Джон Скалзи
Червеноризци (2)

Глава първа

Мичман Андрю Дал надникна през прозореца на Земния док — намиращата се над Земята космическа станция на Общовселенското обединение — и се взря в следващия си кораб.

Съзерцаваше „Дръзки“.

— Прекрасен, е нали?

Дал се обърна, за да се изправи срещу заговорилото го младо момиче, облечено в униформата на мичман от звездния флот, което също съзерцаваше кораба.

— Така си е — съгласи се Дал.

— „Дръзки“ — капитален кораб от флота на Общовселенското обединение — заизрежда момичето. — Построен през 2453-та на Марсианския док. Флагман на Общовселенското обединение от 2456-та. Първи капитан — Дженивиъв Шан. Люсиъс Абърнати е капитан от 2462-ра насам.

Дал с усмивка попита:

— Да не си случайно туристическият гид на „Дръзки“?

— А ти да не си турист? — отвърна на усмивката му момичето.

— Не — младежът й протегна ръка. — Андрю Дал. Назначен съм на „Дръзки“. Просто чакам совалката в 15:00.

Новата му позната се ръкува с него и се представи:

— Мая Дювал. Също съм назначена на „Дръзки“. И също чакам совалката в 15:00.

— Какво съвпадение — забеляза Дал.

Момичето отвърна:

— Ами щом ти се ще да наречеш съвпадение това, че двама членове на Космическия флот на Две О чакат на космическа станция на Двете О совалка за космически кораб на Двойното О, паркиран точно пред совалковия док — добре, няма проблем.

— Е, като го казваш по този начин… — промърмори Дал.

— Защо си подранил толкова? Едва обед е. Мислех, че ще съм първата на опашката за совалката.

— Вълнувам се — призна Дал. — Това ще ми е първото назначение…

Дювал го изгледа от глава до пети с въпрос в очите.

— Влязох в Академията с няколко години закъснение — обясни той.

— Какво го наложи?

— Дълга история.

— Разполагаме с време — контрира Дювал. — Какво ще кажеш да отидем да обядваме и да ми разкажеш?

Дал се поколеба:

— Ъъъ, имам нещо като среща. Чакам приятел, който също е назначен на „Дръзки“.

— Ресторантската зона е ей там — момичето посочи редицата сепарета от другата страна на пешеходния коридор. — Просто пусни съобщение на приятеля си. Пък ако ни изпусне, оттам ще можем да го видим. Хайде. Ще платя питиетата!

— Е, в такъв случай няма как — прие Дал. — Ако откажа безплатна почерпка, ще ме изхвърлят от Космическия флот!

* * *

— Обещал си ми дълга история! — напомни Дювал, след като си взеха храна и питиета.

— Не съм обещавал подобно нещо!

— Обещанието се подразбираше от изказа ти — възрази момичето. — И освен това ти купих питие. Длъжник си ми. Забавлявай ме, мичман Дал!

— Ами добре де, щом си рекла. Влязох в Академията късно, понеже три години бях студент в семинарията.

— Добре, това е умерено интересно — прие Дювал.

— На Форшан — допълни мичманът.

— Добре, това е изключително интересно — поправи се събеседничката му. — В такъв случай си станал свещеник от форшанското вероизповедание? Коя схизма?

— Лявопоклонната схизма и не, не стигнах до свещеник.

— Не можа да преглътнеш обета за целомъдрието ли?

— От лявопоклонните свещеници не се изисква въздържание — поясни Дал, — но тъй като бях единственото човешко същество в семинарията, то може да се каже, че ми беше наложена непорочност.

— Някои хора не биха допуснали да ги спре подобно препятствие.

— Не си виждала отблизо студентите във форшанската семинария — възпротиви се младежът. — Освен това не си падам по ксено.

— Може просто да не си открил подходящото ксено — предположи Дювал.

— Предпочитам хора — отвърна Дал. — Наречи ме скучен, ако щеш.

— Досадньо! — подкачи го момичето.

— А ти пък току-що постави рекорд по най-бързо напъхване на нос в личния ми живот — отвърна Дал. — Ако си толкова пряма с хора, които срещаш за първи път, хич не ми се ще да си представям как се държиш с онези, с които се познаваш от дълго време!

— О, не се държа така с всички — възрази Дювал. — Но отсега мога да заявя, че вече те харесвам. Но да се върнем на темата. Значи не си станал свещеник?

— Не. Технически статутът ми е „чуждоземен покаял се грешник“ — поясни Дал. — Бях допуснат да премина пълния курс на обучение и да изпълнявам някои ритуали, но съществуват и физически изисквания, които не бих могъл да изпълня, за да получа пълно посвещение в сан.

