Кристина Дод
Почти влюбени (23)

Глава 22

Гробът на Дрейс се намираше на слънчев склон, където тревата ставаше зелена рано напролет и оставаше такава през летните горещини. Дървета с киселици засенчваха ронещите се надгробни камъни.

Тази надгробна плоча беше нова и надписът се четеше ясно. Патриша Лоис Дрейс.

Снощи Пепър беше прочела всичките писма на госпожа Дрейс, с изключение на едно. Сега, с навити ръкави на ризата, без да обръща внимание на студената влага, която се просмукваше през коленете на дънките й, тя разкопа пръстта около гроба и посади цветя, които щяха да цъфтят през цялото лято. Знаеше, че по някакъв начин госпожа Дрейс би се радвала на аромата на старомодните карамфили и яркооранжевите и жълти невени.

За съжаление, съзнанието на Пепър не бе съсредоточено само върху цветята. Беше казала за себе си и за Дан, че са правили секс. Това бе добър израз, не евфемистичен като „спахме заедно“, а солиден, модерен термин, който изразяваше онова, което наистина се беше случило между тях.

Но Дан използва съвършено друг термин.

Правихме любов. Ние правихме любов.

Пепър потрепери. Гледаше растенията в рохкавата пръст. Как можа да й го каже? Намекваше, че по време на връзката си са си давали един на друг любов?

Обичаше ли я той?

Не, не я обичаше. Той беше като всички останали хора в нейния живот, онези, които тя обичаше, онези, които казаха, че я обичат, на които вярваше. Последният урок беше прекалено пресен в съзнанието й. Беше повярвала на една авторка, висш офицер, преуспяла жена, на която се възхищаваха всички американци, и сега бе преследвана заради собствената си нужда да се уповава на почтеността на един човек.

Докато беше с Дан, почти бе забравила за опасността, която я дебнеше. Почти. Но винаги на периферията на съзнанието си се ослушваше за стъпки зад гърба и пукот на оръжие.

Тя заговори на надгробния камък, сигурна, че госпожа Дрейс слуша отнякъде.

— Благодаря ти за писмата. Харесаха ми. Благодаря ти, че имаше вяра, че ще се върна. Искаше ми се да бях тук заради теб, но си права. Часовникът не може да се върне назад и няма да съжалявам. Снощи Дан дойде в дневната, каза, че идва да види какво правя. Лично аз мисля, че дойде да се увери, че не плача, и може би да види дали съм му сготвила вечеря. — Тя притисна последното растение в пръстта. — Не бях. А сандвичите с риба тон бяха доста хубави.

Сваляйки градинарските си ръкавици, тя седна; облегна се на камъка, стоплен от слънцето и погледът й се плъзна по цялата долина. Оттук можеше да види кравите, пръснати из пасището надалече, до мястото, където долината завиваше, и по-близо един каубой, препускащ по пътя. Можеше да види къщата и фигурата на Дан, когато тръгна към обора. Можеше да види Самсон как пасе. Но не можеше да чуе нищо, освен бриза в напъпилите листа, и с тишината настъпи спокойствие, каквото не бе изпитвала откакто… откакто… не знаеше откога. Със сигурност не и откакто бе изпуснала онази книга на паркинга.

Тя извади писмото от джоба си и погледна разкъсания плик. Госпожа Дрейс беше казала да прочете това писмо накрая, но то изглеждаше най-старото в купчината. Когато го отвори, видя защо.

Страниците бяха нашарени от многобройни мастила с различен цвят и почеркът към края ставаше все по-неравен. Госпожа Дрейс беше писала писмото в различни времена през последните девет години.

Скъпа Пепър,

Ще започна това писмо, като напиша наистина важните неща и ще добавям мнението ми за тях. То ще съдържа цялата ми мъдрост. Не се притеснявай, няма да е дълго.

Пепър се усмихна.

Първо, надявам се не си избягала, защото си се страхувала, че ще ме разочароваш. В края на краищата един ден отсъствие от училище, една открадната каса бира…

Как госпожа Дрейс бе разбрала?

