Кристина Дод
Почти влюбени (7)

Глава 6

Дан тръгна по пътеката. Обшитата с бели дъски къща се намираше на хълм с изглед към долината и към планините. Високи сини смърчове ограждаха ливадата, осигурявайки преграда срещу зимния вятър и сянка през лятото.

Вътре в къщата Пепър спеше в същата спалня, която използваше преди.

В гърдите му се надигна безсилие. Безсилие, страст и остра нужда да наложи превъзходството си над нея. Беше като преди девет години. Когато беше тийнейджър, беше най-големият мъжкар в трите долини, караше най-страхотната кола, печелеше всички награди по родео, чукаше най-популярните момичета. Всички го смятаха за неустоим.

След това в града дойде Пепър.

Дан спря на верандата. Закачи шапката на рафта за шапки. Събу ботушите си. Госпожа Дрейс му забраняваше да нанася мръсотия по чистия кухненски под. Сега, когато бе единственият, който чистеше, той оценяваше правотата й. Изправен бос в кухнята, се заслуша в тишината. Дали Пепър се бе измъкнала?

Не. Това не беше възможно. Дори и да не беше дошла да го убие, тя имаше наследство. Независимо колко е успяла или не в озеленяването, щеше да е глупачка да се махне от едно ранчо, ако имаше готов купувач — а тя имаше.

Той отиде в банята, изми ръцете и лицето си, след това вдигна глава, очаквайки като се обърне да я види да стои на прага. Но тишината беше оглушителна.

Облегнал ръка на стената между банята и стаята на Пепър, почти можеше да я почувства. Беше вътре и присъствието й правеше всичко в този ден различно. Пепър се беше върнала и той искаше мъст, удовлетворение, реабилитация, приключване… По дяволите, не знаеше какво иска, но знаеше, че Пепър ще му го даде. Дължеше му го. Дължеше му много време.

Той влезе в стаята й и застана до девственото й единично легло.

Тя още спеше, спеше дълбоко по гръб с една ръка, отпусната срещу стената, и с другата пъхната под бузата. Носеше бяла нощница с дълги ръкави, останала от предишното й идване, и беше смъкнала завивката до кръста си. Устните й бяха подпухнали и леко отворени и тя дишаше дълбоко. Лекото й похъркване го обезоръжи и ръката му се спусна към ухото й. Днес изглеждаше по-добре. Имаше цвят на лицето, както и няколко бръчки, причинени от възглавницата. Черната й коса стърчеше във всички посоки. Изглеждаше очарователна. Обезоръжаваща.

Невинна.

Пепър се събуди от първия си здрав сън от пет нощи насам и видя висок мъж, надвесен над нея. Не разбра къде се намира. Не разпозна мъжа. Спомняше си само, че някой иска да я убие.

Тя инстинктивно реагира, защитавайки се. Удари го силно в слабините.

Той се мръдна навреме. Почти навреме. При първия й удар в бедрото му мъжът изруга високо. Сега тя знаеше кой е.

Беше Дан. Това бе къщата на госпожа Дрейс.

Тя беше в безопасност.

Вдигна поглед към Дан. Той изглеждаше като боец. Дивак.

Надяваше се, че е поне в безопасност. От него и от себе си.

Пулсът й, който се беше забързал, започна да се успокоява.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — Той говореше с нисък тон, почти шепнешком, но тя не направи грешката да мисли, че е безразличен. — Можеше да съсипеш бъдещите поколения на рода Греъм.

Настръхнала, тя се подпря на лакът.

— А ти какво си мислиш, че правиш, влизайки в стаята ми, докато спя?

— Скъпа, алтернативата е да вляза в стаята ти, когато си будна, а това ще доведе до съвсем различни резултати. — Беше облечен в синя риза от деним и избеляла жилетка в камуфлажно зелено, и работни дънки. Изглеждаше по-добре от снощи и това казваше много.

Снощи се бе държал почти мило. Днес беше негодник. Висок, широкоплещест, красив негодник.

Тя му се озъби:

— Повярвай ми, няма. — Независимо какво казваше, независимо че целувките му бяха толкова приканящи и сладки като горещ шоколад в студен ден, независимо, че стомахът й се свиваше при вида му… Той нямаше да влезе в леглото й. Веднъж вече го бе изнудила. Не би могла да понесе последиците отново. — Уплаши ме до смърт. — За да прикрие признанието, тя попита: — Какво правиш тук? — Под тук се имаше предвид нейната спалня, обляна в слънчева светлина и украсена с постери от филми отпреди десет години.

Той я огледа — в старата й трикотажна нощница, предназначена за носене на село, където зимата е ужасно изпитание, в къща, където никога не е било инсталирано централно отопление. И въпреки че нищо не се бе променило в спокойното му лице, тя си помисли, че е развеселен.

