Джон Скалзи
Червеноризци (20)

Глава деветнадесета

Личният офис на Чарлз Поулсън се намираше в Бърбенк, на площадката на студиото, в сграда, в която се приютяваха три други филмови компании, две агенции, технологичен стартъп и некомерсиална организация, позиционираща се „за борба с млечницата“. Офисите на Поулсън заемаха третия етаж; групата се качи в асансьора.

— Изобщо не трябваше да ям последното бурито — оплака се Хестър, докато влизаха в асансьора. На лицето му беше изписана болка.

— Казах ти да не го взимаш — отвърна Хенсън.

— Да, ама казахте също и че през XXI век има закони за безопасността на хранителните продукти!

— Не мисля, че подобни закони биха те спасили от трето carnitas burrito — възрази Хенсън. — Тук не става дума за развалена храна, а за преяждане със свинска сланина!

— Трябва ми тоалетна!

— Не може ли да почака? — обърна се към приятеля си Дал. Асансьорът стигна до третия етаж. — Срещата все пак е доста важна.

— Ако не си намеря тоалетна, няма да ме искате и на срещата — отвърна Хестър. — Понеже се очаква картинката да стане мръсна!

Асансьорът се отвори и петимата излязоха. Надолу по коридора отдясно се виждаше табелка за мъжка тоалетна. Хестър се насочи към нея — забързано, но сковано — и изчезна зад вратата.

— Колко ли време ще отнеме? — поинтересува се Дювал. — Срещата ни е след една минута.

— Да си чувала някога за инцидента „Карнитас“? — попита я Дал.

— Не — призна Мая. — Но ако съдим по съпътстващите го събития, по-добре, че не съм.

— Сигурно ще се забави доста — предположи Анди.

— Не можем да го чакаме — заяви Керенски.

— Не — съгласи се Дал.

— Вие вървете — предложи Хенсън. — Аз ще остана тук да се уверя, че Хестър е добре. И ще заемем позиции в приемната, докато вие приключите.

— Сигурен ли си?

— Няма проблем — кимна Хенсън. — На тази среща ние с Хестър и бездруго ще сме само зрители. Нищо не ни пречи да почакаме в приемната и да си четем списания. Няма нищо по-забавно от това да наваксваш с остарели с триста и петдесет години клюки!

Дал се ухили при тези му думи:

— Добре. Благодаря, Джими!

— Ако вътрешностите на Хестър експлодират, да ни съобщиш! — помоли Дювал.

— Първа ще узнаеш! — увери я Хенсън и се насочи към тоалетната.

Рецепционистката на „Поулсън Продакшънс“ се усмихна топло на Керенски, докато заедно с Дал и Дювал влизаха във фоайето.

— Здрасти, Марк! — каза му. — Радвам се да те видя отново!

— Ъъъ — отвърна Керенски.

— Дошли сме на среща с господин Поулсън — уведоми я Дал, прекъсвайки обзелото лейтенанта смущение. — Имаме уговорен час. Марк го уреди.

— Да, разбира се — кимна рецепционистката, поглеждайки към екрана на компютъра си. — Господин Дал, нали така?

— Това съм аз.

— Моля, седнете ето там, а аз ще осведомя шефа, че сте тук! — каза момичето и отново се усмихна на Керенски, преди да вдигне слушалката, за да се обади на Поулсън.

— Мисля, че флиртува с теб — каза Дювал на Керенски.

— Тя смята, че флиртува с Марк — посочи й лейтенантът.

— Може би между тях има нещо…

— Стига де!

— Просто се опитвам да ти помогна да се съвземеш след раздялата!

— Господин Дал, Марк, госпожице — обади се рецепционистката, — господин Поулсън ще ви приеме. Последвайте ме, моля!

Тя ги поведе по коридора към голям кабинет, в който зад голямо бюро седеше шефът й.

Поулсън погледна раздразнено Керенски.

