Джон Скалзи
Червеноризци (14)

Глава тринадесета

Дал настоя пред Дженкинс:

— Кажи ми как да спра това безобразие!

Събеседникът му, който, разбира се, знаеше, че към тайното му убежище е тръгнал гост, го огледа от глава до пети и рече:

— Изглеждаш ми излекуван. Хубаво. Съжалявам за приятелчето ти Фин!

— Знаеше ли какво ще му се случи?

— Не — отвърна Дженкинс. — Нали не смяташ, че съчинителят на този боклук ми праща предварително сценариите си? А тази серия беше особено зле съчинена. Джер Уестън си обикаля години наред с биологична бомба в главата, в очакване да се сблъска с капитан Абърнати, когото вини за смъртта на собствения си баща по време на изследователска мисия преди двайсет години, и за целта се възползва от несвързан с нищо дипломатически инцидент? Мен ако питаш — пълна идиотщина.

— Именно за това ми кажи как да го спра!

— Не можеш да го спреш — възрази Дженкинс. — Няма как да се спре. Човек може само да се скрие.

— Криенето не е опция.

— Разбира се, че е! — Йети разтвори ръце, сякаш за да каже: „Огледай се!“

— Това не е опция за никой друг освен за теб — поправи се Дал. — Не можем всички да пълзим из карантиите на космическия ни кораб.

— Има и други начини за скриване. Питай бившата си шефка Колинс.

— Тя е в безопасност само когато наглеждаш района. И не ползваш тоалетната.

— Намери как да слезеш от този кораб тогава. Заедно с приятелите си.

— С нищо няма да помогне — възрази Дал. — С въоръжените си товарни колички Джер Уестън уби осемнайсет члена от екипажа на „Нант“. Те не са били в безопасност от случващото се тук, на борда на „Дръзки“ нали? Цяла планета преболедува чума, за да получим възможност в последния момент да сътворим ваксина за Керенски! Местните също не успяха да се скрият. Дори ти не си в безопасност, Дженкинс!

— Може да се каже, че съм.

— Да речем, че си, понеже съпругата ти е загинала, а ти си бил само част от фоновата й история — поправи го Дал. — Но какво ще стане, ако някой от сценаристите на телевизионното шоу, в което участваме, вземе та се сети за теб?

— Няма да се сетят.

— Готов ли си да се обзаложиш? На борда на „Нант“ Джер Уестън използваше твоя номер с криенето в товарните тунели. Там го намерихме. И там го заловихме. Какъвто и тъпак да е измислил последната серия, сега се е вторачил във факта, че товарните тунели могат да бъдат използвани за скривалища. Колко време ще мине, докато се сети и за теб?

Дженкинс не коментира, макар че Дал нямаше как да знае дали е така, защото обмисля възможността да попадне на мушката на сценариста или понеже бе станало дума за жена му.

— Никой от нас не е в безопасност — добави Анди. — Ти изгуби съпругата си. Аз току-що изгубих приятел. Казваш, че заедно с другарите ми всички ще умрем за нуждите на драмата. Аз пък казвам, че каквото и да се случи с нас, ще те сполети и теб. Цялата тази игра на криеница не променя ситуацията, Дженкинс! Просто отлага неизбежното. Междувременно ти живееш като плъх в стена.

Дженкинс се огледа и отбеляза:

— Не бих се сравнил с плъх…

— Доволен ли си да живееш по този начин?

— Не съм бил „доволен“, откакто умря жена ми. И бездруго именно смъртта й ме наведе на всички предположения. Накара ме да проверя статистиките на смъртност на борда, да видя как се разгръщат събитията на този кораб. Да предположа, че най-логичното обяснение ще е, че сме участници в телевизионно предаване. Да осъзная, че съпругата ми е умряла в името на драматичния момент преди рекламите. Че в този сериал тя е просто дребно колелце. Статист. Вероятно е получила десетина секунди ефирно време. Надали днес я помнят хората, които са гледали епизода й. Дори те не знаят, че името й е било Маргарет. Или че е харесвала белите вина повече от червените. Или че съм й предложил в предния двор на родителите й, по време на семейно събиране. Или че сме били женени от седем години, преди някакъв писарушко да реши да я убие. Но аз я помня!

— Смяташ ли, че тя щеше да е доволна от твоя начин на живот?

— Мисля, че щеше да разбере защо го правя — прецени Дженкинс. — Всичко, което върша на този кораб, опазва живота на хората.

— Опазва живота на някои от хората — поправи го Дал. — Но в играта няма печеливши. В крайна сметка все някой е принуден да умре. Алармената ти система поддържа живи по-старите членове на екипажа, но повишава вероятността да убият новите на борда.

— Има си рискове, да.