Хубаво. Можеше да се весели колкото си иска. Тук горе на ранчото веднага след като последният сняг около къщата се стопеше, тя щеше да спи на отворен прозорец, празнувайки освобождението си от страха, с който бяха пълни градовете.

Нямаше да промени навиците си сега само защото той я беше видял по нощница.

Намекът за подигравка в очите му изчезна.

— Помислих, че може да си избягала.

— Как бих могла? — Тя прехапа устни. Нямаше намерение да му напомня, че е дошла пеша дотук.

— Точно така, нямаш кола — каза той меко. — Днес ще отидем да я изтеглим.

Тя бе отстранила всяка следа от идентификация от евтината бричка, която бе купила в Колорадо. Беше измъкнала раницата си от задната седалка и я бе прехвърлила през рамо. След това бутна колата от най-високата планина на най-отдалечения път, който можа да намери. Определено не искаше да я търси.

— Не можем. Тя падна от една скала.

Той застина.

— Казваш, че си излязла от пътя?

— Да. Беше наистина висок път.

— Скала. Как, по дяволите, си излязла от нея?

Само ако знаеше…

— Скочих.

Опитвайки се да запази търпение, той попита:

— Как си излязла от пътя? Заспа ли?

Трябваше да му каже нещо.

— Сигурно.

— Защо не си спряла да си починеш? Знаеш колко опасни могат да са планинските пътища. — Очите му бяха толкова тъмнокафяви, почти черни, и той я сгълча, сякаш наистина бе загрижен.

Искаше й се да е безразличен.

— Бързах да стигна тук. Обърках се.

— По кой път каза, че си минала?

— Не съм казвала. Не знам кой беше. — Тя посочи неопределено. — Имаше чакъл. Беше с много завои.

— Но си успяла да намериш пътя дотук без проблем. — Той се наведе заплашително към нея и продължи да й задава въпроси, сякаш имаше опит в разпитите. — Тогава трябва да си имала някаква представа къде си била.

Искаше й се той да млъкне.

— Тръгнах надолу по склона и накрая се озовах тук.

Отне му доста време, преди да отговори.

— Късметлийка.

— Голяма. — Тя прехапа устни и се постара да създаде впечатление за нещастна, слаба жена. — Всичко беше толкова ужасно.

Той се наведе надолу, опря юмруци на матрака от двете й страни, и я погледна в очите. Изглеждаше отблъскващо безучастен.

— Защо ли мисля, че ме лъжеш?

Защото го лъжеше. Кой мъж би прозрял през маската на безпомощност и би реагирал благоразумно?

Само Дан, който я познаваше толкова добре.

Тя заби лице близо до неговото, игнорирайки топлината, която той излъчваше, игнорирайки познатия му аромат, като се преструваше, че близостта му не я засяга.

— Трябва ли да си тук?

Той се изправи с лекота и отиде до скрина.

— Какво имаш предвид под „тук“? Спалнята ти? Или ранчото?

— Знаеш какво имам предвид. Ранчото. — Той я дразнеше като ръб в чорапа. — Каза, че госпожа Дрейс ми е оставила това място.

— А ти каза, че си дошла да си го получиш.

Беше още замаяна от съня, но осъзна, че миналата вечер й е казал за смъртта на госпожа Дрейс. А той осъзна, че тя не е знаела за наследството, когато е пристигнала. Беше изрекла тъпа лъжа в резултат на изтощение и предизвикателство, и сега трябваше да я изтрие и да започне на чисто.

— Наистина не знаех за наследството, преди да дойда тук. Казах го, защото…

— Защото винаги удряш, когато те нападнат. Винаги предизвикваш хората да вярват на най-лошото в теб.

Тя изправи раменете си и се опита да му каже, че той вече си няма работа с непокорното, гневно момиче, което бе познавал преди.

— Не! Вече не!

— Но снощи го направи.

— Снощи беше… снощи не бях на себе си. Когато ми каза, че е починала… Боже мили, още не мога да повярвам, че я няма. — Това беше много повече истина и сълзите, които беше потискала, внезапно се появиха и се затъркаляха по страните й, а гърлото й се стегна.

Спокоен като мъж, който вижда всеки ден плачеща жена, той извади една кърпа от скрина и й я подаде.

Тя плака още няколко минути, обхваната от скръб и съжаление. И все пак се опитваше да се пребори с чувствата: защо мъката я заля сега, пред Дан? Изпитваше нуждата да бъде жената, която бе създала от фрагментите от предишния си живот — амбициозна, студена и логична. Когато успя да се стегне, избърса лицето си и издуха носа си.

— Съжалявам. Не исках да сменям темата. — Тя се опита да го погледне в очите, но стигна само до нивото на брадичката му. — Не окуражавам хората да вярват в най-лошото от мен. Промених се.

