Джон Скалзи
Червеноризци (23)

Глава двадесет и втора

— Идват пет торпеда — каза Дал, втренчен в дисплея на втория пилот и борейки се с гаденето в корема си, предизвикано от резкия лупинг.

— Знам — изръмжа Керенски.

— Двигателите са много зле — добави Дал. — Изпекли сме ги при преминаването.

— Знам — повтори астрогаторът.

— Защитни средства?

— Това е совалка — изсъска Керенски. — Използвам ги всичките! — и хвърли совалката в яростен свредел. След маневрата торпедата промениха курса си и първоначалната конфигурация се разпръсна.

На екрана на Дал светна съобщение.

— Три торпеда са ни прихванали — съобщи той. — Сблъсък след шест секунди!

Керенски вдигна очи към тавана, все едно към небесата:

— Дявол те взел, нали съм от главните герои! Направи нещо!

Лъч светлина избликна от „Дръзки“, изпарявайки най-близкото торпедо. Лейтенантът устремно изтегли совалката встрани, за да се размине с взрива и отломките. Пулсовият лъч на „Дръзки“ прихвана и другите торпеда и ги разложи на съставните им атоми.

— Мамка му и светаго духа, стана! — възкликна Керенски.

— Само да го знаеше и преди, а? — ухили се Дал и се изненада сам себе си.

Телефонът на совалката се активира.

— Керенски, обади се!

В другия край на линията беше Абърнати.

— Керенски слуша.

— Нямаме време! — заяви капитанът. — С теб ли е носителят?

„Носител ли?“ — зачуди се Дал и после си спомни, че Хестър носи в тялото си инвазивни клетки, в чиято ДНК е кодирано съобщение, описващо последната воля и завещанието на лидера на форшанската дясностранна схизма — които, ако бъдеха разчетени, щяха да сложат край на религиозните войни на Форшан, което пък нямаше да е удобно за никой от лидерите и от двете страни на конфликта — на свой ред и причината за наличието на всички тези кораби в небето: целта им бе да свалят совалката.

След това Дал си спомни, че допреди една секунда не беше вярно абсолютно нищо от цялата тази дивотия.

Но сега вече беше.

— Носителят е при нас — докладва Керенски. — Моряк Хестър. Да. Но е ужасно зле, капитане! Едва го поддържаме жив!

Панел на екрана на втория пилот засия пред Дал.

— Три нови торпеда идват насам! — каза той на астрогатора, който завъртя совалката в нова поредица главозамайващи маневри.

— Керенски, говори главният медицински офицер Хартнел — обади се нов глас. — Имунната система на моряка Хестър се бори с тези клетки и губи битката! Ако не го качим веднага на борда, те ще го убият и след това и клетките ще умрат!

— Обстрелват ни — отвърна Керенски. — Което малко затруднява придвижването.

Нов пулсов лъч блъвна от „Дръзки“ и изпари следващите три торпеда.

— Ти се тревожи за стигането до „Дръзки“, Керенски — нареди Абърнати, — и остави на нас да се тревожим за торпедата! Край!

— Носител ли? — обади се Дювал от задната част на совалката.

— В тялото си имал клетки с кодирано съобщение в ДНК-то? Това е пълна идиотщина!

— Ник Уейнщайн беше принуден да напише епизода ужасно набързо — оправда го Дал. — Трябва да му го признаете!

— Той е написал също и това, а? — Керенски посочи към наблюдателните екрани и ширналата се пред тях космическа битка. — Ако някога го видя отново, ще му наритам задника!

— Съсредоточи се! — нареди Дал. — Трябва да стигнем до „Дръзки“, без да умрем!

— Как мислиш, дали синът на Поулсън е в старото тяло на Хестър? — попита Керенски.

— Какво?

— Мислиш ли, че размяната свърши работа?! — попита лейтенантът, поглеждайки към него.

Дал на свой ред погледна през рамо към тялото на носилката.

— Не знам. Може би?

