Джон Скалзи
Червеноризци (7)

Глава шеста

Дювал попита:

— Дал, накъде така?

Заедно с останалите от групичката им, тя се беше спряла насред коридора на космическата станция „Анджелис V“, загледана в неочаквано отцепилия се от тях мичман.

— Хайде, отпускари сме! — подкани го момичето. — Време е да се размажем!

— И да намажем — допълни Фин.

— Да се размажем и да намажем — поправи се Дювал. — Не е задължително непременно в този ред.

— Няма нищо лошо да е в такъв ред — запъна се Фин.

— Виждаш ли сега защо втората среща за теб е рядкост? — посочи му Дювал.

— Изобщо не говорехме за мен поначало — Анди беше тема на деня. Защото ни зарязва!

— Вярно, така беше! — възмути се Мая. — Анди! Не искаш ли да се размажеш и да намажеш заедно с нас?

— О, искам — увери я Дал. — Но първо трябва да си поприказвам по хипервълната.

— Не можеше ли да свършиш тази работа на „Дръзки“? — попита Хенсън.

— Не и с тази тема на разговор.

Дювал забели очи.

— Сигурно е нещо, свързано с новата ти мания, нали? Кълна се, Анди, още откакто ти влезе в главата тази муха за Дженкинс, вече не си забавен! Вече десет дни ходиш като топнат в студена вода. Хайде на разведряване, криво копеле такова!

Дал се ухили:

— Няма да се бавя, честна дума! Къде да ви търся?

— Наел съм апартамент в станционния „Хайят“ — съобщи му Хенсън. — Да се срещнем там? Ще ни познаеш по бързо изгубената трезвеност!

Фин посочи Хестър:

— И, в неговия случай, девственост!

— Добър опит — ухилен до уши го скастри приятелят му.

— Идвам след пет минути! — обеща Дал.

— Не се бави! — заръча Хенсън и заедно с останалите се отдалечи по коридора сред смях и закачки.

Анди погледа известно време след тях и после се насочи към търговския район на станцията в търсене на вълнови предавател.

Намери го, натъпкан между кафеджийница и ателие за татуировки. Беше голям колкото будка за вестници и вътре имаше само три вълнови терминала, единият от които не работеше. Пиян моряк от друг кораб шумно спореше с някого във втората кабинка. Дал зае третата.

На екрана се изписа „Добре дошли в «СърфПойнт Хайпъруейв»“, последвано от цената за отваряне на вълна на минута. Петминутна вълна щеше да излапа по-голямата част от седмичната заплата на младежа, но Дал не се изненада особено. Нужна беше много енергия, за да се отвори тунел в пространство/времето и да се свърже в реално време с друг терминал на светлинни години оттам. Енергията струва пари.

Дал извади и постави на карето за плащане анонимния кредитен чит, поддържан за случаи, които не искаше да бъдат проследявани право до неговата кредитна сметка. Екранът регистрира чита и отвори панел за „връзка“. Дал произнесе един от телефонните адреси в Академията и изчака обаждането да се осъществи. Беше почти убеден, че събеседничката му ще бъде будна и адекватна. Двойното О държеше всичките си кораби и станции на универсално време, понеже иначе лавината от разнообразни дължини на деня и часови зони щеше да направи невъзможно за хората да си вършат работата. Академията обаче се намираше в Бостън, а Дал не можеше да си спомни колко часови зони назад е.

От другия край на линията вдигнаха веднага, но само по аудио.

— Който и да си, прекъсваш ми сутрешното бягане — заяви жизнерадостен глас.

Дал се ухили и поздрави:

— Брутру, Кейси! Как ми е любимата библиотекарка?

— Мамка му! Анди!

Секунда по-късно се появи и образ — на екрана ухилена изгря Кейси Зейн, зад гърба й се виждаше ветроходът „Конститюшън“.

— Пак тренираш по Пътеката на свободата! — отбеляза Дал.

— Тухлите я правят много удобна — отвърна Кейси. — Къде се намираш?

— На около триста светлинни години и плащам в хипервълновата връзка за всеки инч помежду ни — увери я Дал.

