Джон Скалзи
Червеноризци (24)

Глава двадесет и трета

Дювал попита:

— И сега какво?

Бяха се събрали и четиримата в столовата и ровеха в чиниите си с обяда.

— Какво имаш предвид? — попита Хестър.

— Ами — а сега какво? — Дювал го посочи. — Ти си трансплантиран в ново тяло… — завъртя се към Дал. — Той пък се върна от мъртвите, а и всички ние ходихме до алтернативна реалност, за да се спасим да не ни избиват за целите на драматургията. Спечелихме. А сега какво?

— Не мисля, че гледаш на случилото се от правилната посока — отвърна Хенсън. — Според мен не сме спечелили нищо друго освен правото сами да контролираме собствения си живот.

— Така е — съгласи се Хестър. — Всичко преживяно означава просто, че ако един ден се подхлъзнем в банята и си счупим главата в ръба на тоалетната чиния, последната ни мисъл може да бъде изпълнено със задоволство: „Е, аз и само аз си го причиних!“

— Както го излагаш, май не си струваше усилията — замисли се Дювал.

— Нямам против да умра след удар в ръба на тоалетната — възрази Хестър. — Стига да се случи на възраст поне сто и двайсет години.

— На сто и двайсетия ти рожден ден ще дойда да лъсна подовете — обеща му Мая.

— Ще те очаквам с нетърпение!

— Анди? А ти добре ли си? — попита Хенсън.

— Добре съм — усмихна се Дал. — Съжалявам. Просто си размишлявах. За това да си измислен и тъй нататък.

— Тази фаза вече я минахме — отвърна Хестър. — Това беше същността на целия ни напън.

— Прав си — съгласи се Анди. — Така е.

Дювал погледна телефона си.

— Мамка му, ще закъснея! Ще развеждам нов член на екипажа!

— О, тежкото битие на повишените! — промърмори Хестър.

— Ами тежко си е наистина! — отвърна Мая и се надигна.

— Ще те изпратя — предложи й младежът. — Така че да можеш да споделиш повече подробности за мъките си.

— Отлично — съгласи се Дювал и двамата си тръгнаха.

Хенсън отново се загледа в Дал. След малко попита:

— Все още ли размишляваш за измислените герои?

— Донякъде. Но всъщност си мислех за теб, Джими!

— За мен?

— Ами да. Понеже докато се възстановявах от последното ни приключение, осъзнах нещо съществено за теб. Всъщност не ти е тук мястото!

— Много интересно — заинтригува се Хенсън. — Защо мислиш така?

— Ами нека съставим списък. Сещаш ли се как ние петимата се срещнахме първия ден, онзи, в който постъпихме в екипажа на „Дръзки“? Всеки от нас се оказа жизненоважен по някакъв свой начин. Излезе, че ключов за приключението е Хестър, който уж беше най-незначителен. Дювал имаше медицинска подготовка и се сближи с Керенски, което пък ни помогна, когато имахме нужда от него, и го накара да се включи в екипа, когато ни потрябва. Фин ни даде инструментите и информацията, от които се нуждаехме, а смъртта му се оказа катализатор за действие. Дженкинс ни снабди с контекста за нашата ситуация и със способа да предприемем нещо по въпроса.

— Ами ти? — попита Хенсън. — Къде е твоето място в историята?

— Честно казано, това и аз се затруднявах да определя — призна Дал. — Чудех се с какво допринасям аз в групата. Мислех си, че може би аз съм човекът с плана… онзи, който измисля основните идеи, според които действат всички останали. Осъществява логистиката. Но после се замислих за Керенски и за това с какво допринася той за сериала.

— Той е човекът, когото смазват в почти всяка серия, за да се покаже, че и главните герои ги сполитат беди — обади се Хенсън.

— Точно така.

— Но ти няма как да си Керенски, понеже вече си имаме един — самия той.

— Не става дума за това, че пребиват Керенски — възрази Дал, — а за това, че той не умира.

— Изгубих ти мисълта.

— Джими, колко пъти би следвало да съм умрял, откакто стъпих на борда на „Дръзки“? Сещам се за поне три случая. Първия път, когато бях нападнат при колонията в Ескридж, там, където загинаха Касауей и Мбеки. След това в залата за разпити на „Нант“, където бяхме с Фин и капитан Абърнати. А след това на палуба шест, когато се завърнахме на „Дръзки“ с Хестър. Три пъти би трябвало да съм ритнал кофата, без никакви условности и съмнения. Би трябвало да съм умрял три пъти! Но не съм. Да, раняваха ме. При това наистина сериозно. Но го преживявах. Та това ме наведе към истината. Аз съм главният герой.

— Ама ти си статист! — възрази Хенсън. — Всички сме такива. Дженкинс го каза. Чарлз Поулсън го каза. Дори актьорът, който те играе, твърди същото!

— Аз съм статист в сериала — отвърна Дал. — Но съм главният герой в нещо друго.

— Какво? — попита Хенсън.

— Именно това бих искал да ми кажеш, Джими.

— Какво? Какви ги говориш?