— Като например?

— Самооплождане например.

— Малка, но извънредно съществена подробност — съгласи се Дювал.

— А ти толкова се притесняваше за целомъдрието! — Дал гаврътна голяма глътка от чашата си.

— Защо си постъпил в семинарията, ако е нямало шанс в крайна сметка да те посветят в сан? — поинтересува се момичето.

— Сметнах форшанската религия за много мирна — призна си Дал. — Като юноша това силно ме привличаше. Родителите ми починаха, докато бях малък. Оставиха ми малко наследство, което изтеглих при пълнолетие, платих си на частни учители за езикови курсове, а после отидох на Форшан и издирих семинария, която да ме приеме. Планирах да остана там завинаги.

— Но не си го сторил. Така де, от пръв поглед си личи!

Дал се усмихна.

— Ами… Все още смятам форшанската религия за мирна. Обаче форшанските религиозни войни не са въплъщение на кротостта.

— Ясно. Как обаче от послушник във форшанска семинария човек става възпитаник на Академията?

— Когато Двете О-та дойдоха да посредничат между религиозните фракции на Форшан, имаха нужда от преводач и на планетата се оказах аз — обясни Дал. — Няма много хора, способни да говорят повече от един форшански диалект. А аз знам и четирите основни.

— Впечатляващо!

— Бива ме с езика.

— Сега кой е прям и откровен? — поинтересува се Дювал.

— След като мисията на Двете О се провали, посъветваха всички чуждоземци да напуснат планетата. Главният посредник на Двете О заяви, че в Космическия флот се нуждаят от лингвист и учени — и ме препоръча за място в Академията. По това време семинарията ми беше изгорена до основи и нямах къде да се прибера, а не разполагах и с пари, за да отида някъде другаде. При това положение Академията ми се стори най-добрата възможна стратегия. Прекарах там четири години в изучаване на ксенобиология и лингвистика. И ето ме тук.

— Бива си я историята — реши Дювал и наклони бутилката си към Дал.

Той се чукна с нея.

— Благодаря. А твоята каква е?

— Далеч по-малко интересна.

— Съмнявам се.

— Не съм ходила в Академията — сподели Дювал. — Записах се в пехотата на умиротворителните сили на Двойното О. Позанимавах се с това няколко години и преди три години ме прехвърлиха в Космическия флот. До сегашното си назначение служех на борда на „Нант“.

— Повишили са те? — предположи Дал.

Събеседничката му изсумтя:

— Не точно. Да го наречем прехвърляне поради неразбирателство с персонала.

Преди Дал да смогне да я разпита по-щателно, телефонът му избръмча. Той го извади и прочете съобщението на екрана. Ухили се:

— Смотльо!

— Какво има? — попита Дювал.

— Задръж за секунда — Дал се обърна на мястото си, за да помаха на младеж, застанал на средата на коридора на станцията. — Ето ни тук, Джими!

Новодошлият се ухили, помаха в отговор и се насочи към тях.

— Приятелят, когото чакаше, предполагам — осведоми се Дювал.

— Да, това е той — Джими Хенсън.

— Джими Хенсън ли? — намръщи се Дювал. — Не е роднина на Джеймс Хенсън, главен директор и председател на борда на директорите на „Хенсън Индъстрис“, предполагам?

— Джеймс Албърт Хенсън Четвърти — представи приятеля си Дал. — Синът му.

— Еха, готино!

— С месечната си издръжка може да купи тази космическа станция — осведоми новата си позната Дал. — Но не е такъв тип.

— Какво искаш да кажеш?

— Хей, здрасти! — Хенсън най-сетне се добра до масата им. Огледа Дювал и протегна ръка. — Здрасти, аз съм Джими!

— Мая — представи се Дювал и също протегна ръка. Ръкуваха се.

Хенсън се поинтересува:

— Така значи, ти си приятелка на Анди, а?

— Нещо такова — призна си момичето. — Двамата с него се познаваме отдавна. От цял половин час!

— Страхотно — Хенсън се усмихна широко. — Ние двамата с него се познаваме от една идея по-дълго.

— Предположих, че връзката ви е по-дълга.

— Е, аз възнамерявам да си взема питие — заяви Хенсън. — Вие искате ли нещо, приятели? Да ви взема по едно, става ли?

— Няма нужда — отказа Дал.

— Нямам против още едно — рече Дювал, размахвайки почти празната си бутилка.

— Пак от същото?

— Става.

— Страхотно! — Хенсън плесна с ръце. — Добре, веднага се връщам. Пазете ми място, става ли?

