Кристина Дод
Почти влюбени (8)

Глава 7

Докато ровеше в чекмеджето със старите си дрехи, тя можеше да чуе през вратата тътнещия глас на господин Греъм.

— Какво правиш в нейната спалня?

— Будя я — чу Дан да казва лаконично.

Тя си извади бельо, сутиен и тениска.

— Как? — Паниката в тона на господин Греъм не беше твърде ласкателна.

— С устни.

Като поглеждаше към вратата, тя съблече нощницата си. Дан знаеше, че тя ги чува.

— Вече я целуваш?! — Господин Греъм прозвуча ужасено.

Сутиенът и бикините й бяха малко широки, а ластикът слаб, но Пепър ги навлече за рекордно време.

— Татко, казах й да стане — произнесе Дан.

Тя спря с наполовина провряната през главата й тениска, очаквайки да го чуе да добавя, че я е целунал предишната вечер.

Не го стори.

Браво.

Тя прокара гребена през късата си коса, което не отне много време, и вдигна ципа на дънките. Сложи по една лепенка върху пришките на стъпалата си и надяна чорапи и обувки.

— Още ли спи? — Като фермер господин Греъм не можеше да повярва, че някой може да спи след изгрев-слънце. — Минава пладне!

Двете лица, които се обърнаха към нея, бяха толкова различни, колкото могат да са баща и син. Те бяха еднакви на ръст, но там, където Дан бе с едра кост и груб, господин Греъм беше мускулест и жилав. Оредялата му коса беше червеникаворуса, кожата светла и с лунички, а сините му очи разкриваха всяка емоция. Точно сега те я огледаха бързо и с присмех, което я накара да поиска да му отвърне със същото.

Но успя да се вземе в ръце. Вече не беше малката Пепър Прескот, вечно бунтуващото се сираче, което бе прилъгало сина на Ръсел Греъм на прокълнатата пътека на греха. Тя се бе превърнала в успешна, отговорна ландшафтна дизайнерка с нюх за бизнес, а заради полученото наскоро наследство беше станала съседка на господин Греъм. Плюс това трябваше да разчита на неговото благоволение да ръководи ранчото, докато успее да реши какво да прави с него — или докато генерал Непиър ги избие всичките.

Тогава погледът на господин Греъм се спря върху косата й. Той се изкиска:

— Какво си направила? Май си действала с косачката.

Тя отговори, преди да е помислила:

— Намирам, че е по-лесно, отколкото да я изскубвам като теб.

Господин Греъм прокара ръка през оголяващата си глава.

— Не е прилично да се подиграваш на възрастните.

Старите инстинкти се събудиха в нея и тя пристъпи и се изправи пред него.

— Нито пък да се подиграваш на лоша прическа.

— Това е една от причините мама да се разведе с теб — каза Дан. — Никога не си премълчаваше, когато не ти харесваше как е подстригана. Нали, татко?

Господин Греъм погледна сина си и произнесе с приповдигнат тон:

— За брака има по-важни неща от една прическа. Майка ти имаше толкова много причини да ме изрита, че не мога да си ги спомня всичките.

Пепър се хвана, че устните й се разтеглят в усмивка. Според местните легенди преди раздялата им, когато Дан е бил шестгодишен, семейство Греъм са били известни в околността със скандалите си. Сега живееха дружески, отделно един от друг, тя управляваше един хотел в Маккол, а той семейното ранчо. Ако Дан бе страдал от някаква травма от развода, той отдавна я бе преодолял, благодарение на чувството за сигурност, което му даваха любящите му родители.

Сигурно беше хубаво да си толкова убеден в нечия обич и привързаност. Искаше й се да не завижда на Дан, но му завиждаше. Не се гордееше с обидата си, но тя си оставаше, монолитна и неподвижна.

Господин Греъм погледна към сина си.

— Като заговорихме за прически, ти кога ще се подстрижеш, Дан?

Пепър се усмихна отново, без ни най-малко да се изненада, че господин Греъм натяква на сина си за дългата му коса. Правеше го, откак го познаваше.

— Познавам един мъжки фризьор — каза тя. След това погледът й се сблъска с този на Дан и дъхът й спря.