— Ясно — стана сериозна Кейси. — Какво ти трябва?

— В архива на Академията се намират плановете на всеки един кораб във флота, нали?

— Естествено. Поне на всички, чието съществуване Двойното О иска да признае.

— Дали има вероятност да са променяни или преправяни?

— Отвън ли? Не. Архивите не са свързани с външни компютърни системи, отчасти и за да се избегне хакването. Всички данни трябва да минават през жив библиотекар. Това ще рече дълготрайна заетост в наши дни.

— Предполагам, че си права — съгласи се Дал. — А дали има някакъв шанс да ти се примоля да ми пратиш плановете на „Дръзки“?

— Не са засекретени, доколкото знам, тъй че надали ще е проблем. Макар че може да се наложи да редактирам част от информацията за компютъра и оръжейните системи.

— Няма проблем. И бездруго не ме интересуват те.

— Като стана дума, ти всъщност нали си на „Дръзки“? Би трябвало от базата данни на кораба да можеш да се сдобиеш с плановете му.

— Вярно е — съгласи се Дал. — Но на някои системи на борда са правени промени, затова смятам, че оригиналните чертежи ще са ми по-полезни: за сравнение и контраст.

— Добре — съгласи се Кейси. — Ще ти го приготвя, щом се прибера в архива. Ще отнеме поне няколко часа.

— Няма проблем. Ще ми направиш ли и още една услуга? Изпрати всичко на този адрес, не на моя в Двете О — младежът изрецитира алтернативен адрес, който още докато беше в Академията бе регистрирал анонимно на публична платформа.

— Знаеш, че трябва да запиша това искане на информация — каза Кейси. — Което включва и адреса, на който я пращам.

— Не се опитвам да се крия от Двойното О — увери я Дал. — Не шпионирам, честно!

— И това го казва човекът, използващ анонимен обществен хипервълнови терминал да се обади на една от най-добрите си приятелки, вместо да насочи обаждане от собствения си телефон — възрази Кейси.

— Не те моля да извършиш предателство, честна дума!

— Добре — прие Кейси. — Дружки сме и тъй нататък, но шпионажът не ми влиза в длъжностната характеристика!

— Длъжник съм ти!

— Дължиш ми вечеря. Следващия път, когато наминеш насам. Животът на библиотекарката архиварка не е ужасно вълнуващ, както знаеш. Трябва да си наваксвам чрез чужди приключения!

— Повярвай ми, в момента най-сериозно се замислям дали и самият аз да не стана библиотекар!

— Няма нужда от подмазване! Ще ти пратя инфото, когато се прибера в кабинета. А сега изчезвай от линията, докато не си си профукал всичките пари!

Дал се ухили отново:

— До после, Кейси!

— До после, Анди!

Връзката прекъсна.

* * *

Когато Дал стигна до апартамента, имаха гост.

— Анди, нали познаваш лейтенант Керенски? — попита Дювал със странно безразличен глас.

Те с Хестър стояха от двете страни на Керенски, преметнал свойски по ръка през раменете им. Изглежда, двамата му спътници имаха за задача да го крепят прав.

— Сър — поздрави Дал.

— Анди! — възкликна Керенски завалено. Освободи се от Дювал и Хестър, направи две олюляващи се стъпки и шляпна Дал по рамото с ръката, с която не държеше питието си. — В отпуска сме! Оставяме ранговете на борда! За теб сега съм просто Анатоли. Хайде, кажи го!

— Анатоли — повтори Дал.

— Ето, не беше толкова трудно, нали? — Керенски гаврътна питието си и се отдалечи със забележката: — Я виж ти, останах на сухо!

Мичманът вдигна вежда в посока на Дювал и Хестър.

— Забеляза ни точно преди да влезем в хотела и се лепна за нас като пиявица — обясни Мая.

— Пияна пиявица — уточни Хестър. — Беше насвяткан още преди да дойдем тук!

— Пияна и наточена пиявица — допълни Дювал. — Причината да премята ръка през рамото ми е, за да може да ми опипва цицата. Нищо че е лейтенант, ще му наритам задника!