… и лудуване с Дан Греъм не са кой знае какво. Аз разочаровах много хора в моя живот, включително скъпата ми майка, когато се омъжих за господин Дрейс, но направих своя избор. Ти направи твоя. Нека бъдем щастливи с тях. Помни, отглеждането на цветя и правенето на най-хубавите сладки в окръга не са малко постижение.

Пепър отговори на глас:

— А ако помогна на Рита да направи сайт в Интернет, от който да продава своите кувертюри и нашите растения? Можем да постигнем успех, а през лошите години в ранчото ще се нуждая от допълнителни приходи.

Светлосиньото мастило се промени на черно:

Ако още не си го направила, иди и намери своето семейство. Ти прекара живота си, чувствайки се наранена, защото се нуждаеше от тях, а те не дойдоха да те намерят. Никога ли не ти е минавала мисълта, че могат да се нуждаят от теб?

— Ще напиша писмата още тази вечер — прошепна Пепър. Вече беше съчинила едно до Хоуп. Но защо всички я тормозеха за семейството й? Казваха неща като: „Те се нуждаят от теб“ и „Ами ако са болни?“.

Което й напомняше, че може да умре, преди да има време да открие къде са и какво е станало с тях. Според госпожа Дрейс и Дан нейното недоволство беше безпочвено, тъй като нямаше никаква информация. И което беше най-лошо: Пепър знаеше, че те са прави.

Последният абзац беше написан в червено:

Докторът в Бойс ми каза, че ако не ме оперират, ще получа сърдечен удар и ще умра. Ако ме оперират, трябвало да го направя в болница „Сейнт Люк“, след това да отида в старчески дом, а после медицинска сестра да ме доведе до ранчото… ако изобщо се прибера у дома. Не вярвам на докторите за пет пари и със сигурност не вярвам на хора, които мислят, че е важно за една стара жена да умре в леглото си. Така че няма да го направя и няма да споделям с никого какво е казал докторът. Не се страхувам, а и бързата смърт от сърдечен удар бавно се приближава.

Пепър избърса една сълза от бузата си. Знаеше, че госпожа Дрейс наистина е мислила точно така. Но какъв труден, хладен избор е трябвало да направи — да живее по-дълго, но не и по-щастливо, или да умре скоро и внезапно на мястото, което обича.

Престани да се чувстваш виновна!

Пепър трепна, когато видя, че госпожа Дрейс е предвидила как ще се чувства.

Ще се видим отново, знам, че ще се видим, и се зарадвах много на писмата и семената, които ми изпрати.

Госпожа Дрейс щеше да оцени иронията, че това бе подарък за нея — книга, купена от Пепър, и подписана от генерал Непиър, след това изпусната на паркинга… цяла поредица от събития, които я бяха накарали да избяга в ранчото. Да избяга у дома.

Преди много време се питах кой ще наследи тази земя, когато умра. Когато ти дойде в моя живот, знаех, че ще я дам на теб, защото я обичаш, както аз я обичам. Знам, че хората в Дайъмънд (особено онзи стар негодник Ръсел Греъм) си мислят, че ще бъде обявена за продажба. Ще ми направиш голяма услуга, ако останеш и бъдеш трън в задниците им.

А може би трън в задника и на Дан? Това момче се прибра вкъщи от армията, изпълнено с гняв. Той е ранен и то повече в душата, отколкото в тялото. Помогни му. Ти си тази, от която той се нуждае. Ти си тази, от която винаги се е нуждаел.

Пепър отпусна ръце в скута си. Писмото се смачка с тих звук, който сякаш отразяваше отчаянието й.