— Очаква се да говоря с тези твои хора, не с теб! Ти трябва да си на площадката!

— На снимки съм — увери го Керенски.

— Тук няма камери — отвърна Поулсън. — Снимките ги правят в студиото. На площадката. Ако не си там, значи не те снимат. Ако не те снимат, значи губим времето и парите на продукцията. Студиото и „Коруин“ и бездруго ми правят проблеми, че тази година изоставаме с графика. Така че само влошаваш ситуацията!

— Господин Поулсън — обади се Дал, — може би следва да се обадите на площадката и да проверите дали Марк Кори е там?

Поулсън го стрелна с поглед и за първи път му обърна внимание.

— Струваш ми се някак си познат. Ти кой си?

— Казвам се Андрю Дал — представи се младежът, настани се на едното кресло пред бюрото и махна на Дювал, която седна на другото. — Това е Мая Дювал. Служим на „Дръзки“.

— Ами тогава и вие трябва да сте на площадката — изръмжа продуцентът.

— Господин Поулсън — повтори Дал, — обадете се на площадката да проверите дали Марк Кори е там.

Поулсън посочи към Керенски.

— Че той стърчи пред мен!

— Не, нищо подобно — възрази Дал. — Точно затова сме дошли да говорим с вас.

Продуцентът присви очи.

— Знаете ли, че ми губите времето?

— Исусе — обади се изнервен Керенски. — Що просто не звъннеш на проклетата площадка? Марк е там!

Поулсън поспря, втренчи се за момент в лейтенанта, след което вдигна телефона на бюрото си и натисна едно копче.

— Ало, здрасти, Джуди — каза. — На площадката ли си?… Аха, добре. Кажи ми дали Марк Кори е там? — той замълча за момент, после пак стрелна с поглед Керенски. — Добре. И откога е там?… Добре. Да се е държал странно днес? Нетипично за него например?… Аха, да… Не. Не. Няма нужда да говоря с него. Благодаря, Джуди! — и затвори. Каза: — Това беше изпълнителната ми продуцентка, Джуди Мелендес. Тя твърди, че Марк е на снимачната площадка още от часа за грим в шест и половина.

— Благодаря — каза Керенски.

— Добре, глътвам кукичката — реши Поулсън. — Кой тогава си ти, по дяволите? Марк очевидно те познава, иначе нямаше да уреди тази среща. Приличаш на негов едноличен близнак, но знам, че си няма братя. Какъв си тогава? Негов братовчед? Искаш ли да участваш в сериала? За това ли е всичко?

— Нима пускате членове на семействата да участват в сериала? — попита Дал.

— Не си счупваме краката от бързане да го рекламираме, но естествено — кимна Поулсън. — Предишния сезон дадох роля на чичо ми. Щеше да си изгуби застраховката от актьорската гилдия, тъй че му дадох ролята на адмирал, който се опита да прати Абърнати на военен съд. Също така дадох и малка роля на сина си… — той внезапно спря насред изречението.

— Научихме за сина ви — каза Дал. — Много съжалявам за случилото се!

— Благодаря — отвърна Поулсън и отново замълча. От агресивен продуцент се бе смалил до уморен, дребен човечец. След малко добави. — Извинявайте, много е тежко!

— Не мога дори да си представя — увери го Дал.

— Радвай се, че не можеш — каза Поулсън и се пресегна през бюрото си към снимка в рамка, погледна я и я взе в ръка. — Глупаво хлапе! Казах му да внимава, като кара мотора в дъжда! — обърна за момент рамката, показвайки своя снимка заедно с младеж, облечен в мотоциклетни кожени дрехи. Баща и син се усмихваха към камерата. Добави: — Но той никога не ме слушаше!

— Това ли е синът ви? — попита Дювал и посегна към снимката.