— Помниш ли — казах, че не ти е тук мястото? Всички в групата изпълняват някаква важна за историята роля. Всички освен теб. Що се отнася до теб, ти просто се навърташ наблизо, Джими. Имаш си минало, но то всъщност няма никакво значение за онова, с което сме се захванали. Притежаваш няколко полезни способности — беше назубрил подробностите за сериала, умееш да разговаряш с хората и от време на време им напомняш да вършат разни работи. Допринасяш точно толкова, колкото да изглежда, че имаш някаква роля. Но колкото повече си мисля по въпроса, толкова по-ясно ми става, че в действителност не пасваш в картинката така, както всички ние.

— Животът е такъв, Анди — възрази Хенсън. — Объркан е. Не всички пасваме идеално в него.

— Не — отвърна Дал. — Ние пасваме. Всички пасват. Всички останали освен теб. Единственият начин да имаш и ти място в историята е просто да не ти е дошло още времето. Единственият начин да паснеш е, ако с нас става нещо друго. Очакваше се да си мислим, че сме реални хора, докато не открихме, че сме участници в телевизионен сериал. Но съм наясно, че за мен самия това обяснение не е достатъчно. Вече би трябвало да съм умрял няколко пъти, както би било нормално да умират също и Керенски и останалите главни герои на сериала, само че те са живи, понеже вселената си ги е набелязала за любимци. Вселената е набелязала за любимец и мен…

— Може просто да си късметлия.

— Чак такива късметлии в реалността няма, Джими! Та да ти споделя какво си мисля. Смятам, че няма телевизионен сериал. Не и истински. Смятам, че Чарлз Поулсън и Марк Кори, а и Брайън Абнът, както и всички други от миналото са също толкова измислени, колкото се предполага да сме и ние. Смятам също, че капитан Абърнати, командир К’ийнг, медицинският офицер Хартнел и главният механик Уест играят дребните роли в нашето повествование, а ние с Мая, Фин и Джаспър сме хората, които имат значение в действителност. Смятам също, че в крайна сметка ти съществуваш по една-единствена причина.

— И каква е тя, Анди? — полюбопитства Хенсън.

— Да ми кажеш, че съм прав в размишленията си.

— Родителите ми биха били изненадани от заключението ти — каза Хенсън.

— Моите родители щяха да се изненадат от всичко случващо се — отвърна Дал. — Но в случая не става въпрос за родителите ни.

— Анди, познаваме се от години… Все ми се струва, че знаеш кой съм аз.

— Джими — отвърна Дал, — моля те! Кажи ми, ако съм прав!

Хенсън поседя известно време, загледан в приятеля си. Накрая отбеляза:

— Не смятам, че всъщност ще се зарадваш особено, ако ти се каже, че си прав в размислите си.

— Не искам да се радвам — отвърна Анди. — Просто искам да знам!

— А и дори ако си прав — додаде Хенсън, — какво ще извлечеш от това? Не ти ли е по-добре да си вярваш, че си постигнал нещо? Че си достигнал до обещания ти щастлив завършек? Защо искаш да ровиш по темата?

— Понеже искам да знам. Винаги съм искал да знам!

— Понеже си такъв човек, вярно си е — съгласи се Хенсън. — Търсач на истината. Духовник.

— Да.

— Човек, който иска да знае дали наистина е, какъвто е, или са го написали да бъде такъв — додаде богаташът.

— Да.

— Някой, който има нужда са се увери дали наистина е самостоятелен или…

— Силно се надявам, че не се готвиш да се пошегуваш, както ми се струва!

Хенсън се усмихна:

— Извинявай, просто нямаше да се сдържа… — той се надигна от мястото си и се изправи. — Анди, ти си ми приятел. Нали вярваш в това?

— Да — отвърна Дал. — Вярвам!

— Тогава може би трябва да повярваш и в това — независимо дали си статист или главен герой, историята свършва тук. Когато приключи, какъв би искал да бъдеш и какъв си ще зависи само и единствено от теб. Ще се случва далеч от погледа на всякаква публика и от перото на писателя. Ще си свободен.

— Ако продължа да съществувам, когато спрат да ме описват — додаде Дал.

— И това го има — съгласи се Хенсън. — Интересен философски въпрос. Но ако се налага да изказвам предположения, бих казал, че твоят създател ще изкаже желание да живееш щастливо оттук насетне.

— Това е просто предположение, така ли? — попита Дал.

— Може и да е нещо повече от предположение — смотолеви синът на милиардера. — Но все пак ще ти споделя поне едно: ти беше прав.

— За кое?

— Че още не съм направил това, което се очаква от мен — обясни Хенсън. — Но сега е време да ида да се занимая с нещо друго, с което би трябвало — тоест да заема поста си. Ще се видим на вечеря, Анди!

Дал се ухили.

— Да, ако сред нас има свободни по това време.

— Суперско, ще се видим тогава! — Хенсън се отдалечи.

Анди поседя още няколко минути в столовата, обмисляйки всичко, което се беше случило, и онова, което приятелят му сподели. След това се изправи и отиде на поста си на мостика. Понеже, независимо дали беше измислен или не, на борда на космически кораб, в телевизионен сериал или на някакво съвсем друго място, той все пак си имаше работа за вършене, заобиколен от приятелите си и екипажа на „Дръзки“.

И той съвестно изпълняваше задълженията си до онзи ден шест месеца по-късно, когато повреда в системите предизвика врязването на „Дръзки“ в малък астероид, при което корабът се изпари, а всички на борда му загинаха на място.