— „Може би“ ми е достатъчно — астрогаторът прекрати маневрирането със совалката и я стрелна право към „Дръзки“ с най-високата възможна в сегашното й състояние скорост. Около тях форшанските кораби изстрелваха торпеда, лъчи и снаряди. „Дръзки“ засия като коледно дръвче, стреляйки с всички налични оръжия, за да свали торпедата, да обезоръжи лъчите и ракетните оръжия на форшанския космически флот.

— Това е лоша идея! — заяви Дал на Керенски, който мрачно се взираше напред, центрирал „Дръзки“ в средата на наблюдателното си поле.

— Или ще живеем, или ще умрем — отвърна лейтенантът. — Защо да се ебаваме?

— Повече те харесвах, преди да станеш фаталист! — заключи Анди.

Дясно на борд се взриви торпедо, което изтласка совалката от курса й. Инерционните погасители примигнаха, размятайки Хестър, Дювал и Хенсън из задната част на совалката.

— Не влитай в торпеда! — извика Дювал.

— Вината е на сценариста! — отвърна Керенски.

— Това е тъпо оправдание! — възрази Мая.

Совалката отново се разлюля, а второ торпедо отбеляза разминаване на косъм.

След това влетяха между двойка кораби, пробивайки си път към „Дръзки“.

— Совалковият док е на носа! — обади се Дал. — Не се насочваме натам!

— Сега ще разберем колко добър совалков пилот съм според сценариста! — отвърна Керенски и завъртя совалката в задна спирала на Фибоначи, минаваща над „Дръзки“.

Дал простена, когато корабът се завъртя и назря на главния екран. При прелитането си торпедата караха совалката да вибрира, пропускайки на косъм нейната скъсяващата се дъга. Дал беше сигурен, че ще се размажат в обшивката на „Дръзки“, но миг по-късно се озоваха в совалковия док и тупнаха на палубата. Совалката яростно изскърца и от външната й страна се разнесе трясък от счупване.

Керенски угаси двигателите с доволен крясък:

— Това е то яката телевизия!

— Никога повече не идвам да летя с теб! — предупреди го Дювал от задната част на совалката.

— Няма време за губене! — изръмжа лейтенантът, сменяйки настроението си така внезапно, че у Дал не остана и капка съмнение, че го е сграбчило Повествованието. — Трябва да закараме Хестър в лазарета! Дал, ти си с мен от лявата страна на носилката. Дювал, Хенсън, хващате отдясно. Да побързаме!

Дал се разкопча и с внезапно омекнали колене се заолюлява към кърмата на совалката. Керенски беше използвал името на Хестър под влияние на Повествованието.

Докато търчаха пред коридорите с носилката, чуваха бумтенето и тътена на „Дръзки“ под обстрел.

— Сега, когато сме на борда, всички тези кораби нападат „Дръзки“ — обясни Керенски. — Трябва да побързаме!

Корабът потрепери отново, по-силно.

— Доста се забавихте! — заяви медицинският офицер Хартнел, когато те четиримата вкараха носилката в лазарета. — Още малко и нямаше да имаме лазарет! Или каквато и да е друга част от кораба!

— Не можем ли да избягаме? — чу се да казва Дал, докато наместваха носилката.

— Двигателите бяха повредени по време на нападението — отвърна Хартнел. — Няма къде да бягаме. Ако не успеем много бързо, да извадим това съобщение от моряка всички сме мъртви! Вдигай!

Четиримата вдигнаха тялото на Хестър и го положиха на медицинската маса. Докторът включи таблета си и тялото на „носителя“ се скова.

— Така, вече е в стаза — заяви Хартнел. — Ще остане стабилен, докато всичко приключи! — погледна към таблета си и се намръщи. — Откъде, по дяволите, са всички тези фрактури и мозъчната травма?

— Пътуването със совалката беше много тежко — заяви Керенски.

Хартнел го погледна така, сякаш се канеше да каже нещо, но след това целият кораб подскочи, мятайки на пода всички освен Хестър.