— В момента работим по план да напием Анатоли дотам, че да припадне, преди да се опита да насилва Дювал — обясни Хестър. — След това ще го хвърлим в улея за прането!

— Мамка му, пак се връща! — промърмори Мая.

И наистина, Керенски се препъваше обратно към триото. Напредваше по-скоро настрани, отколкото напред. Спря, за да снеме местоположението си.

— Защо не ми го оставите на мен? — попиха Дал.

— Сериозно ли?

— Ами да, ще го наглеждам, докато не припадне.

— Човече, ще ти дължа една свирка! — увери го Дювал.

— Какво?!

— Какво?! — зяпна и Хестър.

Момичето се оправда:

— Просто така ми дойде. В пехотата, когато някой ти свърши услуга, му казваш, че ти дължи някакво сексупражнение. Ако е нещо дребно, ще е чекия. Средно по размер — свирка. Голяма услуга — и дължиш чукане. Та по силата на навика. Просто така се казва!

— Ясно — кимна Дал.

— Не предвкусвай предстояща свирка — повтори се Дювал. — Да сме наясно!

— Важна е идеята — увери я Анди и се обърна към Хестър. — Ами ти, искаш ли и ти да ми дължиш свирка?

— Чакай да помисля.

— Какво чувам тук за свирки? — включи се Керенски, доолюлял се най-сетне до тях.

— Ами добре, дължа ти една! — бързешком реши Хестър.

— Отлично — прие Дал. — С вас ще се видим после!

Двамата моряци отстъпиха бързешком.

— Къде отиват? — примигна разочаровано Керенски.

— Планират купон за рожден ден — обясни Дал и посочи към един от диваните в апартамента. — Защо не поседнете, сър?

— Анатоли — поправи го лейтенантът. — Боже, мразя, когато хората използват званията по време на отпуска! — той тежко се срути на дивана, като по чудо не си разля питието.

— Всички ние сме братя по служба, нали така? Е, като изключим онези от нас, дето са сестри… — той се озърна в търсене на Дювал. — Харесва ми приятелката ти!

— Забелязах — кимна Дал и също седна.

— Тя ми спаси живота, да знаеш — светна го Керенски. — Тя е ангелка! Мислиш ли, че ме харесва?

— Не.

— Че защо не? — разстрои се улученият право в сърцето лейтенант. — Да не харесва жени или нещо подобно?

— Омъжена е за работата си.

— А, ясно, омъжена — промърмори Керенски, очевидно без да доизслуша какво още има да каже Дал. Смукна солидно от чашата си.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Лейтенантът завъртя ръката, с която не държеше питието си, подканвайки към задаване на въпроса.

— Как оздравяваш толкова бързо? — попита Дал.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли, че беше пипнал меровианска чума?

— Естествено — възкликна Керенски. — За малко да умра!

— Именно. Но само седмица по-късно водеше изследователския отряд, в който участвах и аз.

— Еми, оправих се, нали разбираш — потвърди Керенски. — Намериха лекарство.

— Да — каза Дал. — Аз бях човекът, който достави спасението ти на командир К’ийнг!

— Ти ли си бил? — Керенски се метна на врата на събеседника си и го притисна в мечешка прегръдка. Питието се хързулна по стената на чашата му и се изля във врата на мичмана. — И ти си ми спасил живота! Тази стая е пълна с хора, дето са ме спасявали, ей! Обичам ви всичките! — Керенски се просълзи.

— Пак заповядай — Дал, колкото се може по-деликатно, откопча хлипащия лейтенант от себе си. Осъзнаваше, че всички други в стаята старателно не обръщат внимание на това, което се случва на дивана. — Имах обаче предвид, че след приема на лекарството ти оздравя бързо. А след това беше сериозно ранен по време на онази изследователска мисия, в която участвах. Но ето те няколко дни по-късно — здрав и прав!

