Джон Скалзи
Червеноризци (27)

Първо лице

Здравей, Интернет!

Няма подходящ начин да започна това чудо, тъй че направо скачам с главата надолу.

И тъй, аз съм сценарист на телевизионен сериал по голяма мрежа, който току-що откри, че хората, които е измислял в главата си (и е избивал със скорост от около един на епизод), са всъщност истински. А сега получих писателски блокаж и не знам как да се отърва от него, а ако не го измисля много скоро, ще ме уволнят. Помощ!

Ето, сега прекарах 20 минути втренчен в този последен абзац и се чувствах като пълен идиот. Нека го разделя на по-дребни части, така че да мога малко по-добре да ти го обясня.

„Здравей, Интернет“: Нали се сещате за онзи комикс от „Ню Йоркър“, където едно куче си говори с друго посредством компютър и казва „В интернет никой не знае, че си куче“. Аха, така си е, самата истина.

Не, аз не съм куче. Но да, имам нужда от доза анонимност. Понеже, мили Боже, виж само какво съм написал преди малко. Това не е от нещата, дето просто ги казваш на глас пред други хора. Но в интернет? Анонимно? Може и да стане.

„Аз съм сценарист…“: Наистина съм такъв. От няколко години работя по сериала, който (уф) има достатъчно успех да се върти по телевизията вече няколко години. Не ми се ще да навлизам в особено много подробности за него, понеже — не забравяйте — се опитвам да запазя известна анонимност в случая, докато разреша проблема, пред който съм изправен. Достатъчно е да кажа, че сериалът няма да спечели някое сериозно „Еми“, но все пак е от онзи тип, който ти, драги ми Интернет, вероятно следиш. Освен това в истинския свят си имам страница в IMDB. И е доста дълга. Та така.

„… който току-що откри, че хората, които създава в главата си, са истински“: Да, знам. Знам! Не казах ли по този повод „Мили Боже!“ само преди два абзаца? Не си мисли, че нямам представа колко съшито с бели конци изглежда това твърдение — като бълнуване на откачалник на спийд? Знам. Много, много, много, много добре го осъзнавам. Щях да пиша за това в собствения си истински блог (ако си имах истински блог де, понеже работя за ежеседмичен телевизионен сериал и откъде да взема времето) и да намеря някакъв начин да се превърна в същински Уитли Стрибър^[1] покрай тази история. Но не искам да ми се случва подобно нещо. Това е лайфстайл. Шантав лайфстайл, свързан с говорене късно нощем в подкаста си с хора с шапки от фолио. Не искам подобно нещо. Просто копнея да мога да се върна отново към писането си.

Но все пак: Хората, които описвам в сценариите си, съществуват. Знам го, понеже се срещнах с тях, кълна се в Господ, изправиха се пред мен от плът и кръв, можех да посегна и да ги докосна. А всеки път, когато убивам някой в творенията си, той наистина умира. За мен това е просто полагане на словото върху страницата. За тях е падане от висока сграда или удар от кола, или пък изяждане от мечка или нещо друго (това са просто примери, не са непременно начини, по които съм убивал героите си).

Само си представете! Представете си какво значи това! Самото написване на „Боб е изяден от язовци“ в сценария означава, че някъде във вселената някое бедно копеле на име Боб току-що е било преследвано и уловено от кръвожадни зверове от семейство Порови. Да, звучи много забавно, както го описвам. Но ако си на мястото на Боб? Гадна работа, а? И накрая се оказваш мъртвец, благодарение на мен. Което обяснява и следващата част:

„Сега получих писателски блокаж“: Знаеш ли, досега никога не съм разбирал какво е това блокирал творец. Човек както си е писател и внезапно открива, че не може да пише, понеже приятелката му скъсала с него? Глупости, пич, това е идеалният момент за писане. Не е като да имаш нещо друго за правене по нощите, нали? Много ти е трудно да се справиш със следващата сцена? Накарай нещо да се взриви. Готово! Изпълнен си с екзистенциални съмнения за мястото си във Вселената? Я се вземи в ръце! Да, ти си един незначителен червей в грамадното черво на историята. Но си незначителен червей, който си изкарва хляба, като измисля щуротии, което означава, че не му се налага да вдига тежки сандъци или да пита хората дали искат и пържени картофки с бургера си. Така че се взимай в ръце и марш обратно на работа!

В добър ден съм способен да спретна първата чернова на един епизод за около шест часа. Бива ли го? Е, не е като излязъл изпод перото на Шекспир, но пък Шекспир е написал „Тит Андроник“ така че чудо голямо. Шест часа един сценарий в добър ден. А трябва да си призная, че като сценарист съм имал повече от достатъчно добри дни.

Но сега съм изпаднал в писателски блокаж и не мога да напиша сценарий, понеже, мамка му, като пиша, убивам хора! Това е съвсем прилично извинение за писателския блокаж, ако ме питате. Приятелката ти те зарязала. Чудо голямо. Пращаш хората на смърт с щракане по клавишите? Това може и да те вцепени на място. Е, вцепених се и още как. Седя си пред лаптопа, „Файнъл Драфт“^[2] е заредена и просто се взирам в екрана с часове.

„Ще ме уволнят“: Работата ми е да пиша сценарии. Ама не ги пиша. Ако не започна отново съвсем скоро, няма причина да ме държат и на работа. В състояние бях да отложа неприятностите, защото преди да ме сполети писателският блокаж, имах един сценарий в изходящата кутия, но това ми дава само около седмица спасение. Което не е много време. Нали разбирате защо съм притеснен?

„Помощ!“: Вижте, имам нужда от помощ. При това не мога да си говоря по темата с моите познати. Понеже отново: Това си е чиста лудост! Не мога да си позволя хората, с които работя — или други сценаристи, с които се познавам и повечето от които са безработни и биха се изкефили много да изпълзят по трупа ми, за да се докопат до място в екипа на сериала ми, — да си мислят, че ми хлопат дъските. Такива приятни работни местенца не растат по дърветата. Но все пак трябва да поговоря с някого, понеже, дявол да ме вземе, нямам си и най-малко понятие какво би следвало да предприема в случая. Нуждая се от някаква перспектива извън тази в собствената ми глава!

И ето тук идва твоята роля, Интернет. Ти имаш перспектива. А и предполагам, че някои от четящите този текст може да се окажат достатъчно отегчени, че да помогнат на някакъв си анонимен пич в интернет, който търси съвет за напълно идиотска ситуация. Все пак или това, или „Гневните пилета“, нали така?