— Но, госпожо Дрейс, аз съм в такава беда. Тази жена, генерал Непиър, ме преследва и иска да ме убие. — Пепър преглътна. — Минаха десет дни, откакто изпратих имейл на сенатор Варгас. Някой трябва да го е прочел досега, а нищо не се случи. Боя се, че продължава да стои в купчината имейли, озаглавени „Странни“. Или, че са позвънили на генерал Непиър и са й казали, тя с презрение е отхвърлила написаното и те са й повярвали. Тази жена изопачи фактите по телевизията, така че да изглежда невинна. Показа полицейска рисунка на някакъв измислен човек, който няма никаква прилика с мен. Тя заблуждава полицията и със сигурност още не са я арестували. Искам да отида до офиса на ФБР и да им кажа истината, но се страхувам, че ще кажат на генерал Непиър и тя ще ме убие. — Пепър преглътна и вече с по-мек глас произнесе: — Дан иска да му се доверя, но Рита казва, че е безпощаден към престъпниците и когато си помисля, че ще ме погледне и няма да ми повярва, просто не мога. Не смея… Ох, какво да направя?

Тя чу отговора, ясен като камбана, в главата си.

Предупреди Дан.

Огледа се, очаквайки да види госпожа Дрейс, застанала до нея.

Вместо това чу думите отново:

Предупреди го.

Тя погледна писмото в треперещата си ръка. Сякаш госпожа Дрейс й беше изпратила призив през времето и Пепър искаше да се съгласи. Пепър беше задала въпрос през пространството и получи отговор.

Предупреди го.

Госпожа Дрейс беше права. Трябваше да изостави недоверието си и да признае на Дан за генерал Непиър. Той щеше да знае какво да прави, с кого да се свърже. Да, може и да мислеше, че е виновна, но доверявайки му се, щеше да е сигурна не само за собствения си живот, но и за неговия.

Плевнята неудържимо привличаше погледа й. Дан беше вътре, правеше нещо — запояваше или чукаше, някаква мъжка работа — и беше гневен и с наранена душа. Госпожа Дрейс го казваше и Пепър й вярваше. Тя бе прекарала толкова много от живота си, правейки грешното нещо, но въпреки това не можеше да се обвинява; двамата с Дан споделяха връзка, която времето и разстоянието не бяха разрушили. Тя искаше да му помогне. Искаше да бъде с него.

Снощи всеки бе отишъл в леглото си така примерно, сякаш предишната нощ на невъздържана страст никога не бе съществувала. Но тя бе спала само минути, преследвана от спомена за всичко, което бяха правили, и разкъсвана от мисълта, че можеше да отиде при него, да го има, когато поиска… а тя винаги щеше да иска.

Той беше толкова близо. Ако станеше и отидеше при него, ръцете му щяха да се вдигнат да я посрещнат. Той щеше да я придърпа върху себе си и… Пепър се спря, преди да си е представила нещо повече. Тя притисна ръка към туптящото си сърце. Опита се да сдържи дъха си. Сякаш бяха измъкнали тапата от бутилката и бяха установили, че виното вътре е сладко, пристрастяващо… и безкрайно.

Може би той нямаше да я иска завинаги. Може би утре щеше да я изгони като бездомна котка. Но госпожа Дрейс го беше харесвала и искаше Пепър също да го харесва. Това трябваше да значи нещо.

Сигурно това тихо прошепнато послание: Предупреди го — беше повече от обикновени думи. Пепър щеше да отиде при него, да говори с него за генерал Непиър. После щеше да му каже, че има намерение да остане. Щеше да каже, че трябва да позабавят темпото, да изградят доверие един към друг, преди отново да се разбият в скалите на подозрението. После… после щяха да видят какво ще се получи.

Пепър стана и изтупа тревата от панталона си.

— Права си — каза тя на госпожа Дрейс. — Трябва да го предупредя, да му позволя да ми помогне. След това аз ще му помогна. — Усмихна се. — Независимо дали иска, или не. — После взе работните си ръкавици и тръгна към къщата.

В спалнята извади от гардероба светлосиния потник, онзи, който обличаше преди, за да дразни Дан. Занесе го в банята и го закачи на бравата на вратата. Остави увисналата шапка и прокара гребен през косата си, изми лицето и ръцете си, и свали ризата и сутиена. Нахлузи потника през глава, опъна гладката материя върху кожата си… и се усмихна.