Той стоеше до мивката, гледаше я като хищна акула, сякаш усмивката й хранеше някаква част от изгладнялата му душа. Без дума или движение й казваше, че я желае, и тялото й откликна. Неохотно, с негодувание, но откликна, като си спомняше, размекваше се и се стремеше към него.

Гласът му беше спокоен и дълбок:

— Ако е същият, който е подстригвал теб, ще трябва да откажа.

Господин Греъм я погледна, след това погледна Дан, после очите му отново се върнаха върху нея и изражението му охладня.

— Пепър, колко време ще останеш?

— Колкото се налага! — Да го тълкуваше, както иска. След това Дан се покашля и тя си спомни, че трябва да успокои баща му. — Сър, ще оценя, ако не кажете на никого, че съм се върнала.

— Никой в града не се интересува от теб — каза господин Греъм.

Пепър изсумтя. Отвъд предпланините и на около петдесетина километра надолу по пътя се намираше градчето Дайъмънд. Имаше осемстотин трийсет и пет жители, един-единствен светофар и училище, където всички фермерски деца от околните ранчо получаваха образованието си. Всички пазаруваха в единствения магазин на Дайъмънд и поделяха времето си за пиене между двата бара. Имаше също и обществена църква, Църква на светиите от последния ден и един пътуващ католически свещеник, който идваше веднъж месечно, за да чуе изповедите и да даде причастие в предната стая на госпожа Бъкли.

Понякога идваше и някой нов. Обикновено волни души от градовете, които си представяха пасторално съществувание в селото и се бяха качили тук горе, за да влязат в досег с природата. Но след като природата влезеше в досег с тях под формата на мразовити температури и ревящи фъртуни, повечето от тези волни души набързо приключваха с несгодите. Нямаха търпение да продадат, за да се върнат обратно в цивилизацията, така че в района на Дайъмънд живееха все едни и същи хора.

Семейство Греъм бяха тук от деветнайсети век. Работеха на ранчото и се занимаваха със сечене и извозване на дървени трупи. Познаваха всички и всички ги обичаха. Женеха се помежду си с останалите семейства от съседните стопанства и никой не бе заплашвал добрата им репутация преди идването на Пепър.

А сега тя бе наследила ранчото на госпожа Дрейс.

Никой в града не се интересувал от нея ли? Всички в града се интересуваха от нея.

Дори Дан не се сдържа и извика:

— Що за лъжа, татко! Не съм оставал за повече от един час месечно в Дайъмънд, откак съм се върнал, но всички знаят работите на всички, а аз не искам да си врат носа в моите.

— Няма да ти навреди да идваш малко по-често, Дани — промърмори господин Греъм. — Всички питат за теб, когато отида, а онова хубаво момиче на Джонсънови би ти правило компания с удоволствие.

— Рита? — попита Пепър невярващо. — О, я стига. Когато бяхме в гимназията, тя се плашеше от Дан, а той сега е далеч по-… — Пепър млъкна. Щеше да каже: далеч по-опасен, но не искаше да му показва, че е забелязала. — Освен това тя не е ли вече омъжена?

— Беше. — Дан извади шунка от хладилника и започна да я реже. — Но не се получи.

— Бедната Рита! Навремето казваше, че никога нямало да се разведе. — Пепър заби очи в шунката, розова и със страхотен аромат, и стомахът й изкурка.

— Животът си има начини да промени мнението ти. Ще й се обадиш ли? — попита Дан.

Не. Но гласно произнесе:

— След като се устроя.

— Ще се радва да се видите. — После попита със замислен тон: — Спомняш ли си Марк Джеферс?

— Момчето с щръкналите уши? Разбира се. — Беше повече от гладна. Умираше от глад.

— Художник е. При това много добър. Живее в една хижа горе в ранчото на семейството си и изпраща картините си в Ню Йорк на изложби.

— Еха. — Като взе един самун хляб, тя отчупи парчета и сложи в три чинии. — Бас ловя, че госпожа Джеймс е доволна.

— Непрекъснато повтаря, че имал заложби за велик художник, макар да нямам представа откъде знае. — Той й подаде горчицата, извади доматите, изми ги и ги наряза.

Докато говореха и работеха заедно, господин Греъм ги гледаше с кисело изражение. Бяха го изключили. Знаеше го и това не му харесваше.

— Пепър, я кажи защо искаш никой да не разбере, че си тук?