— Ох, това не е на добре! — промърмори Дювал.

Телефонът на Хартнел се включи.

— Говори капитанът — каза Абърнати по линията. — Какво е състоянието на носителя?

— Моряк Хестър е жив и в стазис — докладва Хартнел. — Каня се да взема проба от инвазивните клетки и да започна процеса по декодиране.

Корабът отново яростно се разтърси.

— Ще трябва да работите по-бързо! — заяви Абърнати. — Понасяме удари, които не можем да си позволим. Трябва ни бързо разшифроване!

— „Бързо“ няма как да стане — отвърна Хартнел. — Колко време може да ми отпуснете?

Ново потреперване и лампите примигнаха.

— Не повече от десет минути — каза Абърнати. — Опитай се да не ги използваш докрай! — и се изключи.

Хартнел огледа присъстващите.

— Прецакани сме! — каза.

Дал не можа да се въздържи да не се ухили налудничаво при тези думи.

„Почти съм сигурен, че не беше в Повествованието, когато го каза!“ — помисли си.

— Анди! — обади се Хенсън. — Кутията!

— Мамка му! — възкликна Дал. — Кутията!

— Какво е Кутията? — попита Хартнел.

— Вземете проба и ми я дайте — каза му Анди.

— Защо?

— Ще я занеса в ксенобиологията да я пусна там.

— Разполагаме със същото оборудване тук…

Дал погледна към Керенски с молба за помощ.

— Просто го направи, Хартнел — нареди лейтенантът. — Преди всички да умрем заради теб!

Докторът се намръщи, но взе пробника си и го заби в ръката на Хестър, след това извади контейнерчето с пробата и го връчи на мичмана.

— Ето! А сега някой моля да ми обясни за какво става дума!

— Анди! — намеси се Хенсън. — За да стигнеш до ксенобиологията оттук, се налага да минеш през палуба шест!

— Вярно — Дал се обърна към Керенски. — Ела с мен, моля те!

— Кой ще ми каже какво става тук?! — попита Хартнел, а след това Дал и Керенски минаха през вратата и излязоха в коридора.

— Какво й има на палуба шест? — попита лейтенантът, докато тичаха.

— Има тенденцията да се взривява, когато ни нападат — обясни Дал. — В моменти като сегашния.

— Пак ли ме използваш вместо заешко краче?

— Не точно, но…

Палуба шест експлодираше и гореше.

— Коридорите са блокирани! — надвика шума Керенски.

— Насам! — извика Дал и удари с длан копчето за достъп до товарните тунели.

Чу се шумно всмукване, когато нагрятият въздух от палуба шест нахлу в отворения шлюз. Керенски премина и Анди затвори зад него, а в коридора зад гърба им избухна още нещо.

— Оттук!

Те двамата си проправиха път край товарните колички и до входна врата от другата страна на палубата, а след това обратно в основните коридори.

Лейтенант Колинс не изглеждаше щастлива да види Дал.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Анди я пренебрегна и се насочи към склада, откъдето извади Кутията.

— Хей, не можеш да я използваш в присъствието на Керенски! — възмути се Колинс, настъпвайки към младежа.

— Ако се опита да ме докосне, свали я! — нареди Дал на Керенски.

— Ясно!

Колинс рязко се закова на място.

— Вземи й таблета — добави Анди.

Керенски взе таблета на лейтенантката.

— Колко време имаме? — попита Дал и постави Кутията на индукционната поставка.

— Седем минути — отвърна астрогаторът.

— Ще стане! — Анди пъхна пробата в Кутията и натисна зеления бутон. След това отиде до Керенски, взе таблета на Колинс, отписа я и се логна в собствения си акаунт.

— А сега какво? — попита спътникът му.

— Сега ще чакаме — отвърна Дал.

— Колко време?

— Колкото е драматично приемливо!

Керенски позяпа Кутията.