Та, какво ще кажеш, Интернет?

* * *

Тъй значи, добрата новина е, че очевидно хората четат това писание. Лошата е, че ми задават въпроси, вместо, нали се сещаш, да ми помагат. Но пък от друга страна, когато анонимно публикуваш в интернет вестта, че героите, за които пишеш, внезапно са оживели, предполагам, че се очаква първо да отговориш на няколко въпроса. Ами добре. Та за онези от вас, които имат нужда от подобно упражнение, ето набързо по нещо покрай най-често срещаните въпроси, които съм имал до момента. Ще перифразирам някои, за да не повтарям и тях, и коментарите.

Пич, ти сериозно ли говориш?

Пич, съвсем сериозен съм. Не съм се надрусал (надрусването е по-забавно), не си го измислям (ако си го измислях, щяха да ми плащат за това) и не съм се побъркал (лудостта също щеше да е по-забавна). Съвсем истинско си е.

Наистина ли?

Да.

Ама наистина ли?

Да.

Ей, наистина?!?

Я млък. Следващият въпрос!

Защо не си обсъдил това с терапевта си?

Понеже, обратно на популярното вярване, не всеки сценарист в Лос Анджелис ходи на терапия още отпреди да е проходил. Всичките ми неврози са управляеми (или поне бяха досега). Предполагам, че мога да си намеря терапевт, но това ще е адски първи сеанс, нали, а и не съм напълно убеден, че ще изляза от кабинета, без да съм упоен и пратен във веселата ферма. Наречете ме параноик.

Това не е ли като сценарий за нещо от рода на „Не може да бъде!“?

Може би? Става дума за филма на Уил Фаръл, където той е герой в нечия книга, нали? (Знам, че трябва да проверя в IMDB, но ме мързи.) Само дето аз съм сценарист, а не герой. Тъй че концепцията е същата, развитието — друго. Но… кой знае.

Обаче пък, виж, дори ако е така, не съм казал, че това, което ми се случва в момента, е креативно 100% оригинал. Така де, ето ви „Пурпурната роза от Кайро“, в която героите слизат от екрана. Сещам се и за книгите на Джаспър Форд, където всички са или приказни феи, или литературни герои. Също и онези на Дениз Хоган, където тя винаги спори с героите си и понякога те не я слушат и оплескват сценариите й. Майка ми много ги обичаше. Да му се не види, има го също и „Последният екшън герой“, дявол да го вземе! Гледали ли сте го? А, така ли? Извинявайте тогава.

Има я също и малката, но издайническа подробност, че всички изброени дотук събития са въображаеми, а въпросното нещо наистина ми се случва. Както казах, разликата е малка. Но е съществена. Не целя оригиналност с тези си словоизлияния. Целя решение на проблема.

Ей, дали сериалът ти е [напишете името на един сериал тук]?

Друже, каква част от „търся анонимност“ не си разбрал? Дори ако си предположил правилно, все едно няма да ти кажа. Искаш ли да ти подскажа? Ами добре: не е „Рокфелер плаза 30“. А и аз не съм Тина Фей. Мммм… Тина Фей!

Също така:

Нали знаеш, че напоследък интернет е наясно дали си куче, а?

Да, обаче това куче си отвори този блог акаунт с помощта на избран наслуки адрес за електронна поща и обикаля из нета посредством Тор^[3].

Защо не вземеш просто да пишеш сценарии, където не умират хора?

Е, и това може да направя, но в такъв случай се случват две неща:

1. Сценарият бива отхвърлен и продуцентът казва: „Трябва да се вдигнат залозите в тази сцена. Я убий някого!“ А след това се налага да убия човек в сценария или на съсценариста му се налага, или се намира продуцент, който, неотбелязан във финалните надписи, драсва някой и друг ред в сценария, или пък режисьорът гръмва герой по време на престрелка, тъй че все някой умира.

2. Дори ако не убия никого, все пак е нужна драма и в сериал като моя тя обикновено означава, че ако човекът не бъде убит, то бива премазан или осакатен, или прихваща болест, която го превръща в ходещ цирей. Признавам, че да превърнеш някой герой в цирей е по-добре, отколкото да го убиеш безвъзвратно, но все пак не е приятно за героя, а и пак аз съм човекът, който му го причинява. Тъй че изпитвам вина.

Повярвайте ми, ужасно ми се иска да мога да предавам сценарии, където героите само се излежават удобно, похапват шоколади или правят горещ, страстен секс в течение на час (минус времето за реклами, твоят вдъхновен от капитализма момент за размисъл). Мисля, че и зрителите ни не биха имали против — щеше да е вдъхновяващо и образователно! Обаче сериалът не е от този тип, а и си има граници на свободата, до която съответната мрежа би ни допуснала да стигнем.

Налага се да пиша онова, което всъщност обикновено се пише за нашия сериал. Ако не го направя, ще ме изритат. Не искам да ме изригват!

Нали разбираш, че ако онова, което казваш, е истина, тогава екзистенциалните усложнения са изумителни!

Да, доста шантава история е. Мога с часове да си бъбря по темата — естествено, ако освен това не объркваше много съществено и ежедневието ми. Знаеш ли какво е? Все едно да се събудиш сутринта, да излезеш навън и да откриеш в предния си двор втренчен в теб тиранозавър. В течение на първите пет секунди се размазваш от възхищение, че стоиш пред истински, жив динозавър. А след това хукваш колкото те държат краката, защото за Ти-рекса си сладка, хрупкава закуска размер „една хапка“.

Да не би да има тиранозавър в двора ти?

Не.

Да му се не види!

Хич не ми помагаш!

За човек, който казва, че е напълно блокирал писател, не пишеш ли твърде много?

Да, но това не е истинско писане, ясно? Не създавам нищо креативно, просто отговарям на коментари и моля за помощ. Блоговете са хубаво нещо, но всъщност онова, което ми трябва, е да пиша сценарии. Което в момента не ми е по силите. Креативният лоб в мозъка ми е напълно изгорял. Там се е извисила стената.

Спомена, че използваш „Файнъл Драфт“. Не си ли се питал дали проблемът не е в софтуера ти? Аз самият използвам „Скривинър“. Трябва да го пробваш!

Еха, наистина ли? Човече, ако някой получи сърдечен удар пред очите ти, дали ще се възползваш от възможността да му поговориш за чудесната си нискохолестеролна диета, а? Понеже би било страхотно!