— Хората не се променят.

Хладният му коментар прогони неувереността й и тя впи очи в неговите.

Бил в армията, така беше казал. Бил войник. Къде? Кой е бил командирът му?

Познавал ли е генерал Дженифър Непиър?

Тя усети, че й призлява.

Дали Дан беше работил под командата на генерал Непиър? Дали й се е възхищавал така глупаво, както Пепър й се бе възхищавала? Как щеше да погледне Пепър, ако я обвиняха за убийство? Щеше ли да я предаде на закона по заповед на генерал Непиър?

Това бяха въпросите, които Пепър не смееше да зададе. Тя не искаше да се въвлича в живота на Дан. И по-важното — не искаше Дан да се въвлича в нейния.

Сети се за любимата аксиома на генерал Непиър: „Не се отбранявай. Нападай!“. Добър съвет.

— Ти си се променил.

Той наклони глава.

— Така казват.

Наистина се беше променил. Преди беше арогантно момче. Шляеше се със сластна походка, която привличаше очите на всичко, що е от женски пол в целия окръг Адамс. Движеше се така, сякаш заповядваше на слънцето, луната и северния вятър, и стари и млади, всички жени забелязваха Дан Греъм.

Сега се движеше различно. Сега движенията му бяха като на котка, бдителни, сякаш всеки момент очакваше удар изотзад. Вървеше като мъж, който можеше да се защити. Който се бе защитавал. И зад това лице с бронзова кожа и спокойно изражение тя усещаше мрак, водовъртеж толкова дълбок и черен, че изсмукваше всичката светлина от душата.

— След смъртта на госпожа Дрейс колко упорито се опитваше да ме намериш?

— Писах до последния ти адрес, който ми беше известен.

— Преместих се.

— Изглежда доста си се местила.

Действията на Пепър в Джорджтаун я бяха преследвали на всяка стъпка от пътя й до ранчото. Вечерта, когато вземаше автографите, бе казала на генерал Непиър всичко за себе си. Че е от Тексас. Че е сираче. Че родителите й са извършили престъпление. С тази информация и измисленото име Джаки Портър, изписано в книгите с автографи, които тя бе изпуснала, генералът накрая щеше да успее да проследи живота на Пепър.

Каква беше аксиомата на генерала? „Бъди усърден във всяко усилие.“

Рано или късно следите щяха да я доведат дотук. До Дайъмънд. До ранчото.

И това щеше да е доста скоро, ако Дан разклатеше утайката, с която Пепър бе покрила следите си.

— Писа ли до всички места, на които съм живяла? Говори ли с полицията? Направи ли проучване в Интернет?

— Не можах да открия нищо за теб, дори в Интернет, а полицията изобщо не се интересуваше. Тях ги интересува само да открият липсващ човек, който не иска да бъде открит.

— Кога търси за последен път?

— Преди няколко месеца.

Тя се отпусна малко. В миналото беше използвала повече от едно име. Щом Дан не можеше да я проследи от Дайъмънд до Вашингтон, щеше да отнеме време за генерал Непиър да я проследи от Вашингтон до Дайъмънд. Трябваше да гледа новините и да види дали има някакви репортажи за онази кучка. За онази предателка на страната си. Предателка на всички тези хора, които стояха на опашка в книжарницата и й се възхищаваха, както й се възхищаваше Джаки Портър.

Пепър трябваше да огледа околността, да види къде може да отиде да се скрие, какво може да направи, за да се защити, ако онзи имейл, който бе изпратила от едно кафене в Денвър не беше стигнал до правилните органи на властта навреме.

Тя преглътна. Не знаеше дали е изпратила онзи имейл на правилния човек, нито дали сенатор Варгас е познал името й. Пепър беше озеленявала градската му къща преди една година и той беше доволен и ентусиазиран от нейната работа, но сенаторите се запознават с много хора в рамките на дванайсет месеца.

И ако сенаторът беше видял имейла, дали щеше да й повярва? Тя беше изтъкнала, че е разтревожена не само за собствената си сигурност, но и за сигурността на страната: налице беше нарушение на сигурността на много високо равнище. Той ли беше човекът, когото трябваше да информира? Тя нямаше представа как стават тези неща; беше дизайнерка на градини, която бе прекарала по-голямата част от живота си, избягвайки да прави неща, свързани с правителството, с агенциите и със закона.

Докато не заловяха генерала, Пепър нямаше да се успокои — и всеки път, когато някъде в света имаше бомбардировка, тя щеше да се пита дали генерал Дженифър Непиър не е замесена.

Трябваше да прогони Дан от имота. Може и да не го харесваше вече, но не искаше смъртта му да тежи на нейната съвест.

Тя оправи нощницата си, докато се увери, че е спусната и покрива задника й, и стана от леглото.