— Няма проблем — ухили се Дал.

Приятелят му се отдалечи в търсене на хапване и пийване.

— Симпатяга изглежда — отбеляза Дювал.

— Такъв си е.

— Не е невероятно чаровен.

— Има си други качества.

— Като например да купува пиенето?

— Е, и това също, но имах предвид друго.

— Нещо против да ти задам личен въпрос? — поинтересува се Дювал.

— Предвид, че до момента вече сме обсъдили сексуалните ми предпочитания — не.

— Бяхте ли приятели с Джими, преди да научиш, че баща му може да купи една-две планети с все атмосферата?

Дал се поколеба за момент, преди да отговори. Накрая попита събеседничката си:

— Знаеш ли с какво се различават богатите от теб и мен?

— Имаш предвид освен с това, че имат пари ли?

— Да.

— Нямам представа.

— Онова, което ги прави различни — поне умните сред тях — е това, че имат изключителен нюх за мотивите на хората, които се задържат покрай тях. Надушват дали го правят, защото търсят приятелство и не се вълнуват от близостта до пари, възможности и власт… или искат да са част от нечий антураж, което пък е свързано именно с достъпа до тези три неща. Разбираш ли какво искам да ти обясня?

— Разбира се.

— Добре — продължи мичманът. — Та ето какво е положението. Още като малък Джими открил, че баща му е сред най-богатите хора в Двойното О. С времето се досетил, че един ден и той самият ще се нареди в тази категория. След това пресметнал и че ще има много хора, които ще се опитат да използват първото и второто, за да се облагодетелстват. А накрая преценил и как да избягва тези хора.

— Схванах — кимна Дювал. — Джими ще разбере, ако човек е мил с него просто заради това кой е татко му.

— Наистина беше интересно да го гледа човек първите няколко седмици в Академията — каза Дал. — Някои от кадетите — а такива имаше и сред инструкторите — се опитаха да се намърдат за негови приятели. Мисля, че останаха изненадани колко бързо богатото хлапе им отгатна номера. Той е имал достатъчно време да стане изумително добър в четенето на помисли. Налага му се.

— А ти как подходи към него? — поинтересува се Дювал.

— Никак — отвърна Дал. — Той дойде и започна да си говори с мен. Мисля, че беше осъзнал, че изобщо не ми пука кой е баща му.

— Просто си му бил симпатичен?

— Навярно, но да не забравяме и че получих А в курса по биология, с който той имаше проблеми — призна Дал. — Това, че Джими щателно си подбира спътниците, не означава, че не изхожда от собствените си интереси.

— Струва ми се, че има желание да ме приеме в приятелския кръг — отбеляза Дювал.

— Най-вероятно защото смята, че сме приятели и вярва на преценката ми.

— А дали сме? — попита момичето. — Приятели, искам да кажа.

— Ти си малко по-шугава, отколкото по принцип ги харесвам…

— Да, вече се досетих, че си привърженик на „обичам всичко да е мир и покой“.

— Да разбирам ли, че не обичаш спокойствието?

— Спя от време на време — призна Дювал. — През останалото време — не.

— Предполагам, ще се наложи да се приспособя.

— Предполагам, че ще свикнеш — съгласи се тя.

— Нося питиетата — обяви Хенсън, пристъпвайки иззад гърба на Дювал.

— О, Джими! — възкликна тя. — Това те прави моя нов любимец!

— Отлично! — младият милиардер й връчи нейната бутилка и се настани на масата. — Та за какво си говорехте?

* * *

Точно преди пристигането на совалката в чакалнята се появиха още двама души. По-точно появиха се петима: двама моряци от екипажа, съпроводени от трима членове на военната полиция. При появата им Дювал сръга Дал и Хенсън. Единият от моряците забеляза поведението им и вдигна вежда.

— Имам си антураж. И какво от това?

Без да му обръща внимание, Мая заговори едното ченге:

— Каква му е историята на този?

Военната полицайка посочи арестанта с вдигнатата вежда:

— Предявени са му един куп обвинения, включително незаконен внос, продажба на контрабандни стоки и нападение над висшестоящ офицер…

Вторият арестант бе спрял нацупен и избягваше да поглежда в очите на присъстващите. Ченгето обясни:

— Това нещастно копеле е приятелче на първия. Което автоматично го прави заподозрян в съучастие.

— Обвиненията за нападение са скалъпени — заяви мичманът арестант. — Офицерът се беше покатерил горе на черешката.

— С дрога, която ти му даде — скастри го вторият моряк, все още без да смее да погледне присъстващите.