Искаше само да говори с Дан, разбира се, но понякога едно момиче обичаше да е сигурно, че изглежда добре, просто в случай, че съществува още един шанс… как да го кажем… да подразни някое момче.

Облече отгоре ризата. Взе каубойската си шапка и я намести на главата. Докато оправяше периферията, усети материята като кадифе и си спомни колко непохватен и нетърпелив изглеждаше Дан, когато й я даде преди толкова години. И както и преди, шапката пасваше идеално… като пантофката на Пепеляшка.

Но се наложи отново да си напомни, че искаше да говорят. Искаше само да говорят. И докато повтаряше това като мантра, когато излезе от къщата едва не се сблъска с Хънтър Уейнрайт, каубоя, когото бе срещнала първия ден тук. Седеше до прозореца с отвертка в ръка.

Сърцето й подскочи и от гърлото й излезе висок писък.

— Мадам! — Той се изправи. — Съжалявам, не исках да ви изплаша. Мислех, че няма никой.

— Всичко е наред. — Пепър сложи ръка на гърдите си. В краткия миг, преди да види каубоя и да извика, й хрумна напълно възможния ироничен сценарий. Отиваше да каже на Дан истината за генерала, да му се довери, както не се бе доверявала на никого от толкова време. Колко ужасно щеше да е да я убият, преди да е успяла да стигне до него.

Трябваше да отиде при него. Да отиде сега. Огледа се. Госпожа Дрейс я беше предупредила. Времето изтичаше.

Но Хънтър свали шапката си, разкривайки гъста сребриста коса и изненадваща загоряла линия, която минаваше през челото му.

— Госпожица Уотсън, а?

Пепър си спомни псевдонима и историята си.

— Да, аз съм. Заминах, но имах шанс да се върна, и го направих.

Хънтър не изглеждаше заинтересован. Той подхвърли почти небрежно:

— Трябва да държа под око тази стара къща, да съм сигурен, че всичко се поправя навреме. Имах малко свободно време, така че реших да погледна.

— О! Хубаво. Добре. Оценявам го.

Челото му се набръчка.

— Мадам?

— Имам предвид… — Не можеше да му каже, че е наследила къщата. — Имам предвид, че е мило от ваша страна да помагате по този начин.

— Затова ми плащат. — Наистина беше очарователен мъж с обаятелната си усмивка и скромността си.

Харесваше го, така че му се усмихна в отговор, но се стегна, когато онзи противен каубой, Сони Мидлър, се изкачи на верандата, сякаш му беше бащиният.

Изобщо не й обърна внимание, а като впери очи в Хънтър, изсумтя недоволно:

— Здрасти, Уейнрайт, мислех, че ще ходиш до южното пасище и ще помагаш със стадото.

Хънтър се ухили снизходително, по-възрастен мъж, който се подиграва на млад, наперен каубой.

— Търсех си работа и открих някои неща, които трябваше да се поправят.

— Не знам някога да си си търсил работа — сопна му се Сони.

— Имам няколко изненади в ръкава си, но ако искаш да отида при стадото, ще го направя, разбира се. — Хънтър тръгна надолу по стъпалата и изчезна зад ъгъла към гаража.

Сони го изпрати с поглед.

— Чудя се наистина какво правеше тук.

Раздразнена, тя попита:

— А ти какво правиш тук? Ти не трябва ли да работиш?

Спомнил си за присъствието й, Сони прие привичното си изражение „Аз съм голяма работа“.

— Дойдох да проверя за вас, мадам. Да видя дали не ви трябва нещо.

— Ако ми трябва, мога да си го взема — озъби се тя.

— Да, мадам. — Той докосна с пръсти ръба на шапката си. — Знам, че можете, мадам.

Тя затвори очи от възмущение, а когато ги отвори, той беше изчезнал. Тя се стресна, както когато бе видяла Хънтър Уейнрайт. Къде се беше научил Сони да се движи толкова тихо? Дан ли имитираше?