— Да — Поулсън й я подаде. — Матю. Току-що беше взел доктората си по антропология, когато ми каза, че иска да се пробва в актьорството. Отговорих му, че ако иска да е актьор, защо тогава съм се оръсил да му изкарвам диплома за антрополог? Но го пуснах да се снима в сериала. Взе участие като статист в няколко епизода, преди… така де.

— Анди! — изсъска Дювал, подавайки снимката на Дал.

Той се втренчи в нея. Керенски се приближи да погледне и той. Възкликна:

— Това сигурно ще да е някаква шега!

— Какво? — Поулсън се втренчи в тях тримата. — Познавате ли го? Познавате ли Матю?

Тримата му посетители се бяха втренчили в него.

— Матю! — изпищя женски глас откъм приемната в другия край на коридора.

— О, мамка му! — Дювал се изстреля от стола си и излетя от кабинета. Дал и Керенски я последваха.

В приемната рецепционистката се беше овесила на врата на Хестър и хълцаше от радост. Младежът си стоеше с окачена на шията девойка и в дълбок потрес.

Хенсън забеляза тримата си приятели и тръгна към тях с думите:

— Влязохме в приемната. Честно, друго не сме правили. Влязохме тук, мацката изпищя и на практика прескочи бюрото си, за да се добере до Хестър. Какво става?

— Мисля, че открихме кой актьор играе ролята му — обясни Дал.

— О! И кой е той?

— Матю? — обади се Поулсън от коридора. Беше последвал тримата си гости извън стаята, за да провери какво се случва. — Матю? Матю!

Втурна се към Хестър, прегърна го с все сили и започна да го целува по бузата.

— Хлапето на Чарлз Поулсън — отговори Дал на въпроса на Хенсън.

— Онова, дето е в кома? — попита приятелят му.

— Същото.

— О, леле… — възкликна Хенсън. — Леле майко!

И тримата се взираха в Хестър, който прошепна:

— Помогнете ми!

— Някой ще трябва да им обясни кой всъщност е Хестър — каза Керенски.

Те с Хенсън и Дювал се загледаха в Дал.

Той въздъхна и пристъпи към приятеля им.

* * *

Дал попита Хестър:

— Добре ли си?

Намираха се в частна болнична стая, в която на леглото лежеше Матю Поулсън, чийто живот поддържаха тръбички. Хестър се взираше в коматозния си двойник.

— Със сигурност съм по-добре от него!

— Хестър! — изсъска Дал и погледна през прага, на който стоеше, за да се увери да не би Чарлз Поулсън да е достатъчно близо в коридора, че да чуе този коментар. Не беше. Намираше се в чакалнята заедно с Дювал, Хенсън и Керенски. При Матю Поулсън пускаха само по двама посетители.

— Извинявай — промърмори Хестър. — Не исках да прозвуча гаднярски. Просто… е, сега вече всичко добива смисъл, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами аз — обясни Хестър. — Вие с Дювал и Хенсън и Фин сте интересни, понеже се налага да имате любопитни истории, тъй че да могат да ви убият по по-трогателен начин. Фин е ликвидиран от човек, който го познава, нали така? Теб щяха да те убият, когато се върнеш на Форшан. Но аз не се отличавам с нищо необичайно. Аз съм си просто момче от Де Мойнс, със средняшка гимназиална диплома. Постъпих във флота на Двойното О, за да пообиколя Вселената, преди да се прибера у дома и да се установя. Но преди да дойда на „Дръзки“, си бях просто поредния саркастичен самотник. А сега всичко добива смисъл — понеже всъщност не се е очаквало от мен да изиграя специална роля, нали така? Наистина съм просто статист. Герой за запълване на пространството, който Поулсън е създал за детето си, докато то се умори да си играе на актьор и се върне в университета за докторската си степен. Дори единственото нещо, което мога да правя — да пилотирам совалка, — е просто случайна способност, породена от това, че в сериала им трябваше човек да седне на седалката — и защо пък ролята да не я получи продуцентското хлапе? Нека се чувства специален!

— Не мисля, че е точно така… — каза Дал.