— Никой не може да докаже, че съм му давал нещо, а и бездруго и дума не може да става за наркотици — възрази приятелят му. — Беше просто чуждопланетна гъба. А и не може да е от нея. Гъбката отпуска хората, не ги кара да се нахвърлят на присъстващите и да ги принуждават да се защитават!

— Дал си му ксеномухоморка, нали? — поинтересува се Дал.

Първият моряк го изгледа изпод вежди и заяви:

— Както вече казах, никой не може да докаже, че съм дал каквото и да е на офицера. Но да речем.

— Ксеномухоморката произвежда химикал, който при повечето хора води до релаксиращ ефект — обясни Дал, — но при около една десета от процента от потребителите ефектът е точно обратният. Рецепторите на мозъците им са малко по-различно устроени от тези на всички останали. И такива хора — около една десета от процента — ще откачат тотално под въздействието на ксеномухоморката. Най-вероятно твоят офицер е бил точно от тази група.

— И кой си ти, тъй дълбоко просветленият за ефектите на извънземните гъби? — поинтересува се морякът.

— Човек, който знае, че каквото и да става, не бива да се продава нагоре по командната верига.

Арестантът се ухили.

— И защо не са ви тикнали в брига^[1]? — поинтересува се Дювал.

Космонавтът посочи към Дал:

— Питай приятелчето си, нали е голям умник!

Дювал погледна към мичмана, който сви рамене и обясни:

— Ксеномухоморката не е забранена — обясни. — Просто не е много модерно да се използва. Известна е най-вече сред студентите по ксенобиология, както и сред увличащите се по непопулярни, но номинално законни чуждопланетни подобрители на настроението, вероятно с търговска цел.

— Аха! — възкликна Дювал.

— В тази връзка бих предположил, че нашето приятелче тук…

— Фин — представи се космонавтът и кимна към спътника си. — А това е Хестър.

— … приятелчето ни Фин по време на последното си назначение се е сдобил със славата на човек, към когото се обръщаш за субстанции, за каквито няма да те спипат на тест за наркотици.

Хестър изсумтя при това изявление.

— Предполагам също, че неговият офицер вероятно не желае да се разчува, че е взимал наркотици…

— Гъба — поправи го Фин.

— … от какъвто и да е вид, и в частност че ксеномухоморката го е накарала да откачи, че е нападнал хора, и тук присъстващият Фин де факто се е защитавал, когато по принуда е отвърнал на удара. Тъй че, вместо да тикне новия ни познат в брига и да затъне до уши сред крокодилите, офицерът е счел за по-разумно тихомълком да му уреди ново назначение.

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека тази интерпретация на събитията — заяви Фин.

— Че тогава за какво са военните ченгета? — поинтересува се Хенсън.

— Тук са, за да се убедят, че ще се качим на „Дръзки“ без никакви отклонения — обясни Хестър. — Не искат да си попълни запасите!

При това изявление Фин забели очи.

Дювал се обърна към втория арестант:

— В думите ти долавям горчивина.

Хестър най-сетне си позволи да я погледне в очите и обясни:

— Копелдакът си криеше запасите в гардеробчето ми.

— И ти не си знаел?

— Каза ми, че били бонбони и ако останалите от екипажа научат за тях, щели да проникнат в шкафчето му и да ги откраднат.

— Така и щяха да сторят — увери ги Фин. — И даже не съм те изментил, всичко беше захаросано.

— Също така ме убеди, че били за майка ти — обвини го Хестър.

— Е, ами… — призна си морякът, — за това вече те излъгах.

— Опитах се да се оправдая пред капитана и офицера, но не им пукаше — завърши разказа си „укривателят“. — Според тях и аз съм съучастник. А аз дори не харесвам тоя тип!

— Тогава защо се съгласи да скриеш… бонбонките му? — попита Дювал.

Хестър промърмори нещо нечленоразделно и пак сведе очи.

— Направи го, понеже се държах мило с него, а той си няма приятели — обясни Фин.

— Значи си се възползвал от него? — поинтересува се Хенсън.

— Не е като да не го харесвам — оправда се Фин. — А и не съм възнамерявал да му докарвам неприятности. Той не би трябвало да има проблеми. Не съхранявах при него нищо незаконно. Но след това офицерчето откачи и се опита да пренареди костната ми структура…

— Сигурно е трябвало по-добре да проучиш гамата си с продукти — предположи Дал.

— Следващия път първо ще се допитам до теб, преди да снабдявам клиентите — озъби се саркастично Фин, но после посочи към прозореца, където се виждаше как совалка подхожда към шлюза. — Това обаче ще почака. Като гледам, возилото ни пристига!