— Дженкинс, колко време ти и жена ти служехте на „Дръзки“, преди тя да бъде убита?

Морякът отвори уста да отговори, но я хлопна като капан.

— Не е било много отдавна, нали? — попита Дал.

Дженкинс поклати глава в отрицание, а след това сведе очи.

— Хората на борда са го измислили още преди да дойдеш ти — заключи Анди. — Може да не са стигнали до същото заключение като теб, но са видели какво се случва и са изчислили шанса си за оцеляване. Сега им даваш по-добри възможности да причиняват на новите хора същото, което са сторили на жена ти.

— Смятам, че ти е време да си тръгваш! — заяви домакинът му, все още със сведен поглед.

— Дженкинс, чуй ме! — Дал се наведе към него. — Няма начин да се скриеш. Няма начин да избягаш. Няма начин да се отървеш от съдбата. Ако Повествованието съществува — а ние с теб знаем, че го има, — тогава в крайна сметка нямаме свободна воля. Рано или късно Повествованието ще дойде за всеки от нас. И след това ще умрем от него. Като Фин. Като Маргарет. Освен ако не го спрем!

Дженкинс се обърна отново към Дал. Очите му бяха влажни.

— Ти си човек на вярата, нали, Анди?

— Знаеш историята ми. Знаеш, че съм религиозен!

— Как е възможно все още да съхраняваш вярата си?

— Какво имаш предвид?

— Ами ние с теб знаем, че в тази Вселена Господ е писарушко. Той е сценарист на отвратителен телевизионен сериал, а със сценария Си не Го бива даже да си намери задника. Като знаеш това, как тъй запазваш вярата си?

— Понеже не смятам, че именно той е Господ — отвърна Дал.

— Тогава сигурно мислиш, че такъв е продуцентът на сериала? Или може би президентът на кабелната мрежа?

— Мисля, че твоята и моята дефиниции за това какво е Бог доста се различават — отбеляза Дал. — Но не смятам, че каквото и да е от случващото се е дело на Бога или на какъвто и да е друг бог. Ако това е телевизионен сериал, тогава е създаден от хора. Каквото или което и да ни причиняват, те са също като нас. И това значи, че можем да ги спрем. Просто трябва да измислим как. Ти трябва да измислиш начина, Дженкинс!

— Защо пък аз?

— Защото познаваш по-добре от всички останали този телевизионен сериал, в чийто капан сме попаднали. Ако съществува решение или начин, ти си единственият, способен да го намери. И то скоро. Понеже не искам други мои приятели да умират заради калпав сценарист. Което включва и теб!

* * *

Хестър предложи:

— Можем да взривим „Дръзки“.

— Няма да стане — обади се Хенсън.

— Разбира се, че ще стане. Тряс-буууум и „Дръзки“ дава фира, сериалът — също.

— Сериалът не е просто за „Дръзки“ — уточни синът на милиардера. — Става дума за героите на борда. Капитан Абърнати и екипажа му.

— Или поне някои от екипажа — уточни Дювал.

— Петимата главни герои — поправи се Хенсън. — Ако взривиш кораба, те просто ще се качат на друг. По-добър. И ще го кръстят „Дръзки Две“ или нещо такова. Случвало се е в други научнофантастични сериали.

— Учил си по темата? — подигра се Хестър.

— Да, разбира се — сериозно отвърна богаташът. — След онова, което се случи с Фин, отидох и проучих всяко едно телевизионно сериалче, което успях да намеря.

— И какво научи? — попита Дал. Вече беше информирал приятелите си за последната си среща със скрития програмист.

— Че Дженкинс е прав.

— В предположението си, че участваме в телевизионен сериал? — поинтересува се Дювал.

— В предположението, че сериалът ни е смотан. Поне доколкото мога да преценя, онзи, в който участваме, е просто посредствен вариант на другия, за който спомена Дженкинс.

— „Междузвездни войни“ — уточни Хестър.

— „Междузвездно пътешествие“^[1] — отвърна Хенсън. — Имало е и „Междузвездни войни“, обаче просто е друг филм.

— Все тая — заключи събеседникът му. — Значи не само сме в смотан сериал, ами е и изплагиатстван. Е, сега вече животът ми стана още по-безсмислен от преди!

— Че защо им е да правят сериала копие на някакъв друг сериал? — изуми се Дювал.

— „Стар трек“ е бил много успешен по свое време. Тъй че се е пръкнал човек, готов да се възползва от основните му идеи. И номерът е минал, понеже и бездруго вече е доказано, че тези идеи работят. Хората продължават да се забавляват с все същата материя, добре предъвкана.

— Намери ли нашия сериал по време на проучването си? — полюбопитства Дал.