Проблемът не е в софтуера. Проблемът е, че всеки път, като пиша, убивам някого. Ако ще се пробвате да ми помагате, не ми предлагайте нов модел детектор за дим, след като къщата вече гори. Грабвайте маркуч!

И във връзка с това:

Вярвам на всичко което казваш и мисля че трябва да се срещнем за да обсъдим това подробно вероятно в ТАЙНОТО ЛЕГОВИЩЕ В МАЗЕТО В КЪЩАТА НА МАМА КЪДЕТО ЖИВЕЯ.

Ооооооооооооооо, човече. Това е още една причина да си остана безопасно анонимен, нали?

Та сега, като приключихме с въпросите и отговорите, някой дали случайно не би желал наистина да ми помогне? Моля ви?

* * *

Най-сетне! Истинска добра идея от коментар, която ще копирам тук изцяло.

В последния си пост спомена някои филми и книги, в които границата между създателя и създадения е била нарушена (или поне размита) в определена степен. Дали си обмислял варианта хората, автори на тези филми и книги, да са имали изживявания, сходни с твоите? Възможно е, ако е така, просто да не са говорили за това по същите причини, поради които и ти се опитваш да останеш анонимен, тоест — защото звучи напълно налудничаво. Но ако подходиш към тези автори и опитът ти е сходен с техния, то може би ще можете да поговорите насаме? Фактът, че всъщност си сценарист за телевизията, до определена степен може да ги спре да не избягат ужасени, поне първоначално.

Това „поне първоначално“ беше хубав щрих, благодаря. А и се радвам, че страдаш от халюцинацията, че сценарист в ежеседмичен кабелен сериал има някаква основа за доверие. Стопли ми сърцето!

Но в отговор на въпроса ти, не. Не ми е хрумвало изобщо, понеже това си е лудост, нали така. А ние живеем в истински реален свят, където такива неща не се случват. Но, от друга страна, все пак се случи с мен, и — нищо лично към мен самия — аз не съм особено специална личност, нито като писател, нито като човек.

Та: трябва да призная, че е напълно възможно сполетялото мен да се е случило и с други хора. И ако е така, тогава е силно вероятно те да са намерили начин да се справят, който да не включва пълен отказ от писането. А това е и моята цел. Така че сега имам план: да се свържа с тези писатели и да открия дали държат в тайна преживявания като моите.

Този план звучи напълно разумно, докато не се замислиш какво всъщност означава. За да ти дам представа, нека те запозная с кратка, едноактна пиеса, озаглавена „Анон-и-писател представя лудостта си пред някой, който не е от интернет“.

АНОН-И-ПИСАТЕЛ

Здрасти. Посетиха ме герои от собствения ми сценарий, които ми съобщиха, че ги убивам всеки път, когато пиша екшън сцена.

Случайно да ти се е случвало такова нещо?

 

ДРУГ ПИСАТЕЛ

Здрасти, Анон-и-писател! В едната си ръка държа ограничителна заповед, в другата — електрошок. С кое от двете искаш да се запознаеш първо?

Да бе, направо не виждам как подобен идеален план може да тръгне накриво.

Но, от друга страна, нямам и по-добър план, нали?

Тъй че ето какво ще направя.

Ще си съставя списък с писателите, чиито герои проникват в реалността по един или друг начин.

Ще се свържа с тях и ще открия дали творението е основано на тяхно преживяване в истинския свят, без да се показвам като психясал малоумник.

И право в десетката! Добре де, не точно в десетката, но ако трудовете на хората в списъка са свързани с истинските им преживявания, може би ще науча от тях начин да продължа да пиша.

Отивам да мъдря встъпления, които не звучат прекалено зловещо. Пожелай ми късмет!

* * *

Хора, казвам го сериозно: спрете да се опитвате да познаете за кой сериал работя. Няма да ви кажа. Понеже не искам да ме уволнят. Което неизменно се случва, когато хора като мен започнат да говорят за работата си с хора като вас, т.е. с хаховците от интернет. И особено когато хора като мен твърдят, че героите им са се съживили и си приказват с тях. Знам, че не ви е много забавно да гадаете, но стига де! Отпуснете ми малко дикиш, моля. Обещавам, че след като всичко това приключи, ако приключи успешно, ще ви кажа. Да речем след пет години. Или след като спечеля „Еми“. Което стане първо (обзалагам се на петте години).

Става ли? Добре. Благодаря.

* * *

Здравей, Интернет! Очаквате новини. Е, ето. Идентифицирах някои креативни типове, писали истории, сходни с моето положение, включително и някои споменати по-рано: Уди Алън заради „Пурпурната роза от Кайро“, Джаспър Форд, Зак Пен и Адам Леф („Последният екшън герой“), Зак Хелм („Не може да бъде!“) и Дениз Хоган. Планът е да подходя към тях първо с представянето си — поне да се предположи, че не съм напълно луд — и след това да ги попитам много внимателно дали това, което са писали, има някаква връзка с истински техни преживявания. Та такива писма заминават при писателите от списъка. Да видим дали ще захапят кукичката. И предварвайки въпросите на някои от вас там сред публиката, да, ще споделя с вас отговорите — след като изрежа основните идентифициращи подробности. О, не ме гледайте така! Помните ли онова с анонимността, към която се стремя? Аха. Твърде много подробности и ще съм излязъл от моето извънредно странно килерче (ама чудесно килерче си е, ухае на бор и отчаяние). Но от друга страна, след като сте ми били полезни, предполагам, че ви дължа продължението на новините по случая.

Освен това, не си правете илюзии, очаквам, че отговорите ще бъдат от рода на: „Уха, ти си дори по-луд от повечето щуравляци, които ми пишат, що не идеш да си изкараш рецепта за антипсихотични лекарствени средства?“ Понеже така бих отговорил аз самият, ако нещо подобно изникне изведнъж в пощенската ми кутия. Даже съм отговарял точно така. Няма да повярвате какви луди идиоти ти пишат, когато си сценарист в успешен телевизионен сериал. Или може би ще повярвате. Лудостта е често срещана тези дни.

(малка пауза за изпращане на имейлите)

И така, заминаха. А сега да видим колко време ще отнеме някой да отговори. Искате ли да започнем да се обзалагаме?

* * *

Еха, изобщо не отне много време! Първият отговор. Имейлът е публикуван отдолу:

XXX [email protected]

изпратено 4:33 РМ (преди 0 мин.)

