Джон Скалзи
Червеноризци (5)

Глава четвърта

— Хайде! Почти стигнахме совалките! — изкрещя лейтенант Керенски.

Дал разполагаше с една кикотеща се, щуросана секунда да отбележи колко добре изглежда астрогаторът, станал съвсем наскоро жертва на чумата. След това заедно с Хестър и всички останали от изследователската мисия спринтираха като побъркани по коридора на космическата станция, опитвайки се да надбягат механизираната смърт зад гърбовете си.

Станцията не принадлежеше на Общовселенското обединение: беше независима търговска база, която може и да имаше, а може и да нямаше нормален законен лиценз, но така или иначе беше пратила по хипервълната некодиран, повтарящ се сигнал за тревога със скрито в него допълнително, вече шифровано съобщение. „Дръзки“ се отзова на вика за помощ и прати две совалки на спасителна мисия. На борда на кораба успяха да декодират скритото съобщение едва когато отрядът вече беше дебаркирал на космическата станция.

Шифърът гласеше: „Стойте далеч — машините са излезли от контрол!“

Още преди декодирането на съобщението изследователският отряд на Дал вече бе открил този факт, след като една от машините наряза матрос Лопес на филийки. Отекващите някъде далечни по коридорите писъци подсказваха, че и вторият участващ в спасителната акция отряд е в процес на болезнено разкриване на фактите.

Вторият отряд с все Фин, Хенсън и Дювал в състава му.

— Що за задник кодира съобщение за машини убийци? — изпищя Хестър.

Той се беше движил най-отзад в отстъпващата колона на отряда. Далечно вибриращо трополене подсказваше, че една от машините — явно голяма — в момента не е твърде далеч от тях.

— Тихо — изшътка му Дал.

Знаеха, че машините могат да ги виждат; беше си логично да предположат, че могат също така и да ги чуват. Дал, Хестър и другите двама оцелели членове на екипа приклекнаха зад укритието си и зачакаха Керенски да им каже накъде да поемат.

Лейтенантът се консултира с телефона си и повика тихичко:

— Дал!

Мичманът се промъкна до него, за да разгледа отворената на телефона карта.

— Ние сме тук — посочи му коридора лейтенантът. — Совалковият док е ето там. Виждам два възможни маршрута — един през машинната зала на станцията и втори през столовата.

„По-малко приказки, по-чевръсти решения, моля!“ — помисли си Дал и кимна.

— Мисля, че ще имаме по-добър шанс, ако се разделим — отбеляза Керенски. — Така, ако машините спипат едната група, другата все пак ще успее да стигне до совалките. Карал ли си курсове за пилот?

— Хестър ги е завършил — чу се да казва Дал, а след това се зачуди откъде го знае. Не си спомняше преди да му е било известно подобно безценно сведение.

Керенски кимна.

— Тогава тримата с матрос Макгрегър ще минете през столовата. Аз ще взема Уилямс и ще карам през машинното. Ще се срещнем при совалката и там, ако има възможност, ще изчакаме изследователския отряд на лейтенант Фишър, след което си обираме крушите оттук.

— Слушам, сър — потвърди Дал.

— Късмет! — пожела му Керенски и махна на Уилямс да го последва.

„Въобще не ми изглежда да се е втечнявал“ — помисли си отново мичманът, след което се върна при Хестър и Макгрегър. Керенски и Уилямс се прокрадваха по коридора към машинната зала, а Дал обясни на двамата си спътници:

— Наредено ни е да се разделим и ние тримата да стигнем до совалковия док през столовата.

— Какво? — видимо се разстрои Макгрегър. — Глупости! Не искам да тръгвам с теб. Предпочитам да се държа за Керенски!

— Такива са заповедите — сви рамене Дал.

— Майната им — отсече Макгрегър. — Ти не схващаш, нали? Керенски е недосегаем. Ти — не. Просто някакъв си мичман. Намираме се в космическа станция, тъпкана с шибани роботи убийци. Наистина ли смяташ, че ти ще успееш да се измъкнеш жив оттук?

— Успокой се, Макгрегър! — мичманът вдигна длани. Под краката му подът на коридора потрепери. — Така само си губим времето!

— Не! — възрази Макгрегър. — Ти не разбираш! Лопес вече загина пред очите на Керенски. Тя беше жертвеното агне! Сега всички с лейтенанта са в безопасност!

Матросът скочи да се втурне след Керенски и пристъпи в коридора точно когато зад ъгъла зави машината убиец, която ги преследваше. Нещастникът я забеляза и разполагаше с време колкото да разтегне устни в изненадано възклицание, след което изстреляният от нападателя харпун се заби в него и го прониза през черния дроб.

За мимолетен миг всичко застина като на сцена: Дал и Хестър приклекнали в нишата в коридора, машината убиец на ъгъла, нанизаният на харпуна Макгрегър — кървящ в средата помежду им. Извърна глава към ужасения мичман и с пълна с кръв уста смотолеви:

— Видя ли, а?

Прекъсна го рязко дръпване и Макгрегър полетя към машината убиец, която вече бе задвижила режещите си остриета.