— Не — отвърна Хенсън. — Но и не съм смятал, че е възможно. Когато създаваш научнофантастичен сериал, създаваш нова въображаема времева линия, която започва точно преди първия снимачен ден. Така „миналото“ на сериала не включва самия него.

— Понеже така ще стане рекурсивно^[2] и мета — уточни Дювал.

— И това също, но не смятам, че предците ни са умували много-много по темата. Просто са искали сериалите да са реалистични в своя собствен контекст, а не можеш да го докараш реалистично, ако в собственото ти минало съществува твоя телевизионна версия.

— Адски гадно е, че водим подобни разговори! — оплака се Хестър.

— Не смятам, че на някой от нас му харесва.

— Не знам. На мен ми изглежда интересно! — възрази Дювал.

— Би било интересно, ако си седяхме в спалното и се друсахме яко — поправи я Хестър. — Да говорим сериозно по темата, след като приятелят ни умря, някак си отнема от удоволствието.

— Все още си ядосан заради Фин — констатира Хенсън.

— Естествено, че съм — плю Хестър. — Ти не си ли?

— Доколкото си спомням, двамата не се разбирахте добре, когато дойде на борда на „Дръзки“?

— Не съм казал, че винаги съм го харесвал. Но се сдушихме горе-долу, докато служехме заедно. А и беше един от нас. Ядосан съм на онова, което му се случи!

— Все още съм бясна, че ме приспа с онова хапче — обади се Дювал. — А и се чувствам виновна заради случилото се. Ако не го беше направил, може би щеше да е още жив.

— А ти можеше да си мъртва — посочи очевидното Дал.

— Не и ако не ми е било написано да умра в този епизод.

— Да, но на Фин му беше написано в епизода — отбеляза Хенсън. — Тъй или иначе щеше да присъства. При всички случаи щеше да е в онази стая, когато бомбата избухне.

— Нали се сещате — казах, че напоследък водим адски гадни разговори? — обади се Хестър. — Току-що? Е, точно този е от разговорите, които имах предвид!

— Съжалявам — извини се Дювал.

— Джими, ти каза, че започне ли сериалът, възниква нова времева линия — обади се Дал и пренебрегна безпомощното вдигане на ръце на Хестър. — Знаем ли кога се е случило това?

— Смяташ ли, че ще ни помогне с нещо? — полюбопитства Хенсън.

— Просто ми е интересно. Ние сме в алтернативна на реалността времева линия, каквото и да идва да рече „реалност“. Ще ми се да знам кога точно се е получило разцепването.

— Не мисля, че има как да узнаем. Няма показателни признаци за момента, когато се е отделила линията, понеже от наша перспектива такава не е имало. Нямаме никакви алтернативни времеви линии, по които да се равняваме. Можем да виждаме само нашата.

— Защо не се захванем например с издирване на момента, когато в нашата Вселена са започнали да се случват пълни дивотии? — предложи Хестър.

— Дефинирай обаче „пълни дивотии“ — обади се Дювал. — Брои ли се пътуването в Космоса? Контактът с извънземни раси? А квантовата физика? Нея тотално не я проумявам. От моята лична гледна точка, квантовата физика като нищо ще да е написана от смотан сценарист!

— Първият научнофантастичен телевизионен сериал, за който открих сведения, е нещо, наречено „Капитан Видео“, и е сниман през 1949-та — съобщи Хенсън. — Първият сериал за „Стар Трек“ е двайсет години по-късно. Тъй че вероятно нашият е създаден някъде между края на 70-те години на XX век и края на телевизионните предавания през 2105-та.

— Доста голям период за покриване — отбеляза Дал.

— Ако приемем, че „Стар Трек“ в действителност съществува — додаде Хестър. — Не се съмнявам, че множество най-различни развлекателни програми съществуват само в нашата времева крива. Онази, в която ни има, може да се връща назад, дори преди да е създаден този „Стар Трек“, и той да е вкаран в нашата линия само за да ни дразни.

— Е, не, това вече определено е рекурсивно и мета — обади се Дювал.

— Няма да се учудя случаят да е точно такъв — заяви Хестър.

— Вече установихме, че който и да ни е сценарист, той е пълен задник. Подобна шегичка е точно в стила на един шашав писарушко!

— Признавам ти го — съгласи се Дювал.

— Тази времева линия е гадна — заключи Хестър.

— Анди — обади се Хенсън и посочи встрани. Към масата, на която седяха, се приближаваше товарна количка. В багажника й се возеше бележка. Дал я взе. Количката веднага се отдалечи.

— Послание от Дженкинс? — попита Дювал.

— Да — кимна Дал.

— И какво ни е писал?

— Пише, че май му е хрумнало нещо, което ще свърши работа. Иска да поговори с нас за предложението си. С всички ни.