Пепър изсумтя, тръгна към хамбара и промърмори:

— Знам, че е така. — Дан беше от мъжете, на които останалите се опитваха да подражават, надявайки се да бъдат като него. Късмет, Сони.

Вратите на големия хамбар стояха отворени, улавяйки бриза, който се носеше през долината, и когато тя пристъпи вътре, я лъхна миризма на сено, прясна боя и кожа. Беше полумрак и топло, и тя тръгна да търси Дан.

Намери го в откритата част на хамбара, точно под сеновала, седеше, подпрял гръб в стената. На тезгяха лежеше боядисан до половината стол, другият стоеше наблизо. А Дан държеше нещо в шепата си.

Когато го приближи, той вдигна очи и се усмихна. Неочакваната нежност в усмивката му я хвана за сърцето и я спря насред път.

— Не си се справила добре с търсенето на яйцата — каза той.

В този миг тя осъзна какво има в ръката му и клекна до него.

— Онази стара кокошка е скрила гнездото си.

В ръката му се поклащаше овално бяло яйце.

— Оставила е още три зад оксижена и те се мътят. Хитра кокошка.

Пиленцето беше пропукала черупката с човка. Отвътре надничаше широко отворено черно око. Белтъкът долу беше влажен и залепнал към малкото му телце, но пилето кълвеше яростно, борейки се да се появи на бял свят.

Пепър се засмя.

— Не съм аз виновна. Скрила ги е още преди да дойда, иначе нямаше сега да се излюпят.

Пиленцето разчупи една голяма част от черупката и падна в дланта на Дан. То клечеше там, изненадано от свободата си и необятния свят на хамбара.

— Виж го — удивляваше се Дан. — Съвсем нов живот. — И като обви длан около птичето, духна, за да го стопли с дъх.

Пепър гледаше и не смееше да помръдне. Този кратък миг на сътворение го беше погълнал както нищо друго… нищо, освен акта на сливането между тях.

Изпълни я любов и тя едва не загуби равновесие.

Когато Дан отвори ръката си, пиленцето прегъна колене и се залюля на крачетата си. След това се огледа.

— Така. — Той сключи пръсти отново около животинчето. — Не искам да си мисли, че аз съм неговата майка. Онази стара кокошка ще ми изкълве очите. — И като отиде до оксижена, той се наведе. Квачката закряка ядосано и Дан се възмути: — Не съм му сторил нищо. Ето, връщам ти го.

Той стоеше и гледаше, докато крясъците утихнаха. Усмихваше се като горд баща.

— Моето момче е първото.

— Твоето момче сигурно е момиче, защото момичетата са винаги пред момчетата… а и изглеждаш… — Пепър се засмя. — … наистина сантиментален.

— Такъв съм си. Сантиментално момче. — Той отиде до умивалника, изми се и се избърса в една книжна кърпа.

Очите му се спряха на каубойската шапка, която стърчеше на главата й и изражението му се промени. Стана напрегнато, сексуално, страстно.

— Пепър, ти дойде при мен?

Тя внезапно си даде сметка какво мисли Дан. Мислеше, че е дошла при него за секс.

Той тръгна към нея, сякаш нямаше нищо по-естествено от това да го потърси.

Тя отстъпи назад.

— Не за това съм тук.

Дан продължи, походката му беше плавна и хищническа.

— Защо дойде, сладурче? — Не й повярва. Или пък не си даваше труд да й вярва.

— Исках да ти кажа нещо. — Тя се блъсна назад в една пейка.

Хвана я, преди да падне назад в сеното под сеновала. Плъзна ръка по кръста й. Свали шапката й и я хвърли на чистата купчина слама.

Когато погледна към лицето и към гърдите й, клепачите му натежаха и той придоби онова особено секси изражение, характерно за мъж, нетърпелив за любов. Без да произнася и дума, изрази своята нужда. Атмосферата между тях стана гореща и нетърпелива, плътна от желание.

И тя знаеше, че това е истина. Можеше да го излекува.