Дал изпищя името на колегата си, изправи се и извади от кобура пулсовия си пистолет, след което стреля в центъра на гъстата червена омара, където знаеше, че се намира машината убиец. Пулсовият лъч рикошира от повърхността на робота, без да навреди с нищо. Хестър изкрещя и блъсна Дал нататък по коридора, по-далеч от нападателя, който вече нагласяше харпуна си за нов удар. Завиха зад ъгъла и се втурнаха по нов коридор, който водеше към столовата. Нахлуха през двойните крила на вратата и тутакси сложиха резето.

— Тази преграда няма да задържи металното чудовище задълго! — изпъшка задъханият Хестър.

Дал огледа прага и отбеляза:

— Тук има и по-сериозна врата. Пожарна преграда или въздушен шлюз може би. Потърси откъде се затваря!

— Ето откъде — посочи Хестър. — Дръпни се назад!

Той натисна голямото червено копче. Разнесоха се скърцане и съскане. Чифт тежки крила бавно започнаха да се затварят и след това се заклиниха, събрани наполовина.

— О, стига де! — изскимтя Хестър.

През стъклата на двукрилата врата на столовата се виждаше как машината убиец стремително приближава.

— Хрумна ми нещо! — възкликна Дал.

— Дали включва и бързо бягство? — поинтересува се Хестър.

— Отстъпи назад от копчето!

Намръщен, Хестър се отдръпна. Дал вдигна пулсовия си пистолет и стреля в контролния панел на шлюза в същия момент, когато харпунът на машината проби затворената врата на столовата и с едно дръпване я изкърти от рамката. Червеното копче избухна в порой от искри и тежките противопожарни панели помръднаха и се затвориха с вибриращо драннн.

— Да стреляш в копчето? — примигна невярващо Хестър. — Това ли беше великата ти идея?

— Имах предчувствие — заяви Дал, прибирайки пулсовия си пистолет.

— Какво предчувствие — че на космическата станция са й калпаво сглобени жичките? Че цялото това чудо е едно голямо нарушение на правилниците?

— Машините убийци са един вид очебиен намек за това.

Разнесе се яростно тряс!, щом харпунът се удари в противопожарния шлюз.

— Ако тази преграда е стабилна колкото всичко друго на станцията, на чудовището няма да му отнеме много време да я преодолее — отбеляза Хестър.

— И бездруго много се задържахме — отвърна Дал и извади телефона си, за да освети картата на станцията. — Хайде! В кухнята има врата, която ще ни отведе съвсем близо до совалковия док. Ако имаме късмет, няма да се натъкнем на нищо друго, преди да стигнем там!

* * *

На две пресечки от совалковия док двамата мичмани се натъкнаха на останките от групата на лейтенант Фишър: самият командир, Дювал, Хенсън и Фин, който при вида на приятелите си възкликна:

— Е, не сме ли късметлиите на годината!

Каза го със сарказъм, но тонът му подсказваше, че всеки момент ще изпадне в истерия. Хенсън положи длан на рамото му.

— Къде са Керенски и останалите от отряда? — попита Фишър.

— Разделихме се — обясни Дал. — Поне доколкото ми е известно, Керенски и Уилямс са живи. Изгубихме Лопес и Макгрегър.

Фишър кимна:

— От нашите паднаха жертва Пейтън и Уеб.

— Харпуни и остриета? — поинтересува се Дал.

— Роякоботове — отвърна Дювал.

— Тези сме ги пропуснали.

Фишър поклати глава:

— Направо не е за вярване! Току-що се прехвърлих на „Дръзки“. Това ми е първата изследователска мисия и още на нея изгубих двама от хората си.

— Не мисля, че вината е ваша, сър — каза Дал.

— Надали е точно така — възрази Фишър.

Посочи на отряда да се придвижи напред и групата предпазливо си проправи път към совалковия док.

— Някой друг има ли право да пилотира тези пиленца? — попита лейтенантът, когато влязоха в дока.

— Аз — призна си Хестър.

— Добре — кимна Фишър и посочи към совалката, която беше пилотирал Керенски. — Загрей я. Аз ще се заема с другата. Искам всички вие да се качите в онази совалка с него! — и посочи новоназначения пилот. — Ако видиш да идва някоя от онези машини, излитай. При мен ще има достатъчно място за Керенски и Уилямс. Ясно?

— Да, сър.

— Давай тогава! — лейтенантът се пъхна в собствената си совалка.

— Всичко в тази мисия смърди! — оплака се Хестър на борда на тяхната, докато с трясък набираше предстартовата последователност.

Фин, Дювал и Хенсън се закопчаваха в креслата; Дал следеше люка в очакване на Керенски и Уилямс. Стрелна с поглед съекипника си и попита:

— Хестър, да си ми казвал някога, че можеш да пилотираш совалка?

— Малко съм зает в момента!

— И аз не знаех, че е категоризиран да пилотира совалка — обади се Фин от мястото си. Нервите му имаха нужда от разтоварване и говоренето му се струваше по-добра идея от напикаването. — Пък го познавам от над година.

