Кристина Дод
Почти влюбени (14)

Глава 13

Онази нощ бе променила всичко за Пепър. Срамът от кражбата, от пиенето, от това, че умишлено беше обиждала госпожа Дрейс, единствения човек, на когото можеше да разчита. Горещата страст и болка между нея и Дан. Страхът да знае, че с помощта на Дан семейството й може да я намери… но може да се окаже, че не ги е грижа.

Само че Пепър не можеше да обсъжда емоциите си. Не и за която и да е нощ… или ден. Тя беше прекарала девет години, гонейки емоциите. Необузданите й детински реакции към всяка ситуация в живота й я бяха довели до ада и обратно, и тя се страхуваше да им позволи да изплуват отново на повърхността. Особено сега. Особено когато смъртта я дебнеше и тя се нуждаеше от най-малката частица логика и здрав разум, които можеше да изкопае, за да оцелее.

Погледът й мина по Дан. В очите му гореше огън. Едната му ръка стискаше волана, другата — гърба на седалката. Ако останеше тук, той винаги щеше да е наоколо. Тя не знаеше какво по принцип иска от нея, макар в краткосрочен план да й бе ясно. Беше много просто да се отгатне. Искаше да влезе в леглото й.

Щеше ли да бъде достатъчно силна, за да му каже „не“?

Беше ли достатъчно силна да убеди себе си, че не го желае?

Нямаше представа от кои дълбини на душата й изникна въпросът, но избърбори:

— Защо трябва да ходиш на лекар?

— Това ли е отговорът, който получавам? Попитах те дали онази нощ е означавала нещо за теб, а ти ми отговаряш с въпрос защо трябва да ходя на лекар? — Дан вдигна вежди въпросително.

— Аз просто… Спомних си какво каза баща ти, че имаш час за лекар и… — Като се отдръпна леко, тя се притисна към вратата.

Той попита разгорещено:

— Отговорът ти зависи ли от моя?

— Не. — Тя изправи рамене. — Нямам намерение да ти отговарям.

Изражението на лицето му стана твърдо. Знаеше, че се опитва да я сплаши, но отказа да се предаде.

Вместо това се настани удобно и закопча обезопасителния колан.

— Явно и ти не се каниш да ми отговориш, така че сме квит.

Дан запали двигателя и тръгна към мястото, където водеха животните да ближат сол.

— Значи се върнахме обратно в гимназията — каза той.

Пътят се нуждаеше от изравняване след пролетното оттичане на водите; пикапът друсаше здраво.

Дан най-после наруши тишината между тях.

— Имам рана на корема.

Тя погледна лицето му, после очите й се спуснаха надолу по ризата, сякаш можеше да прецени сериозността през дрехите.

— Как я получи?

— Бих се.

— Бой. Имаш предвид сбиване между двама мъже, които са ядосани един на друг? Или бой в смисъл на битка?

— И двете. Имаше няколко мъже с мен, така че можеш да го наречеш сражение. Но определено бях ядосан на онзи тип.

— Лоша ли е раната ти?

— Простреляха ме. Изгубих част от червата си. — Пикапът прецапа през една рекичка от лед и тиня. — Получих перитонит.

Ръката й се сви в юмрук срещу прозореца.

— Ще се оправиш ли?

— Аз съм си добре. — Той спря пикапа по склона, който гледаше към мястото с оставената сол за животните, равен участък покрай реката, където дърветата пропълзяваха откъм планината и залесената част и пасбищата се смесваха.

— Щом си добре, тогава защо трябва да ходиш на лекар?

— Знаеш как е в армията. Имат си правила. Това е последният ми контролен преглед, какъвто правя на шест месеца. След това ще бъде веднъж годишно. Става въпрос по-скоро за проверка.

— А какво си правил в армията?

— Войнишки работи.

Тя трепна при резкия звук, когато той дръпна ръчната спирачка.

Войнишки работи? Какво означаваше това? Тя знаеше, че е бил в чужбина. Ръсел също бе казал. Но генерал Непиър също бе работила в чужбина. Познаваха ли се? Беше ли служил под нейно командване? Въпреки сметките на Пепър, дали изпитваше войнишка лоялност към един командващ офицер? Би ли я предал?

Предишният Дан би умрял за нея. Новият Дан я гледаше, преценяваше я, откриваше онова, което й липсва. Тя не можеше да каже какво точно, но по време на годините, в които бяха разделени, той бе загубил нещо: добрината, надеждата, вярата в човека или в Господ.

Беше променен и не можеше да разчита на него. Пепър поклати глава.