 

Скъпи Анон-и-писател,

 

Здравей, аз съм XXX XXXXX, асистент на XXXXX XXXXX. Получихме вашето запитване и бихме желали да знаем дали това е някакъв креативен проект или пък интервю, което правите за голямо списание или вестник. Моля да ни съобщите.

Моят отговор:

Скъпи XXX XXXXX. Не, не пиша за вестник или списание, или блог (е, може би за личния ми блог, но това няма нищо общо). По-скоро въпросът е зададен за моя собствена информация. Благодаря и моля да ме осведомите дали XXXXX XXXXX може да ми отдели време да поговорим. Би било много полезно за мен!

Отговорът на асистента:

За нещастие XXXXX XXXXX няма никакво свободно време в момента. Благодаря за интереса и късмет на проекта ви!

Превод: лудостта ти щеше да е приемлива, ако беше за списание „Пийпъл“, та дори и за „Ас“, но щом е лудост на свободна практика, не искаме да имаме нищо общо с теб.

Ех. Имаше време, когато в този град уважаваха лудостта на свободна практика! Мисля, че беше в началото на 80-те. По онова време Дейвид Лий Рот се навърташе в „Уиски“. Или поне така съм чувал. По онова време да съм бил на около шест годинки.

Един отпада, остават петима…

* * *

Нов отговор. Този е наистина готин, честно казано.

До: Анон-и-писател

От XXXXX X XXXX, ескуайър, партньор, XXXX, XXXXX, XXX и XXXXX

 

Драги г-н Писател,

 

Вашето запитване по електронната поща до XXXXX XXXXXX ни бе препратено от асистента му, както и всяко едно писмо, за което те имат чувството, че може да създаде проблеми. Г-н XXXXXX цени много уединението си и беше сериозно разстроен от вашето писмо, както от съдържанието му, а и защото пристигна непоискано на лична електронна поща.

В дадения момент нашият клиент реши да не ескалира проблема, като поиска от полицейския отдел в XXXXXXXX да разследва вас и писмото ви. При все това ние настояваме вие никога повече да не се опитвате да се свържете с клиента ни по никакъв начин. Ако направите такъв опит, ще препратим кореспонденцията ви и на полицейския участък в XXXXXXXX, и на ФБР и ще поискаме да получим ограничителна заповед срещу вас. Няма нужда да ви казвам, че подобна заповед ще стане веднага новина, която сериозно ще навреди на кариерата Ви като главен сценарист на XXXXXXXXXX.

Вярваме, че това е последният път, когато се налага да общуваме с вас.

Ваш XXXXX X XXXX, ескуайър, партньор, XXXX, XXXXX, XXX и XXXXX

Еха!

Само за сведение, изпратеното от мен писмо не започваше: „Драги XXXXXX, докато се бях навел над леглото ви снощи, гледайки ви как спите…“

Честна дума.

Кълна се!

Или този човек получава повече откачени писма от обикновено, и то от хора, които се обличат в костюма на котката му и след това се курдисват пред къщата му, или пък се е изплашил от моето писмо по някаква съвсем друга причина. Хммммм.

Струва ли си да въвличам ФБР, за да узная?

Не, не си струва.

Все още не. Но все пак е интересно.

А сега се налага да се боря с желанието да се маскирам като котката на въпросния господин и да се курдисам пред къщата му. Но е все още рано, а и е през уикенда. Може би след още няколко джин-рикита…

* * *

Из коментарите.

Не съм напълно убеден, че сте видели героите си да се съживяват, но като човек, който страда непрекъснато от творчески блокажи, изумява ме фактът, че успявате да се шегувате с положението си до такава степен, каквато показвате на сайта, особено предвид, че реалната ви работа е на пангара. Ако бях на ваше място, щях да си опикавам гащите в момента.

О, повярвайте ми. И аз съм така. Подгизнал съм направо. Местната лавка тотално изчерпа гумираните гащи. Пазарувам там нощем, за да не ме видят в квартала. И когато изцапам гащите, пъхам ги в боклука на съседа, за да не могат да бъдат проследени до мен. Не съм горд. Нито сух.

Ще ти съобщя една малка тайна, Интернет: една от причините да пиша този блог в момента е фактът, че така се предпазвам да не се осера от див ужас. Последния път, когато изкарах една седмица, без да пиша нещо креативно, беше, когато се намирах в колежа и стоях шест дни в болницата с наистина епичен случай на хранително натравяне. (Храната в общежитието… Невинаги е прясна. Не бях единственият пострадал. До края на годината моето общежитие бе известно като Двореца повръщалник. Отвлякох се.) И дори тогава, когато си мислех, че дебелото ми черво всеки момент ще изскочи през гърлото ми, продължавах да планирам истории и да изпробвам наум диалози. А сега, ако се опитам да начертая разказ или да си помисля за диалог за сценарий, една огромна стена изниква право в главата ми. Просто. Не. Мога. Да. Пиша.

Никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Абсолютно ужасѐн съм от възможността това да е краят; че резервоарът на креативността се е изпразнил и оттук насетне не ми остава нищо освен повторенията и от време на време преподаване в лекции в „Лърнинг Анекс“. Така де, мамка му, нека се гътна начаса! Толкова съм ужасѐн, че в момента мога да си мисля само за две неща:

1. Да си направя специален коктейл от антифриз и „ОксиКотин“ и след това да си взема дълга, разкошна вана заедно с тостера.

2. Да пиша в този блог като метадонова терапия.

В единия от двата варианта не ме откриват като подут труп седмица по-късно. Познайте в кой.

Що се отнася до шегите, ами, вижте — когато бях на дванайсет, апендиксът ми се пукна и докато караха безценното ми тяло към операционната, попитах доктора: „Как ще се отрази това на свиренето на пиано?“, и той отвърна: „Не се притеснявай, все така ще можеш да си блъскаш по клавишите!“ а аз рекох: „Уха! Че преди това хич не ме биваше!“

След това ми пуснаха газ.

С което искам да кажа, че дори когато бях на път да умра от тежък перитонит, все пак бях способен да се шегувам. Не твърде добре, но се стараех. (Всъщност както баща ми каза в реанимацията: „От всички вицове на света, които можеше да разкажеш в този момент, ти се пробва точно с този. Нищо не си наследил от мен!“ Татко приемаше вицовете си много на сериозно.)