— Е, нали знаеш, съвременната медицина е наистина страхотна — заяви Керенски. — Плюс, че винаги съм се оправял бързо. Предава се по наследство. Знаеш ли какви легенди се разправят в рода ми за един прадядо по времето на Великата отечествена война? Бил в Сталинград. Нацистите го надупчили поне с двайсет куршума, обаче той продължавал да напредва към тях. Направо свръхчовешко, да знаеш! Та сигурно съм наследил неговия ген… — лейтенантът надникна в чашата си. — Сигурен съм, че имах повече за пиене!

— Много удачно е, че се оправяш толкова бързо, като се има предвид колко често те раняват! — продължи упорито Дал.

— Нали? — възкликна Керенски, разтресен от прилив на чувства. — Благодаря ти! Никой друг не забелязва! Така де, каква е тази работа, а? Не съм нито глупав, нито пипкав, няма такова нещо. Но ида ли на изследователска мисия и после — айде в лазарета! Знаеш ли колко пъти са ме такова, гърмели?

— Три пъти за последните три години — уточни Дал.

— Да! — възкликна Керенски. — Плюс всичките други гадории, които ми се случват. Знаеш как е. Шибаният капитан и К’ийнг като нищо са ми спретнали вуду кукла! — и както си седеше и се мръщеше, започна да дава признаци, че всеки момент ще отплува по реката на съня.

— Вуду кукла — настоя Дал и така стресна унесения си събеседник, че го събуди. — Наистина ли го мислиш?

— Е, не, не буквално — уточни лейтенантът. — Не съм чак толкова тъп, нали така. Но имам подобно чувство. Направо ми се струва, че щом се натъкнат на някоя експедиция, дето са сигурни, че яко ще се прецака, капитанът и К’ийнг идват да ми подхвърлят: „Хей, Керенски, това е идеалната изследователска мисия за теб!“, аз се юрвам и ей на, наръгват ме в далака. И повечето пъти страдам заради някаква идиотщина, за която дори не съм чувал, разбираш ли? Та аз съм астрогатор, човече! Шибано брилянтен астрогатор съм. Искам просто да си… астрогирам. Ясно?

— Защо не го кажеш на капитана и К’ийнг? — попита Дал.

Керенски направи гримаса и устната му затрепери от усилието.

— Защото какво, мътните го взели, мога да кажа? — той започна да се клати като Хъмпти-Дъмпти. — О, не мога да ида на тая мисия, капитане, командир К’ийнг! Нека някой друг да го ръгнат в очната ябълка за разнообразие! — люлеенето поспря и последва секунда размисъл. — Освен това не знам… В конкретния момент всичко ми се струва смислено, нали разбираш.

— Не, не разбирам.

— Когато капитанът ми каже, че ме праща на изследователска мисия, все едно някаква друга част от мозъка ми взима управлението — сподели Керенски. Каза го така озадачено, сякаш подреждаше пъзел с части от две кутии. — Ставам един такъв самоуверен и съм напълно убеден, че има страхотно добра причина астрогатор да събира медицински проби или да се бие с машини убийци, или каквото там предстои. След това се връщам на „Дръзки“ и си мисля: „Какво, да го еба, правих преди малко?“ Понеже няма никакъв смисъл, нали разбираш.

— Не, не разбирам — повтори се Дал.

Керенски остана затънал в мислите си за момент, но след това махна пренебрежително с ръка и се развесели:

— Все тая, заеби, ясно? Доживях новия ден и съм в градска отпуска, че и заедно с хора, които са ми спасявали живота! — той отново се метна на врата на Дал, още по-разчувстван от предишния път. — Обичам те, човече! Честно. Нека си сипем по още едно и след това ще идем да си намерим курви. Искам свирка. Ти искаш ли свирка?

— Вече ми предстоят две — сподели Дал. — Така че съм се уредил.

— А, бива — съгласи се Керенски. — Даже чудесно! — и след това захърка, сгушил глава на рамото на събеседника си.

Мичманът вдигна очи и срещна втренчените погледи и на четиримата си приятели.

— Всичките ми дължите по свирка — озъби им се той.

— Да я заменим с едно питие? — попита Фин.

— Става — съгласи се Дал и погледна надолу към Керенски. — Какво ще правим със Спящата красавица?

— Улеят за прането е ей там отзад! — предложи обнадеждено Хестър.