— Значи това е нещото, което ме предпази да не стана на пихтия, когато пипнах меровианска чума?

— Точно така.

— Ама че е шантаво!

Колинс зяпна Керенски с увиснала челюст.

— Ти знаеш? — попита. — Не биваше да научаваш!

— В момента знам доста повече от теб — увери я астрогаторът.

Кутията иззвъня и на таблета плиснаха данни. Дал почти не ги погледна.

— Дотук добре — каза. — Сега обратно в лечебницата!

Изтърчаха от ксенобиологията и през товарния коридор се върнаха на палуба шест.

— Почти стигнахме! — възкликна Керенски, докато излизаха сред пожарищата на палубата.

Корабът се разтърси яростно и главният коридор на палуба шест се срути върху Дал, смазвайки го и забивайки назъбено парче метал през черния му дроб. Мичманът се втренчи за момент в него, после в Керенски.

— Що ти беше да казваш „почти стигнахме“? — прошепна, а думите капеха от устата му между капките кръв.

— О, Боже, Дал! — Керенски се помъчи да вдигне отломките от него.

— Спри! — нареди му Дал, но лейтенантът не му обърна внимание. Повтори по-настоятелно: — Спри!

Керенски спря. Анди побутна към него таблета, който все още стискаше.

— Нямаме време. Вземи резултатите! Заредете ги в компютъра в лечебницата. Не позволявай на Хартнел да спори! Когато компютърът се сдобие с данните, Повествованието ще ги подхване. Ще стане. Но трябва да си там. Побързай!

— Дал…

— Ето защо те взех с мен — обясни мичманът. — Понеже знаех, че каквото и да се случи с мен, ти ще успееш да стигнеш навреме. Сега върви! Стани герой, Керенски! Стани герой!

Керенски кимна, взе таблета и хукна.

Дал остана да лежи с прободен черен дроб и в последните си мигове в съзнание се опита да се съсредоточи върху факта, че Хестър ще живее, корабът ще бъде спасен и приятелите му ще довършат дните си, без да ги преследва Повествованието. За всичко това бе нужна само още една драматична смърт на статист. Неговата драматична смърт.

„Честна сделка е“ — каза си и се опита да се утеши с мисълта колко добре свършва всичко. Всичко е тип-топ. Спасява приятелите си. Спасява Матю Поулсън. Спасява „Дръзки“. Честно и почтено.

Но докато светът посивяваше и потъваше в чернота, последна мисъл избълбука от дълбините на онова, което бе останало от него.

„Мамка му, искам да живея!“

Но след това все пак настъпи мрак.

* * *

— Стига толкова драматизъм! — заяви нечий глас. — Знаем, че си буден!

Дал отвори очи.

Над него се беше надвесил Хестър, зад когото надничаха Дювал и Хенсън.

Анди му се усмихна.

— Получи се — каза. — Това си ти! Наистина стана!

— Разбира се, че се получи! — ухили се Хестър. — Защо да не стане?

Дал се изсмя слабо. Опита се да се надигне, но не успя.

— В стазисно медицинско кресло си — обясни Дювал. — Отглеждаш си нов черен дроб и доста изгоряла кожа, зарастват ти и счупени ребра. Няма да ги хареса какво ще усетиш, ако мръднеш!

— Откога съм в това нещо? — попита младежът.

— От четири дни — отвърна Хестър. — Беше жив труп!

— Мислех, че съм чист труп.

— О, щеше да си трупясал, ако някой не те беше спасил! — увери го Дювал.

— Кой по-точно? — попита Дал.

Пред него се появи ново лице.

— Дженкинс!

— Ти беше точно до товарния тунел — обясни програмистът. — И си рекох, че пък що да не ти помогна!

— Благодаря ти.

— Няма нужда от благодарности — отвърна Дженкинс. — Направих го по-скоро от личен интерес. Ако умреше, никога нямаше да разбера дали си доставил онова съобщение от мое име.

— Предадох го — увери го Дал.