Казано по-накратко: ако в действителност пиша по начин, който показва колко смръзнат съм до кости от ужас в момента, вече щяхте да сте избягали всички. А и аз вероятно щях да съм отишъл да потанцувам по платното на натоварена улица. По-добре да се пошегувам, така мисля.

А ти?

* * *

Хей, май сполучихме с пробив! Получих следното писмо от поредния човек в списъка ми:

Драги Анон-и-писател,

 

Вашето писмо ме заинтригува на няколко равнища. Всъщност има известна прилика между онова, което се случва в моите книги, и това, което се случва в реалния живот. Хитроумната двусмисленост при задаването на въпроса ви ми подсказва, че и при вас сигурно се е получила подобна смесица.

По случайност ще идвам в Ел Ей утре на среща с филмовия ми агент по проект, който мъчим за студио XXXXXXXXX. След като приключа с подмазването пред индустрията, ще се радвам да се видим и да поговорим. Ще отседна в XXX XXXX XXXXXXXX; нека се видим в бара там около 5, ако имате време.

Поздрави: XXXXXX XXXXXX

Това писмо ми прозвуча направо като глас от небесата! Сега само трябва да се въздържа да не гръмна от нерви през идните 24 часа или някъде там. За щастие цял ден утре имам срещи. И да, казах за щастие — колкото повече срещи се налага да преживея на работа, толкова по-слабо вероятно е някой да попита за сценария, върху който се предполага, че работя. Тази тайна става все по-трудна за опазване. Предложих на един от другите сценаристи в екипа да си сътрудничим по епизода и той да спретне рамковия сюжет и, да речем, първата чернова. Мога да го накарам да я напише, понеже аз съм му шеф. Мога да го сторя без вина, защото ми дължи пари. Но подлагам на съмнение моралната си позиция. В момента обаче няма какво повече да сторя по въпроса.

Надявам се, че писателят, с когото имам среща утре, ще разполага с нещо полезно за мен. Срещите и изнудването на подчинените не могат да се използват до безкрай.

* * *

Добре. Срещнах се с другия писател. Тоест с Дениз Хоган. А за да опиша нашия „разговор“, ще използвам формат, с който съм свикнал.

ВЪТР. КАФЕНЕ — ЪГЛОВА МАСА — ДЕНЕМ

Двама души седят на масата с чаши кафе в ръка, на плота има останки от мъфини. Присъстващите са АНОН-И-ПИСАТЕЛ и ДЕНИЗ ХОГАН. Говорят си от час, като АНОН-И-ПИСАТЕЛ описва на ДЕНИЗ кризата си в подробности.

 

ДЕНИЗ

Честна дума, наврял си се в много интересно положение!

 

АНОН-И-ПИСАТЕЛ

Не бих използвал точно определението „интересно“. По-скоро бих казал „много яко прецакано“.

 

ДЕНИЗ

Да, това също върши работа.

 

АП

Но същото се е случвало и с теб, нали? Когато пишеш героите в романите си, те винаги спорят с теб и пренебрегват желанието ти за развитието на Повествованието, бягат ти и си вършат разни свои работи. Това е запазената ти марка. Пишеш го така, сякаш наистина се случва.

 

ДЕНИС

(мило)

Виж, мисля, че трябва да въведем някои определения на терминологията.

 

АП

(подозрително)

Определения ли? Звучи ми като кодирано: „Не, всъщност при мен не се случва точно така, а ти си напълно изкудкудякал!“

 

ДЕНИЗ

(след пауза)

Може ли да съм откровена с теб?

 

АП

Предвид всичко, което току-що ти изплещих през последния час? Да, моля, ако обичаш!

 

ДЕНИЗ

Дойдох тук, понеже чета блога ти.

 

АП

Аз нямам блог.

 

ДЕНИЗ

Не го пишеш под истинското си име. Но го поддържаш под псевдонима Анон-и-писател.

 

АП

(след пауза)

Ох. О, мамка му!

 

ДЕНИЗ

(вдига ръце)

Спокойно, не съм тук да те разкрия!

 

АП

Мамка му!

(става, кани се да си тръгне, пристъпва напред-назад, после си сяда обратно)

Как разбра?

 

ДЕНИЗ

Как някой с его открива нещо в интернет? Имам Гугъл аларма, свързана с името ми.

 

АП

(прокарва пръсти през косата си)

Шибаният Гугъл!

 

ДЕНИЗ

Цъкнах да погледна да не става дума за някаква статия за писатели, които разбиват четвъртата стена, и след като видях за какво всъщност е блогът ти, го вкарах в RSS-фийда си. Знаех, че ще се свържеш с мен, още преди да ми пратиш писмото си.

 

АП

В действителност не си в града, за да се срещнеш с филмовия си агент.

 

ДЕНИЗ

Ами, не. Обядвах с него днес и наистина говорихме за онзи проект с „Парамаунт“. Но му се обадих, след като получих мейла ти, и му казах, че ще идвам в града. Не се притеснявай, не съм му казала за какво съм цъфнала тук.

 

АП

Значи героите ти не са в действителност живи и не си приказват с теб.

 

ДЕНИС

Като изключим обичайния смисъл, влаган от писатели, твърдящи, че героите им оживяват — не.

 

АП

Прелестно.

(пак се надига)

Благодаря ти, че ми затри голяма част от деня. Радвам се, че се запознахме.

 

ДЕНИЗ

Но ние с теб имаме нещо общо.

 

АП

Освен затрития следобед?

 

ДЕНИЗ

(гневно)

Виж, не съм дошла тук да позяпам отблизо някакъв шашльо. За тази цел ползвам първия си съпруг. Дойдох, понеже смятам, че разбирам положението ти по-добре, отколкото си мислиш. Аз също бях изпаднала в писателски блокаж. Много лош.

 

АП

Колко лош?

 

ДЕНИЗ

Продължи над година. Достатъчно зле ли е според теб?

 

АП

Може би.

 

ДЕНИЗ

Мисля, че мога да ти помогна с твоя проблем. Понеже независимо дали вярвам или не, че героите ти в действителност са истински, мисля, че собствената ми ситуация с писателския блокаж е сходна с твоята в момента.

 

АП

Ако не ми вярваш на твърденията, не виждам как ситуацията ти може да е сходна с моята.

 

ДЕНИЗ

Понеже и двамата имаме герои, с които се страхуваме да боравим.

 

АП

(сяда си предпазливо)

Продължавай.