— Не искам да се занимавам със слухове, нито пък с посрещане на гости или… — Тя опита една самосъжалителна усмивка — … укори. Още не. Не и докато не се установя. Моля те.

На лицето на господин Греъм се появи онази усмивка, която предвещаваше неприятности.

— Ако вие двамата започнете да живеете заедно, кой ще готви вечерята?

Пепър понечи да възрази, че не е споменавала, че ще живеят заедно. Не и по начина, по който си мислеше господин Греъм.

Но Дан даде такъв отговор, който със сигурност трябваше да вбеси както нея, така и баща му.

— Аз ще съм зает с говедата и фермата по цял ден, така че според мен Пепър ще готви.

Тя отвори уста да възрази.

Дан сложи доматите в чиниите.

— Поне през лятото. Когато дойде зимата, аз ще го правя.

След като погледна ужасеното изражение на господин Греъм, Пепър притихна.

— Дан, няма да оставаш тук толкова дълго!

Господин Греъм й се нахвърли:

— Ти със сигурност не планираш да оставаш. Ще продадеш мястото, нали?

— Не съм мислила още. — Което си беше истина. Беше пристигнала едва снощи. Не беше имала време да мисли какво ще прави. — Госпожа Дрейс ми го остави. Да го продам ми изглежда неблагодарно.

— Няма да го поддържам вместо теб, отсега ти казвам! — изсумтя господин Греъм.

Дан мина зад баща си и направи сериозна физиономия. Тя осъзна, че се опитва да я инструктира.

— Предполагам, че ако получа достатъчно добра оферта, мога и да го продам.

— Не очаквай да ти дам повече от двеста хиляди за това място. — Господин Греъм пъхна палец в колана си и се залюля напред-назад. — То е пълна руина. Не се отпускат никакви федерални субсидии за него. Истината е, че не струва толкова много, но някой наивник може и да ти даде двеста.

Дан разпери пет пръста, посочи към баща си и вдигна палец.

Очите й се разшириха. Наистина ли? Петстотин хиляди долара?

Господин Греъм продължи:

— Предполагам, че двеста хиляди долара са много пари за момиче като теб.

Дан покри очите си с ръка.

Обзе я ярост. Въпреки тежката работа, лишенията и пестенето, тя имаше пет хиляди долара в банка в Джорджтаун, и не само не можеше да се добере до тях, а стоеше тук, гледана с превъзходство от един фермер, на когото просто трябваше да му изрита задника. Като се усмихна с най-сладката си усмивка, тя каза:

— Сега като си помисля, наистина не мога да продам ранчото за по-малко от милион. Сантиментална стойност и т.н.

— Един милион долара?! — изрева господин Греъм. — Това са дяволски много сантименти!

— Имам дяволски много сантименти! — И тя се хвана, че примигва при неочаквания изблик на объркващи сълзи.

Господин Греъм изглеждаше ужасен, както всеки мъж, който прекарва времето си с каубои и добитък, но не и с разплакани жени.

— Виж сега, госпожице! Недей така. Госпожа Дрейс ни липсва и на нас, но виж — ни Дани, ни аз плачем като момичета.

— Татко, тя е момиче! — Дан я сложи да седне. — Пепър, кога за последен път си яла?

Тя си спомняше добре, но онези бисквити едва ли можеха да се нарекат храна.

— Вчера на обяд. — Трябваше да спре това! Всички тези неовладени емоции. Това не беше характерно за нея. Но, за бога, беше толкова уплашена. Липсваше й госпожа Дрейс. Тя искаше… погледна към Дан. Не знаеше какво иска, знаеше само, че не може да го има.

Не видя кой сложи сандвича пред нея, но когато впи зъби в кафявия хляб, ясно чу господин Греъм да казва:

— По дяволите, синко, не съм ли те научил, че гладната жена е опасна жена?

Тя не спря да яде.

Дан не отговори.

Господин Греъм явно прие това за упрек, защото подхвърли:

— Можеш да престанеш да ме гледаш така. Не съм й казал нищо, което да не е чувала преди. Никога няма да забравя как изглеждаше първия път, когато я видях.

Със странна, болезнена нотка в гласа, Дан каза:

— И аз си спомням първия път, когато влезе в училището.