— Как го прие тя?

— Прие го добре, даже се очаква да ти върна една целувка от нея.

— Е, може би някой друг път — притесни се Дженкинс.

— За какво си говорите вие двамата? — поинтересува се Дювал.

— Ще ти обясня по-късно — Дал отново се вгледа в програмиста. — Значи си излязъл от нелегалност, така ли?

— Да — отвърна косматкото. — Време е вече.

— Добре.

— А добрата новина е, че всички сме герои — додаде Хестър. — „Съобщението“ бе извадено от тялото ми и излъчено от „Дръзки“, с което се сложи край на религиозната война на Форшан. Само какъв късмет, а?

— Изумително! — възкликна престорено Дал.

— Разбира се, дори и в грам от историята не се съдържа и капка смисъл, като се замислиш — додаде Хестър.

— Че кога е имало?

По-късно същия ден, след като приятелите му си тръгнаха, в лазарета се появи и друг посетител.

— Научен офицер К’ийнг! — възкликна Дал.

— Мичман! Оправяш ли се?

— Така твърдят.

— Лейтенант Керенски ми съобщи, че ти си разшифровал кода, за да бъдат излъчени навреме последната воля и завещание на водача на дясностранната схизма.

— Предполагам, че така излиза — призна Дал. — Макар че не мога да си припиша цялата заслуга.

— Въпреки това за смелостта и саможертвата ти съм те препоръчал за повишение — заяви К’ийнг. — Ако го одобрят, а несъмнено ще го одобрят, тогава ти също ще се издигнеш в ранг. Тъй че нека бъда първият, който ти го казва: Поздравления, лейтенант!

— Благодаря, сър — отвърна Дал.

— Има и още нещо — додаде научният офицер. — Само преди няколко минути получих специално кодирано съобщение от Висшето командване на Общовселенското обединение. Беше ми съобщено, че трябва да ти прочета текста на глас, и то насаме.

— Добре, сър. Готов съм!

К’ийнг извади телефона си, натисна екрана и прочете думите на него:

„Анди, не знам дали тези слова ще те достигнат. Ник написа сцената и я заснехме, но е очевидно, че няма да бъде излъчена по телевизията. Не знам дали самият процес на заснемане е достатъчен, а не виждам и начин да ни съобщиш, ако си получил съобщението ми. Но ако стане, надявам се да узнаеш две неща. Първо, много се извинявам за всичко, през което се наложи да преминете — Ник имаше усещането, че наистина трябва да наблегнем на действието в тази серия, иначе публиката щеше да започне да се пита какво става. Може би това не представлява кой знае какъв аргумент за теб в момента, предвид къде се намираш, но определено имаше смисъл за нас. Второ, думите не ми стигат да благодаря на теб, Джаспър и цялата група за онова, което сторихте за семейството ми и за мен. Ти ми върна сина и с този си жест върна слънцето в живота на всички ни! Ще спазим нашата страна на уговорката. Ще бъде изпълнено всичко, както сме се споразумели. Не знам какво друго да ти кажа освен това: благодаря, задето ни даде възможност да заживеем щастливо оттук насетне. Ще сторим същото и за теб. С любов и благодарност — Чарлз Поулсън.“

След кратка пауза Дал каза на К’ийнг:

— Благодаря!

— Няма защо — офицерът и си прибра телефона. — Извънредно странно съобщение.

— Би могло да се каже, че е кодирано, сър — отвърна новоповишеният лейтенант.

— А позволено ли ти е да кажеш на прекия си началник за какво се отнася?

— Това е съобщение от Господ — отвърна Дал. — Или по-точно от човек, достатъчно близко до Него за нашите цели.

К’ийнг оценително огледа подчинения си:

— Понякога имам чувството, че на борда на „Дръзки“ се случват неща, за които не ми е писано да научавам. Подозирам, че това е едно от тях.

— Сър, с цялото ми уважение — каза Дал, — просто не знаете колко сте прав!