 

ДЕНИЗ

Без значение причината, ти разполагаш с герои, които се страхуваш да убиеш или нараниш, и това те спъва. Аз пък имах герои, които не можех да накарам да направят нещо съществено. В книгите си ги избутвам до кризисната точка, но когато дойде време да дръпнат спусъка — да направят нещо значимо, — така и не успявах да ги принудя. Измисляла съм всевъзможни начини да ги измъквам от задънени улици, в които съм прекарала глави наред да ги завирам. Но не се справях добре. Накрая хлътнах с двата крака в дупката. Просто не можех да пиша.

 

АП

Да, но става дума за теб…

 

ДЕНИЗ

(вдига ръка)

Чакай, не съм свършила. Накрая, веднъж, докато си седях пред лаптопа и не правех нищо с героите си, написах как един от тях се обръща към мен като към писател и пита: „Що не вземеш най-накрая да решиш к’во искаш, а, мамка ти? Няма ли? Ми хубаво, тогава аз ще го сторя!“ — и след това направи нещо, което не очаквах, което дори не исках от него да върши; и когато го стори, все едно огромна вълна от възможности плисна през стената на писателския ми блокаж.

Героят ми бе постъпил така, както се страхувах да го накарам.

 

АП

Какво ще рече това?

 

ДЕНИЗ

Оказа въздействие. Правеше неща, които, макар в дългосрочен план да бяха катастрофални за него, все пак бяха въпрос на действие.

 

АП

Повярвай ми, въздействието не е проблем с героите ми.

 

ДЕНИЗ

Не казвам такова нещо. Но моите герои правеха също и нещо друго. Те се бунтуваха срещу определен проблем.

 

АП

Срещу какъв например?

 

ДЕНИЗ

Срещу лошото ми писане. Не исках да правя за героите си това, което те имаха нужда да предприема — да бъда достатъчно смела в творчеството си, за да ги направя интересни. Така че го сториха сами. И като казвам, че са го сторили те, имам предвид себе си — или поне някаква част от писателския ми мозък, която преди това не е искала да се свърже с мен. Много е вероятно ти да имаш нужда от същото.

 

АП

Чакай малко. Да не би току-що да ме нарече слаб писател?

 

ДЕНИЗ

Не съм те наричала слаб писател.

 

АП

Хубаво.

 

ДЕНИЗ

Но съм гледала сериала ти. Повечето от сценариите са си направо ужасни.

 

АП

(вдига ръце)

Е, стига де!

 

ДЕНИЗ

(продължава)

А и са ужасни без особена причина!

 

АП

(навежда се напред)

Да пишеш случайно сценарии? Да знаеш колко е трудно да работиш с ежеседмичен срок за телевизионен сериал?

 

ДЕНИЗ

Не, но ти знаеш. Нека те запитам — дали смяташ, че наистина полагаш сериозни усилия? Не забравяй, че чета блога ти. Прочетох как си измисляш извинения за качеството на материала ти, но в същото време се потупваш по рамото за скоростта, с която го спретваш.

 

АП

Това няма нищо общо с писателския ми блок.

 

ДЕНИЗ

Така ли? Аз бях блокирала — знаех, че пиша лошо и нямах смелост да се поправя. Ти знаеш, че пишеш лошо, но си измисляш извинение за това. Може би блокажът ти подсказва, че извинението вече не върши работа?

 

АП

Не съм блокирал, понеже пиша зле, дявол го взел! Блокирал съм, защото не искам никой друг да умира!

 

ДЕНИЗ

(кима)

Да, вярвам, че това е новото ти извинение.

 

АП

(отново се изправя)

Преди си мислех, че сам си губя времето. Сега вече знам. Много, много благодаря. Имаш уверението ми, че няма да използвам името ти, когато опиша случката в блога си.

 

ДЕНИЗ

Ако всъщност го сложиш в блога, използвай името ми. А след това попитай читателите си дали това, което съм ти казала, според тях има смисъл. Нали каза, че искаш помощта им? Ще ми се да видим дали наистина се интересуваш от тази помощ.

 

АНОН-И-ПИСАТЕЛ ИЗЛИЗА

Ето така напълно си похабих вечерта днес, слушайки една жена, която си мисли, че може наистина да ми помогне, като ми обясни колко лош писател съм — о, чакайте, не лош писател, просто пишещ лошо такъв. Понеже има много голяма разлика, разбирате ли!

И не, никога не съм казвал, че творенията ми за сериала са лоши. Казах, че не са шедьоври на Шекспир. Казах, че не са годни да спечелят „Еми“. Това не е равнозначно на „лоши“. Мисля, че съм достатъчно честен пред себе си и бих си признал, ако пиша зле. Но човек не остава в екипа сценаристи с години, ако пише пълни щуротии. Вярвате или не, има си минимално ниво на компетентност, което човек трябва да притежава. Имам бакалавърска степен по филми от ЮКУ, хора! Тях не ги раздават с благотворителни цели! Ще ми се да беше така. Нямаше да се налага да изплащам студентски заем в течение на шест години, преди да се хвана на първата си сериозна работа. Но си трябва учене…

Та, искам да кажа: мамка ти, Дениз Хоган! Не съм ти евтиното забавление от Ел Ей! Дойдох при теб с истински проблем и твоето решение по него е да плиснеш кофата с лайна върху мен и работата ми. Много благодаря! С нетърпение ще очаквам един ден да ти върна услугата!

Междувременно, наслаждавай се на това, че интернет знае, че си ми „помогнала“ днес. Сигурен съм, че ще умрат от кеф!

* * *

И тъй, обади ми се по мобилния репортерка от „Гоукър“. Каза ми, че е открила, че аз съм анон-и-писател, въз основата на това, което пиша тук, сведението, че сериалът ми бил излъчван по основна кабелна програма и че е едночасов, че е имал няколко сезона и е такъв, в който умират доста хора, а също и че съм дипломант на ЮКУ, който е докопал първата си редовна работа шест години след завършването.

А също и защото съм споменал Дениз Хоган, та поровили във Фейсбук за изображение с нейното име и открили снимка, датирана от днес, в кафене в Бърбенк, където седи с някой, приличащ на мен. Снимката била направена от нейна фенка по айфона. Фенката не отишла при Дениз да си поговорят, понеже била прекалено нервна. Но явно не се е притеснявала чак толкоз, че да не да пусне проклетата снимка в социалната мрежа, в която е вързана половината от населението на света.