Всичко тук навън бе толкова необятно. Дълга и тясна, долината се простираше надалече, с пръснат из нея добитък. Планините се издигаха високо, остри и покрити с борове. А над всичко това царуваше синьо небе, което пламтеше толкова ярко и чисто, че Пепър се чувстваше гола под него.

Къде би могла да се скрие? Не и в пасищата, нито дори в планината. Проследяващият екип на генерал Непиър можеше да я открие и там.

— Виждаш ли нещо необичайно? — попита Дан, посочвайки двете дузини говеда, които пасяха младата трева.

Тя се напрегна. Нещо необичайно? Точно от това се страхуваше.

Но той звучеше спокойно и изпълнен с любопитство.

Тогава тя ги видя да си пробиват път сред струпаните говеда — две изящни сърни със своите пъстри еленчета. Сърните се насочиха към намалелите блокове каменна сол и започнаха да ближат, вдигайки глави от време на време, проверявайки за опасност. Еленчетата подскачаха заедно, кожите им блестяха на слънцето. Играта им беше увличаща, походките им весели и безсрамни.

Хваната неподготвена, Пепър се разсмя на глас. Отвори вратата на пикапа и излезе, като внимаваше да не ги подплаши.

Дан направи същото и заобиколи, за да се присъедини към нея.

— Слизат дотук заради солта. А до къщата заради розите. — Той направи физиономия.

— Красиви са — прошепна тя.

Леката мъглица на зелената трева блестеше до мръсните преспи сняг, останал в сенките, където слънцето никога не достигаше. Тук-там се издигаха сиви камъни, довлечени от пролетното топене. През върховете на дърветата прошумоляваше вятър, карайки ги да скърцат и стенат като старци, танцуващи след дълга зима. Отвъд слънцето пресичаше реката, превръщайки водата в гривна от разтопено злато.

По време на отсъствието си бе забравила как този простор и тази усамотеност бяха говорили на душата й. Това място, обляна в светлина сплав от цветове и материи, пулсираше с ритъма на вечността, а тя бе толкова притеснена, че не ги чуваше. Сега бе видяла и чула, и духът й се повдигна.

Бурята ни пропусна; не гледай небето за облаци.

Кой бе казал това? Генерал Непиър или госпожа Дрейс? Точно сега Пепър не си спомняше.

Като се усмихна, тя обърна глава и улови погледа на Дан върху себе си.

Гледаше я безизразно, тъмните му, гибелни очи бяха замислени. Чу ехото от думите му в главата си.

Има моменти в живота на човек, които преобръщат всичко. Онази нощ, скъпа моя, беше такъв момент за мен.

Истина ли беше? Един господ знае… когато бяха малки, го беше обичала. Той бе икона за нея, онзи, който всички искаха да бъдат: заради фамилното му име, заради красивото му лице и страхотната кола. В годините на отсъствието си оттук си бе казвала, че цялата тази страст е била несериозен тийнейджърски импулс да се среща с най-страхотното момче наоколо.

Тя едва чу, че Дан й говори и й показва нещо.

— Оттук можеш да видиш нивата с люцерна. Добитъкът се опитва да влезе в нея, така че каубоите следят онази ограда.

При все това обаче бе стигнала до ръцете на Дан не от грандиозна нужда да бъде приета, а от остро желание да отхвърли всекиго и всичко. В него бе открила друг непокорен дух. Двамата бяха толкова различни и същевременно толкова си приличаха.

— Ако кравите влязат вътре, те са достатъчно глупави, за да ядат, докато умрат — каза той.

Техният произход бе съвсем различен, но и двамата обичаха книгите и си говореха за местата, на които ще отидат след като завършат училище, и ще могат да откликнат на повика на приключенията.

— Помни: кравите са като хората: някои са по-умни, някои са по-скромни. Не се обръщай с гръб към животно.

Говореха часове наред… и се целуваха часове наред. Тя се свиваше на скута му и го докарваше до лудост, а той й връщаше услугата. Бяха луди един за друг.

— Знам. Не го забравям.

— Знам, че знаеш, но за всеки случай ти напомням. Тежат десет пъти повече от теб. Не ги подценявай.

Тя кимна.

— Наистина знам.

— Ще занеса тази сол до реката. След това тръгваме.

Времето и разстоянието бяха доказали едно — че желанието между нея и Дан е било вложено в тях много преди да се срещнат, те се привличаха като лавата и леда, срещайки се и разбивайки всичко с мощта на експлозия. Сега го гледаше как се спуска надолу с блока каменна сол, крачките му бяха дълги и възхитително плавни. Сърните се отдалечиха, последвани от еленчетата, и се скриха в гората. Кравите останаха безучастни, когато той пусна солта и тръгна обратно.