— Не е нещо, дето човек ще пропусне — съгласи се Дал.

— Не бяхме близки — уточни Фин. — През повечето време просто го пързалях, за да му ползвам шкафчето.

Дал не коментира това изказване и се обърна отново към входа на дока.

— Готово! — обяви Хестър и натисна едно копче. Двигателите се съживиха. Той закопча колана си. — Затваряй този люк! Да се махаме оттук!

— Още не — възрази Дал.

— Я да вървят по дяволите! — Хестър боцна някакво копче на контролното си табло, за да затвори люка.

Дал плесна ключа отстрани на входа и кресна на пилота:

— Не още!

— Какво ти става пък на теб? — озъби му се в отговор Хестър. — Фишър има повече от достатъчно място за Керенски и Уилямс. Аз гласувам да се махаме и тъй като съм проклетият пилот, моят глас е единственият, дето се брои!

— Ще чакаме! — отвърна Дал.

— За чий шибан дявол?

От мястото си Хенсън се обади:

— Ето ги!

Мичманът надникна през люка.

Керенски и Уилямс куцукаха полека през совалковия док, като се крепяха взаимно. Плътно зад тях се носеше тътенът на машините.

Фишър подаде глава от люка на совалката си и видя Дал. Изтича към пострадалите с вик:

— Хайде!

Дал скочи от шлюза и го последва.

— Преследват ни шест! — изпъшка Керенски, когато се добраха до него. — Бързахме колкото се може повече. Но роякоботовете…

Той припадна. Дал го сграбчи, преди да се е смъкнал на пода.

— Държиш ли го? — попита го Фишър и след кимването на мичмана нареди: — Качи го при вас. Кажи на пилота ти да излита. Аз взимам Уилямс. Побързай!

Фишър прегърна Уилямс през раменете и го повлече към совалката си. Ужасѐн до смърт, Уилямс се обърна да погледне към Керенски и Дал.

Първата машина нахлу в совалковия док.

— Хайде, Анди! — извика Дювал от люка на совалката.

Дал даде всичко от себе си и бързешком прекоси разстоянието до совалката, като буквално метна Керенски на Мая и Хенсън, който също се беше откопчал от седалката си. Двамата сграбчиха лейтенанта и го завлякоха вътре. Дал се катурна след него.

— Сега може ли да се махаме? — попита риторично Хестър, понеже вече беше ударил копчето за затваряне, без да дочака отговор.

Совалката тъкмо изскочи от совалковия док, когато нещо се удари в нея и издрънча.

— Харпун — уточни Фин. Беше свалил колана си и се рееше над Хестър, надничайки в задния екран. — Но не се закачи.

Совалката напусна дока.

— Здравей и сбогом! — промърмори новоизпеченият пилот.

— Как е Керенски? — обърна се Дал към Мая, която преглеждаше лейтенанта.

— Не реагира, но не изглежда да е зле — отвърна тя, след това се извърна към Хенсън. — Джими, дай ми аптечката, моля. На гърба на пилотското кресло е!

Хенсън отиде да я вземе.

— Знаеш ли какво правиш? — попита Дал.

Дювал вдигна за момент очи.

— Нали ти казах, че съм била пехотинец, а? Преминах и през медицинска подготовка. Спестява много време при кърпене на пострадалите — тя се усмихна. — Хестър не е единственият със скрити умения…

Хенсън се върна с аптечката; девойката я отвори и се захвана за работа.

— О, мамка му! — възкликна Фин, все още втренчен в задния екран.

— Какво има? — попита Дал и се приближи към него.

— Другата совалка — уточни спътникът му. — Получавам сигнал от камерите й. Виж!

Имаше доста за гледане. Камерите показваха дузини машини, нахлуващи в совалковия док и насочващи огъня си към совалката. Над тях шаваше тъмен, променящ формата си облак.

— Роякоботовете — промърмори Фин.

Образът от камерата се залюля, потрепери и след това екранът почерня.

Фин се настани в креслото на втория пилот и удари по екрана, който бяха гледали допреди малко. Изръмжа:

— Совалката им е пострадала. Двигателите не работят и изглежда, че целостта на корпуса е нарушена.

— Трябва да се върнем да им помогнем! — заяви Дал.

— Не — отвърна Хестър.

Дал се ядоса, но приятелят му се обърна и го изгледа изпод вежди.

— Анди, не бива! Ако совалката е претърпяла дори малък пробив, значи роякоботовете са проникнали в нея. А ако са вече вътре, тогава Фишър и Уилямс са мъртви.

— Прав е — намеси се Фин. — Няма за кого да се връщаме. Дори ако го сторим, нищо не можем да направим. В дока гъмжи от тези чудесии. Совалките дори не са въоръжени. Единственото ни постижение ще е да дадем на машините втори шанс да ни свалят!

— Имахме късмет да се измъкнем живи — заяви Хестър и се съсредоточи върху пилотския пулт.

Дал погледна през рамо към Керенски, който бе започнал да стене тихо под грижите на Хенсън и Дювал. Сподели:

— Не мисля, че късметът има общо с измъкването ни.