Та такова е положението, а „Гоукър“ ще публикува статията след около двайсет минути. Гнусната малка репортерка от „Гоукър“ искаше да знае дали имам нещо за казване по този повод. Да, ето какво имам за казване:

Еби се.

Това е всичко.

А сега възнамерявам да прекарам последните си няколко часа като сценарист от „Хрониките на «Дръзки»“ в правене на нещо, което вероятно трябваше да подхвана още в момента, в който започна цялата тази щуротия: да седна на дивана с голяма тлъста бутилка „Джим Бийм“ и да се насвиркам като шибана талпа.

Благодаря ти, интернет. Това малко приключение със сигурност ми отвори очите.

* * *

Скъпи Интернет.

Първо, с махмурлук съм, а ти си прекалено ярък. Я посмрачи малко, а?

О, чакай, това мога да го оправя и от своята страна на връзката. Задръж.

Така. Сега е доста по-добре.

Второ, случи се нещо важно. Трябва да го споделя с теб.

А за да го направя, трябва отново да мина в режим „Сценарий“. Стискай зъби!

ВНШ. — ПРОСТРАНСТВО БЕЗ ОСОБЕНОСТИ, БЕЗКРАЙНА ПЛОСКОСТ ДО ХОРИЗОНТА — МОЖЕ БИ ДНЕВНО

 

АНОН-И-ПИ… оф, мамка му, половината интернет и бездруго знае: НИК УЕЙНЩАЙН се въргаля на площадката, държи се за главата и стене. ДРУГ МЪЖ е коленичил кротко до него. Някъде в далечината отзад има тълпа с хора. Те — също като МЪЖА до НИК — носят червени ризи.

 

МЪЖЪТ

Най-сетне.

 

НИК

(оглежда се)

Добре, предавам се. Къде съм?

 

МЪЖ

Плоско, сиво, безлично пространство, което се простира доникъде. Чудесна метафора за вътрешността на главата ти, Ник!

 

НИК

(поглежда МЪЖА)

Струваш ми се смътно познат.

 

МЪЖ

(усмихва се)

Би трябвало. Ти ме уби. Даже не беше преди особено много серии.

 

НИК

(зяпа за секунда, после казва)

Фин, познах ли?

 

ФИН

Правилно. А спомняш ли си как ме уби?

 

НИК

С експлодираща глава.

 

ФИН

Втори правилен отговор.

 

НИК

Обаче не твоята глава експлодира.

 

ФИН

Не, беше на друг човек. Аз просто се оказах наблизо.

(изправя се, посочва към тълпата и конкретно към един от хората в нея)

Това е човекът, чиято глава взриви. Помахай му, Джер!

 

ДЖЕР маха с ръка. НИК предпазливо отвръща на помахването.

 

НИК

(също се изправя, олюлява се, оглежда се)

Главата му изглежда доста добре за взривявана веднъж.

 

ФИН

Преценихме, че ще ти е по-лесно, ако не ни виждаш в състоянието след убийството ни. Джер щеше да е обезглавен, аз да съм с тежки изгаряния, другите да са разчленени, отчасти изядени, плътта им да се е оттекла от костите заради ужасяващи обезформящи заболявания… Знаеш. Гадна работа. Решихме, че това ще те разсейва.

 

НИК

Благодаря.

 

ФИН

Няма защо.

 

НИК

Предполагам, че това не може да е истина и аз сънувам.

 

ФИН

Това е сън. Но не означава, че не е също и истинско.

 

НИК

(разтрива слепоочията си)

Това е твърде проникновено за моето настоящо състояние на трезвеност, Фин!

 

ФИН

Пробвай тогава така: Истинско е, но се случва в сън, понеже как иначе мъртвите биха могли да ти поговорят?

 

НИК

А защо искате да говорите с мен?

 

ФИН

Понеже имаме да те помолим за нещо.

 

НИК

Честно, не възнамерявам повече да ви избивам! Заради вас съм изпаднал в писателски блокаж. И ще си изгубя работата заради него!

 

ФИН

Да, наистина си блокирал яко. Но не заради нас. Поне не пряко.

 

НИК

Блокът си е мой. Смятам, че знам защо ме е сполетял!

 

ФИН

Не казах, че не знаеш защо си блокирал. Но не си признаваш сам на себе си причината.

 

НИК

Не ме разбирай погрешно, Фин, но в ролята на Йода хич не те бива.

 

ФИН

Добре. Тогава нека го кажа по следния начин: Дениз Хоган? Тя беше права.

 

НИК

(вдига ръце)

Дори в собствената си глава ми се случва!

 

ФИН

Ти си съвсем приличен писател, Ник. Но си мързелив.

(махва към тълпата)

И повечето от нас са мъртви заради мързела ти.

 

НИК

О, стига де, не е честно. Ти си мъртъв, понеже сериалът е екшън. Хората умират в екшън сериалите. Това е една от причините да го наричат екшън сериал.

 

ФИН

(поглежда към НИК, след това посочва един тип в тълпата)

Ей, ти, какво те уби?

 

ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 1

Ледена акула!

 

ФИН

(обръща се към НИК)

Сериозно — ледена акула? Каква изобщо е биологията на туй чудо?

(пак се обръща към тълпата)

Някой друг случайно изяден от космически зверове?

 

ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 2

Порнатски раци!

 

ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 3

Великият язовец от Тау Сети!

 

ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 4

Борговиански земни червеи!

 

НИК

(към ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 4)

Не съм писал аз земните червеи!

(към ФИН)

Честна дума, те не са мои. Вечно ме обвиняват за тях!

 

ФИН

Понеже ти си главен сценарист на сериала, Ник. Можел си да вдигнеш един-два червени картона за шашавите животински нападения, независимо дали ти си ги писал или не.

 

НИК

Сериалът се излъчва ежеседмично и…

 

ФИН

Вярно, че изкарвате по една серия седмично, но много седмични сериали не са пълен боклук, Ник! Включително и научнофантастични. Куп седмични сериали поне се опитват да постигнат нещо повече от поносимо ниво. Ти използваш графика и жанра за извинение!

(пак се обръща към присъстващите)

Колко от вас са убити на палуби от шест до дванайсет?

 

Вдигат се дузини ръце. ФИН се обръща отново към НИК в търсене на отговор.

 

НИК

Корабът трябва да понася щети. В сериала се търси драма!

 

ФИН

Корабът трябва да понася щети. Добре. Това не означава, че всеки път, като се случи, някое нещастно копеле от екипажа трябва да бъде засмукано в Космоса. Може би след първите дузина подобни нещастни случки Общовселенското обединение все ще се е захванало да маха прозорците към Космоса?