— Точно така си е — възрази Хестър. — Аз съм предназначен да запълвам място и това е всичко.

— Това изобщо не е вярно.

— Не е ли? — Хестър погледна към Дал. — И как ми е собственото име?

— Какво?

— Как ми е собственото име? — повтори младежът. — Бие сте Анди Дал, Мая Дювал, Джими Хенсън. Анатоли Керенски, за Бога! Какво е моето собствено име, Анди? Не го знаеш, нали?

— Със сигурност си имаш име — отвърна Дал. — Мога да погледна в телефона и ще го намеря.

— Да, но не го знаеш. Никога не си го използвал. Не си ме наричал с него. Ние сме приятели, а ти дори не ми знаеш цялото име!

— Съжалявам — извини се Анди. — Просто никога не съм си и помислял да те нарека другояче освен Хестър.

— Нали това ти казвам и аз? Ако дори приятелите ми не се и питат как ли пък се казвам, това показва ролята ми във Вселената доста точно, нали? — младежът отново се загледа в изпадналия в кома Матю Поулсън.

— Е, и как точно се казваш? — попита накрая Дал.

— Джаспър — отвърна Хестър.

— Джаспър ли?

— Тачено в семейството ми име. Джаспър Алън Хестър.

— И би ли желал да те наричам Джаспър отсега нататък?

— Мамка му, не! — възкликна Хестър. — Че кой би искал да му викат Джаспър? Ужасно глупаво име!

Дал се опита да сподави смеха си, но не успя. Приятелят му се усмихна.

— Ще продължа да ти викам Хестър. Но искам да знаеш, че дълбоко в себе си всеки път казвам „Джаспър“.

— Щом това те радва…

— Джаспър, Джаспър, Джаспър!

— Стига де — възрази Хестър. — Стига! Никак не ми се ще да те убия в болница!

Отново насочиха вниманието си към Матю Поулсън.

— Бедното хлапе — каза двойникът му.

— На твоята възраст е.

— Да, но аз най-вероятно ще го надживея. Много странно, като се сетиш кой го казва.

— И аз така си мисля — съгласи се Дал.

— Това му е проблемът с живота в XXI век — каза Хестър. — В нашия свят, ако го сполетеше същият инцидент, биха могли да го оправят. Така де, мамка му, Анди, само си помисли какви ужасни неща ти са се случвали и си оцелявал!

— Оцелявах, понеже още не ми беше дошло време да умра! — възрази Дал. — Както при Керенски и изумителните му възстановителни способности. Всичко е благодарение на Повествованието.

— Има ли значение защо? Така де, честно, Анди! Ако си на косъм от смъртта, но оцелееш и се излекуваш по някакъв безумен измислен начин, трябва ли да ти пука? Не, понеже не си умрял! Повествованието ни загробва, когато му е удобно. Но това не е непременно изцяло лошо нещо.

— Току-що казваше, че най-сетне си осъзнал защо си господин Никой — напомни му Дал. — Не ми прозвуча като да си влюбен в Повествованието!

— Не съм казал такова нещо. Но мисля, забравяш, че единствен аз от всички нас не бях първоначално обречен да умра ужасяващо, за да забавлявам зрителите.

— Хубав аргумент.

— Сериалът, в който живеем, е пълна помия. Но тази помия понякога работи в наша полза.

— Докато накрая не ни убие.

— Да ви убие — напомни му Хестър. — Аз може и да оцелея, не забравяй! — и махна към Матю Поулсън. — И ако той живееше в нашия свят, също щеше да бъде спасен!

Дал изгуби дар слово при тези думи. Хестър в крайна сметка вдигна поглед и забеляза, че приятелят му го зяпа любопитно.

— Какво има?

— Мисля си.

— За какво?

— Как да използвам Повествованието в наша полза.

Хестър присви очи.

— Това включва и мен по някакъв начин, нали?

— Да, Джаспър. Напълно си прав!