и имаше кошмари — от онези за черния кон и другия, сега вече с криле и бял като облак. Държахме я, когато бръщолевеше несвързано. Преподобният дори не я попита какво не е наред. Просто седеше до нея и поставяше влажна кърпа на челото й. Ясно ми беше, че той знае какво става, но също така и че възнамерява да не казва нито дума. През деня мама се мяташе и хвърляше, а леглото бе мокро от потта й, гъста и обилна, като свинска мас по чаршафите.

Няколко дена след като започна това, Джинкс отиде в гората, донесе някакви корени, кора и тем подобни, свари всичко, наля го в чаша и го даде на мама да го изпие. Каза, че от това са давали на чичо й и така е отказал пиенето. Мама се опита да се противопостави и да не го изпие, но бе твърде слаба. Джинкс успя да й го налее в гърлото. От миризмата на тая смес ми се стори, че на мама й стана по-добре само за да не й се налага да пие от нея още. Джинкс каза, че е така, защото не е заклет пияница, само е имала нужда мозъкът й да е опиянен, което значеше, че просто не си е харесвала живота и е искала да избяга от него, а еликсирът е бил отдушникът й. Сега, като е спряла да го взима и нещата са добре, е изгубила желание и за разлика от повечето пияници, най-заклетите от които биха пили и вакса за обувки или тоник за коса, ако има алкохол в тях, мама най-вероятно бе приключила със своята зависимост. Или така поне се надявахме.

Получи се така, че мама переше дрехите на преподобния, както и нашите и когато изпра гащеризона и ризата ми, трябваше да си облека празничната рокля. Тогава преподобният ми каза колко съм хубава и това ме накара да му повярвам до такава степен, че без да се усетя, се озовах в църквата и пеех в хора.

Всички започнахме да ходим на църква и дори Джинкс идваше с нас, но трябваше да стои отзад и й бе казано да не се сближава кой знае колко с белите, както и че не се предполага да обсъжда религиозните си убеждения, дори и направо да я попитат за това. Това я устройваше. Тя предимно дремеше по време на проповедите.

Истината си беше, че всички ние бяхме напълно доволни.

Е, наложи се и да поприказваме. Хората в църквата започнаха да ни задават въпроси, откъде сме дошли, откога сме в къщата на преподобния и по-точно какви са отношенията му с мама. Искаха също и да знаят защо сме отседнали заедно с негърка, имайки предвид Джинкс, естествено. Рекох им, че сме просто хора, на които помага от християнско милосърдие, и че той спи в колата, а мама — в къщата, и нищо странно не се случва; казвах и че Джинкс е приятелка, а това бе нещо, което някак ги тревожеше. Биха си признали, че имат „добри негри за приятели“, ако ги попиташ, но имаха предвид, че познават чернокожи, кимат им за поздрав и ги наемат за работата, която никой не би вършил, ако не му трябва четвърт долар, което си беше един вид стандартно плащане за всяко нещо — от косенето на трева до цепенето на дърва, дори и да се налагаше да работят цял ден под жаркото слънце.

Да обобщим: паството започна да говори лоши работи за преподобния Джой, след като службата свършеше и все по-малко хора се ръкуваха с него на входа. Дори децата бягаха, сякаш минаваха край гнездо с оси, а предполагам, че не различаваха греха от палачинка.

Жените стояха в църквата и разменяха сплетни; мислеха, че не ги чувам, но имам добър слух, също съм и любопитна, така че чух достатъчно.

Имаше една жена, приблизително на мамината възраст, не изглеждаше зле с дългия си нос, един вид като мравояд. Винаги присвиваше някак очи и се усмихваше, но усмивката й ми напомняше на куче, което се опитва да реши дали да ръмжи или не. Тя ми се струваше главният източник на сплетни, а причината за това ми бе ясна. Беше онази, която Джинкс бе идентифицирала като „дамата с твърде много сол в пърженото пиле“, онази, която ни навестяваше, усмихваше се, носеше храна и се опитваше да наднича, да види дали мама не е окачила бельото си на вратата или нещо подобно. Беше ми ясно, че гледаше на себе си не толкова като на пазител срещу греха, колкото като човек, който е разочарован, че грехът не е неин и че тя няма да бъде това, което повечето хора желаеха да е — жената на проповедника.

Както и да е, тя и другите жени говореха доста, мотаеха се наоколо в благоприличните си рокли и лъснатите като с плюнка обувки, с огромните като за църква шапки, закрепени на главите им. Бяха от ония приказки, от които ми се щеше да изпотроша нечий крайник и да шибна нея или някоя от групичката лицемерки отзад по главата.

Исках да кажа на мама и преподобния Джой за това, но сметнах, че ако го сторя, ще се наложи да си тръгнем и ще се озовем отново на реката, в Змийското царство. Замислих се за това какво бяхме планирали да правим, сещах се и за Мей Лин от време на време — че е в торбата и че е още доста далеч от Холивуд. Ала истината бе, че не беше водеща в моите мисли.

Дори Тери, който най-много желаеше да я заведе там, се бе поотпуснал, макар че от време на време взимаше торбата с праха на Мей Лин, излизаше навън и сядаше с нея на ръба на сала, сякаш се занасяха двамата. Дори го чух да разговаря с нея веднъж, когато го изненадах отзад. Беше на пътя ми, като отивах да седна на ръба на сала, да топна крака във водата, но като го чух да говори, реших да се обърна, да се кача обратно по хълма и да ги оставя сами. След време той намери тенекия от мас да я постави в нея, също като парите. Предполагам, че смяташе, че така е по-безопасно, а имаше и удобна дръжка за носене.

Само Джинкс искаше да продължим, макар че не знам доколко това имаше нещо общо с праха на Мей Лин. При всичката му любезност преподобният продължаваше да се отнася към нея все едно бе някакво срамно петно. Бе се отказал да прави опити да я вкара в правата вяра, обаче каза нещо, че имало и души, които трябвало да се качат на влака към ада в деня на Страшния съд и нямало начин да попречим на това. Той повдигаше тази тема от време на време и когато го казваше, поглеждаше към Джинкс, а тя отвръщаше:

— Туу-туу.

Както и да е, останахме, защото понякога, когато си щастлив или поне достатъчно доволен, не поглеждаш нагоре да видиш какво ще ти се стовари на главата.