Защото го обичаше.

Но първо трябваше да му се довери изцяло.

Като обхвана с ръце главата му, Пепър каза:

— Изслушай ме, Дан. Трябва да ти кажа истината.

Разказа му за генерал Непиър, за убийството, за бягството си. Каза му всичко за събитията, които я бяха довели тук. Каза му всичко, освен защо е дошла при него сега. Не мислеше, че този безстрастен, строг, прагматичен мъж ще повярва, че госпожа Дрейс й е дала своя съвет.

— Почакай тук — каза Дан, когато тя завърши разказа си.

Той излезе от хамбара, нагласи слушалките в ухото си, изчака полковника да вдигне, и каза:

— Сър, знам какво — или по-скоро кои — са терористите, които чакат. — При грака на полковник Джеф той махна слушалките от ушите си.

Преди да е свършил обясненията си, полковник Джеф започна да проклина военното разузнаване, че са крили тайни от специалните сили, защото са искали те да направят арестите. Дан чу натискането на бутони и пропукване на високоговорители, след това полковникът каза:

— Ето я, дава интервю в Солт Лейк Сити — което, случайно, не е далеч от мястото, където Шустър се крие. Проклетата липсваща връзка е била право пред очите ни. — Той се провикна към помощника си: — Някой да държи под око генерал Непиър! — След това се върна към Дан: — По-добре да не изпортват ситуацията, защото иначе ще накарам някого да съжалява. Лейтенант, пак ще се свържа с теб. — Полковник Джеф затвори телефона.

Така че за момента Пепър беше в безопасност. Дан се усмихна. В безопасност и негова. Той се върна в хамбара и се увери, че мерките му за сигурност са си на място, проверявайки и препроверявайки за признаци на засада. Нямаше. Слава богу, защото Пепър стана от стола до тезгяха. Стройна, силна, тя го гледаше, сякаш той можеше да е отговорът на молитвите й, но въпреки това да предприеме действие, ако се наложи.

Тази жена, тази крехка, потайна жена беше успяла да се изплъзне на генерал от армията на Съединените щати и мрежата информатори на терористи извън страната. Тази красива, грациозна жена го бе дарила с доверието си по начин, който никога нямаше да забрави. Съсредоточеният му върху отмъщението ум от дълго време бе изключил всичко останало и сега не можеше да повярва. Сърцето му, закоравяло от гледки и звуци на ужас и жестокост, война и страх, се дивеше.

Тя го гледаше, с глава, наклонена на една страна и широко отворени очи.

Не беше най-красивата жена на света. Някъде в съзнанието си той знаеше, че е така. Но за него комбинацията от тъмна, къдрава коса и дръзка откровеност, лешникови очи и колебливо доверие беше най-изключителната гледка на света.

Тя го обичаше. Не го беше признала, но за да му каже истината, цялата истина, без да се колебае, без да знае какво е правил в армията, и въпреки това сигурна в сърцето си, че той някак си ще я спаси… Да, тя го обичаше.

Пресегна се за ръцете й и ги обхвана в своите.

— Искаше ми се да беше дошла при мен по-скоро.

— Аз не… Не можах… Трябваше да… — Усмихна му се с онази чудесна усмивка, която го караше да се радва. — Първо трябваше да разбера някои неща сама.

— Сега всичко ли има смисъл?

— Така мисля. — Усмивката й стана още по-ведра, а той бе почти заслепен от нейната светлина. — Знам, че е така.

Целуна кокалчетата на китката й едно по едно. Ръцете й бяха ръце на градинарка. Палецът й имаше мазол от лопатката. Ноктите й бяха къси, кожичките около тях — неравни. Хватката й беше силна върху пръстите му.

— Какво ще правим? — попита тя.

Дан беше войник. Той знаеше фактите, претегли шансовете. Разполагаше с най-малко два часа преди идването на врага. Беше подготвен, доколкото е възможно, от седмици.

— Какво ще правим ли? — Той се усмихна. — Можем да правим две неща. Да чакаме и да се любим.