 

НИК

Виж, Фин, схващам накъде биеш. Не сте доволни, че сте мъртви. Аз също. Ето защо съм блокирал!

 

ФИН

Не, не схващаш. Не сме ядосани, че сме мъртви.

 

ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 4

Аз съм!

 

ФИН

(към ЧЕРВЕНОРИЗЕЦ 4)

Не сега, Дейвис!

(отново към НИК)

Е, с изключение на Дейвис ние не сме ядосани, че сме мъртви. Смъртта те сполита. Случва се с всички. И на теб ще ти се случи. Ядосани сме, понеже нашата смърт е била напълно безсмислена. Когато ни избиваш, Ник, това не допринася с нищо за историята. То е просто малка тръпка, която осигуряваш на зрителите преди прекъсването за рекламите, а те са го забравили още преди първата анимация на „Доритос“ да изчезне от екрана. Животите ни имат смисъл, Ник, пък макар и само за нас самите. А ти ни даряваш наистина идиотска смърт. Безсмислена, идиотска смърт.

 

НИК

Идиотската смърт се случва постоянно, Фин! Хората, без да искат, излизат пред автобус, подхлъзват се и си пръсват главата в ръба на тоалетната чиния или пък отиват да потичат и ги нападат планински лъвове. Такъв е животът.

 

ФИН

Такъв е твоят живот, Ник. Но поне, доколкото на мен ми е известно, теб никой не те пише. А нас ни пишат. Ти ни пишеш. И когато умираме в сериала, става защото ти си ни убил. Всеки умира. Но ние умираме така, както ти решиш, че ще умрем. И за момента ти си решил, че умираме само защото е по-лесно да се набута нещо такова вместо драматичен момент, реакцията на който е заслужена с качествено писане. И ти го знаеш, Ник!

 

НИК

Аз не…

 

ФИН

О, знаеш го. Ние сме мъртви, Ник. Нямаме вече време за глупости. Тъй че го признай. Признай какво всъщност става в главата ти.

 

НИК

(сяда замаян)

Добре. Хубаво. Става. Написах последния си сценарий, онзи, дето използвахме да върнем всички обратно, и си спомням, че си казах: „Уха, ама ние всъщност не убихме никого този път!“ А след това започнах да си мисля за всичките начини, по който сме убивали членове на екипажа в сериала. После пък се замислих за факта, че за тях това са били реални смъртни случаи. Истинска смърт на истински хора. И след това се сетих за глупавите начини, по които съм изтребвал хора. Не просто глупави сами по себе си, но и свързани с глупави събития. С глупави причини да натикаш някого в ситуация, в която да можеш да го убиеш. Безумни съвпадения. Безпочвени врътки на Повествованието. Всичките малки гадни номерца, които и аз, и другите сценаристи използваме, понеже имаме възможност и никой не ни се сърди за тях. След това отидох и се напих…

 

ФИН

(кима)

И когато се събуди, се опита да попишеш малко, но нищо не се получи.

 

НИК

Мислех си, че е защото не искам да убивам хора. Да не съм отговорен за смъртта им.

 

ФИН

(пак коленичи)

Фактът, че се държиш безотговорно, докато ни убиваш, е това, което те гризе отвътре. Дори ако не беше описал нашата смърт, всички ние все някога щяхме да умрем. Това е то. Смятам, че го знаеш.

 

НИК

Но аз ви пратих на гадна смърт, а съм могъл да се справя по-добре.

 

ФИН

Да. Ти не си Мрачният жътвар, Ник. Ти си генерал. Понякога генералите пращат войниците на смърт. Да се надяваме, че не го правят по глупави причини.

 

НИК

(за последно поглежда към тълпата)

Вие искате да описвам по-свястна смърт.

 

ФИН

Аха. По-малко на брой смъртни случаи също няма да навредят. Но нека са по-качествени! Ние вече сме си мъртви. За нас е късно. Но всеки от нас има любими и приятели, които още са живи и могат да минат под перото ти, ако мога да го кажа така. Смятаме, че те заслужават по-добра смърт. А сега и ти го знаеш!

 

НИК

Ако приемем, че след всичко това все още имам работа.

 

ФИН

(отново се изправя)

Ще се справиш. Просто кажи на всички, че си проучвал границите между измислицата и интерактивното изпълнение в онлайн медиите. Това е идеалното метаизвинение, а и бездруго никой няма да повярва, че героите ти в действителност са оживели. Най-много хората да те помислят за безчувствен тъпанар заради това изпълнение. Но пък доста хора и бездруго те смятат за тъпанар.

 

НИК

Много благодаря.

 

ФИН

Хей, нали ти казах, мъртъв съм. Нямам време за глупости. А сега си припадай отново и този път да се събудиш в реалността. След това върви пред компютъра си. Опитай се да пишеш. Опитай се да пишеш по-добре. И спри да пиеш толкова много! Това здраво ти обърква мозъка!

 

НИК кима, после припада. ФИН и групата му червеноризци изчезват (предполагам).

А след това се събудих.

И после отидох и пуснах лаптопа.

След което написах трийсет страници от най-добрия проклет сценарий, който някога съм писал за сериала.

И накрая припаднах, понеже все още бях малко пиян.

А сега се събуждам отново и имам махмурлук, и пиша това през сълзи, защото отново съм в състояние да творя.

* * *

И тук е моментът да сложа край на своя блог. Той си изпълни задачата — прекара ме през писателския блокаж. Сега имам сценарии за писане и сценаристи за надзираване и сериал, в който да участвам. Време е да се върна към всичко това.

Някои сред вас питат: наистина ли е било измама? Дали в действителност съм бил страдал от писателски блокаж или е извинение за алтернативни творчески схеми, малко шантаво странично проектче на човек, който пише твърде много страници за лазери, взривове и извънземни? И дали моите герои наистина са оживявали?

Е, сами си отговорете. Фантастиката е моят занаят. Моята разменна монета. Измислям разни шантави истории през цялото време. Какво е най-логичното обяснение в случай като този: поредната измишльотина или всичко, описано в блога, да е било истинско и да се е случило както го разказвам?

Знаете какъв е най-логичният отговор.

А сега се запитайте дали вярвате в него.

Помислете по въпроса и ми съобщете до какъв извод сте стигнали.

А дотогава:

довиждане, Интернет!