Слънцето целуваше лицето му. Разбира се. Дори слънцето обожаваше Дан.

Онази целувка снощи… При докосването на устните му към нейните, тялото й се подготви. Гърдите й натежаха, краката й се разтрепериха.

Съзнанието й се опразни… мили боже! Не остана нито една разумна мисъл, нито здравословен страх, докато тялото й бе залято от силна нужда. Дори сега й се прииска да изтича да го посрещне, да го остави да я събори на влажната земя, където да се слеят, както природата е определила.

Инстинктът да се слее с Дениъл Джеймс Греъм надви дори инстинкта й за оцеляване. Това я изплаши повече от всичко и й върна разсъдъка. Като тръгна към пикапа, тя отвори вратата, качи се в кабината и я затръшна след себе си. Не искаше той да се държи като джентълмен. Не искаше да чувства погледа му върху себе си и да знае, че ръцете му лесно могат да я докоснат. Не искаше да се пита дали би го отхвърлила, или не.

Тя се сви близо до вратата, когато той запали двигателя. По-добре щеше да е да започне да мисли като собственик на ранчо. Както и да се научи да прави това, което се налагаше да се прави… сега.

— Тази вечер ще ти помогна в работата — каза тя.

— Утре — дойде успокояващият му отговор, когато зави и тръгна по обратния път. — Още си изморена. Довечера, ако спретнеш вечерята, ще ми е предостатъчно. Направо ми прилошава от моето готвене.

— Какви продукти имаш?

Той направи неясен жест.

— Няколко кутии с консерви, които можеш да смесиш.

Типично мъжкият му отговор я накара да се отпусне.

— Звучи страхотно. Обичам да смесвам консерви.

— Преди беше страхотна готвачка.

— Още съм. Но на истинска храна. Нали разбираш, пресни зеленчуци, прясно месо, билки…

— Но ние нямаме истинска храна.

— Ще направя списък с продукти. Когато отидеш при лекарката, можеш да се отбиеш в магазина. А междувременно аз ще помисля какво да сготвя. — Тя се прозя. — По кое време утре?

— За работата ли? Пет.

— Разбира се. Пет. — Тя въздъхна дълбоко, след това реши да се увери. — Часа?

— Пет часа. Сутринта. — Гласът му прозвуча развеселено. — Трябва да нахраним Самсон, да изчистим обора му и да го изведем на паша.

— За същия Самсон ли става дума?

— За съвсем същия. Стар е, но все така силен. При добро време чистя обора, изнасям навън старата слама и го подготвям за новата. — И като й хвърли кос поглед, добави сериозно: — Трябва да съберем и яйцата.

Заляха я спомени.

— Ох! Мразя да събирам яйца. Кокошките вечно се измъкват и ги крият под хамбара в онези ужасни паешки…

— Змийски, може би? — предложи той.

— Змийски, тъмни места… — Тя потръпна… — и аз си заклещвам ръката, когато се опитам да извадя яйцата.

— Използвай фенерче.

Но той не прозвуча безчувствено. По-скоро се чувстваше приятно, подхващайки диалога, който някога бяха водили. Но под другарското отношение потрепваше сексуално чувство. Можеха — и го правеха — да говорят за всекидневни неща, но в същото време в корема на Пепър се събираше топлина.

Тя редовно тренираше с гирички и се гордееше с мускулния си тонус, но сега ръцете й изглеждаха по-скоро разголени, отколкото непокрити, по женски съблазнителни за мъж, вече кипящ от страст. Когато се върнеше в къщата, щеше да извади една от ризите си с дълги ръкави и дори нямаше да й хрумне, че може да изрови шортите си, докато не се научи как да ръководи ранчото, когато той си тръгне.

Тя се огледа. Стига генерал Непиър да й дадеше възможност.

Къщата се показа, заобиколена от високи дървета; изглеждаше уютна и гостоприемна. Без каквато и да е преднамереност, Пепър каза:

— Мисля, че хеликоптер трудно би кацнал близо до къщата.

— Имаш хеликоптер? — попита Дан благо.

Не трябваше да повдига този въпрос.

— Не.

— Гаджето ти ли има хеликоптер?

Гаджето й?

— Забрави, че съм казала нещо.

Дан спря пикапа под сянката на дърветата.

— Имаш ли гадже?

— Не. Нямам гадже. — Прииска й се да го перне през ръката, но тя беше голяма и широка, подпряна толкова близо до нея. — Нямам съпруг, нямам връзки. Живея сама. Работя сама. И ми харесва така. — Надяваше се, че е изразила достатъчно ясно позицията си.

Той беше съвсем близо. Достатъчно близо за нея, за да се почувства клаустрофобично. Достатъчно близо да осъзнае, че не й вярва.

Ядоса се и този път го удари по кокалчетата. За нейна беда, нарани собствената си ръка, но той не й попречи. Тя излезе с трясък от пикапа и тръгна към къщата.

Дан я настигна само с няколко крачки.

— Къщата е разположена на височина — обясни той. — Зад нея се издигат планините. Има високи дървета на сто ярда отпред и отстрани. Никакъв хеликоптер не може да кацне, без да изгуби перките си.

— Сякаш знаеш — сопна се тя.

— Знам. Докато бях в армията, направих няколко рисковани приземявания с хеликоптер.

Докато се изкачваха по стъпалата, любопитството я накара да забави крачки.

— Пилот ли си бил?

— Не. — Задържа вратата пред нея. — Отговорих на въпроса ти, а сега ти отговори на моя. Защо те интересува дали хеликоптер може да кацне тук?

За първи път беше благодарна на Ръсел Греъм, че й е подал крайно необходимо извинение.

— Предполагам, че баща ти знае какво говори понякога, и чух, че фермерите използват хеликоптери в наше време.

— Така е. Но то е горе на откритото, където е добитъкът, а не край къщата.

— А-а. Да. Не се сетих. — Изобщо не се беше притеснявала за добитъка. Притесняваше се за самата себе си, затворена в капана на къщата, без да има къде да избяга. — Баща ти ме наплаши тази сутрин. Накара ме да помисля за повишаване на сигурността, преди ти да се махнеш, в случай че някой се опита да нахлуе с взлом.

— Освен стрелбата и джудото, с които ще го посрещнеш? — Погледът на Дан изразяваше недвусмислено възхищение от уменията й.

Толкова недвусмислено, че тя се размърда и отново си помисли за някоя по-консервативна рокля.

— Би било хубаво да има предупреждение. Ето защо си мислех за сигурността.

— Така че да можеш да звъннеш на шерифа?

— И да избягам. — Тя отиде до голямата камелия, която висеше в една кошница на прозореца. Горкото растение, беше клюмнало; само един кремавобял цвят бе отворен. С подгъва на тениската си Пепър избърса праха от лъскавите листа и провери почвата с пръсти. — Намирам, че растенията, както и хората, се нуждаят от вода, за да цъфтят.

— Забравям такива неща.

Тя го изгледа унищожително.

Той я проследи с очи как отива да вземе каната с вода, но сякаш не я виждаше. Мислеше, намръщен. Накрая произнесе:

— Не бива да се притесняваш, че някой ще влезе тук. Инсталирал съм система за безопасност.

— Имаш предвид около къщата? — Тя поля обилно камелията.

— Да, около къщата, но и в широк периметър — надолу до хамбара, нагоре по хълмовете, през шосето.

Това привлече вниманието й. Той не говореше за нормална система за безопасност. Говореше за нещо повече.

— Никой не може да се приближи без мое знание. — Той направи знак към шкафовете в трапезарията. — Ще чуеш включване на аларма, ако някой или нещо дойде наблизо.

— Защо ти е трябвало да го правиш? Толкова много ли взломаджии има тук? — Наистина ли трябваше да се тревожи и за селяците, освен за генерал Непиър?

— Всички знаят, че госпожа Дрейс умря, и че не сме те открили. Вандалите са винаги склонни да се позабавляват. Бяха направили някои бели, преди да се нанеса, и се наложи няколко пъти оттогава да ги гоня. — Като сложи ръце на раменете й, той я погледна в очите и каза успокоително: — Повярвай ми, тук си в безопасност от всяка заплаха, независимо дали е голяма, или малка.

Дланите му я стоплиха през ризата. Ароматът му едновременно я успокояваше и вълнуваше, и тя осъзна, че той лъжеше — защото той представляваше най-голямата заплаха, и тя не можеше да му се съпротивлява. Изобщо.

Не. Не, това бе невъзможно. Тя предпазливо отвърна:

— Благодаря. Чувствам се сигурна.

— Точно това исках. — Дан я пусна.

И все пак подготвеността му упорито повдигаше в съзнанието й въпроса за неговото минало.

— Дан, какво точно си правил в армията?

— Сигурност. — Той се ухили безгрижно. — Нищо повече от сигурност.