Костите й изпукаха, докато се движеше. Беше вървяла в продължение на шест часа снощи през сковаващ студ и по черни пътища, с тежката раница на гръб, която бе скрила в стария сандък върху верандата, и сега я болеше от напъването. Имаше чувството, че може да спи още дванайсет часа. Но трябваше да върви. Трябваше да измисли план как да предпази себе си и ранчото… и Дан.

Дан я огледа, сякаш беше доктор, но не направи коментар за сковаността й.

— Баща ми каза, че си мъртва.

— Нямам съмнение. — Господин Греъм не харесваше, че се среща със сина му и й беше дал да го разбере по недвусмислен начин.

Отваряйки гардероба, тя огледа закачените вътре дрехи. Дрехите, които бе изоставила преди девет години. Дрехи за работа: трикотажни блузи и тежки дънки. Дрехи за училище: горнища с пайети и тесни дънки. И дрехи, с които да дразни Дан: впити тениски, плитки дънки и една секси светлосиня фланелка.

— Знаех, че си минала в нелегалност. Чаках да подадеш глава отново — каза той.

Тя се обърна и го изгледа.

— Не съм мармотът, който предсказва пролетта.

Огледа я от горе до долу. Не беше похотливо.

И въпреки това тя усети как слага единия си крак върху другия. Нощницата й не беше прозрачна, трикото беше прекалено плътно за това, но отдолу не носеше нищо.

Той се държеше, сякаш също го знаеше, сякаш нямаше значение дали е облечена с нещо, или не, дали се крие под завивките, или стои изправена. Оцени начина, по който изглеждаше. Винаги я беше харесвал и винаги я гледаше по начин, който я караше да вярва, че може да я защити от всяка заплаха, от всяко предизвикателство. За жена, която се олюляваше на ръба на катастрофата, тази илюзия бе почти неустоима.

— Не — каза той. — Никога не съм те сравнявал с мармот.

Трябваше да направи нещо за този мъж, преди да е забравила всички уроци, които е научила през годините, откакто семейството й я бе изоставило.

Никой не проявява лоялност към нея. Никой няма да я защити. На никого не може да се довери.

Това не бяха аксиоми на генерал Непиър, а нейни собствени. Трябваше да ги забрави за известно време и да погледне ситуацията, в която се бе насадила.

И макар генерал Непиър да беше предателка, съветите й все пак бяха добри. Бъди решителна, беше казала тя. Така че Пепър се обърна към Дан и посочи към вратата.

— Махни се! Не е нужно да стоиш тук. Защо просто не се махнеш?

— Грижех се за мястото, докато госпожа Дрейс беше жива — каза той, — грижех се за него и след смъртта й. Имам отговорност да не допускам да се случи нещо на ранчото, преди да премине в твоите ръце.

Нетърпение и отчаяние обхванаха Пепър. Тя искаше той да се махне. Ако напуснеше, тогава можеше да планира как да защити това място и себе си.

— Мога да се справя с всичко. Живяла съм тук преди.

Лицето му придоби невинно и изненадано изражение.

— Наистина ли? Аз бих казал, че нито един човек не може да се справи сам с всичко в едно ранчо.

Не му вярваше. Имаше усещането, че той си надява различни маски една след друга и никоя от тях не предаваше истинските му чувства.

— Какво ще стане с добитъка, кокошките и градината? — продължи той. — Аз едва успявах да ги поддържам, а и каубоите помагаха с тежката работа.

О, да. Беше забравила колко много труд на открито изискваше едно ранчо. Ставане по тъмно през цялото дълго лято, поправяне на огради, гонене на говеда, опити да откраднеш някой миг за градината. Тя извади чифт дънки от гардероба.

— Можеш да живееш в къщата на баща си и да шофираш до тук.

— По разбити чакълести пътища? — Скръстил ръце пред гърдите си той изглеждаше строг и непоколебим. — Това отнема цял час. Нямам два часа на ден за губене.

Годината, която бе живяла с госпожа Дрейс, беше изпълнена с работа за нея, за госпожа Дрейс, за всички. В далечината винаги можеше да види каубоите, които се занимаваха с говедата. И Дан много пъти беше там, най-често работеше. И се опитваше да бръкне в гащите й през останалото време.

Тя се размърда неловко. Загледа се в тъмносините дънки, които държеше в ръцете си, след това ги сложи зад гърба си, сякаш той можеше да прочете мислите й.

— Но ако искаш да отидеш в града — каза той, — да се срещнеш с адвоката и да подпишеш документите, ще съм наблизо.

Безпогрешно бе открил слабостта й.

— Господи боже, не.

Веждите му отскочиха нагоре.

— Не?

Не. Пепър не искаше никой в града да разбира, че е пристигнала. Определено не искаше да подписва документи нито с истинското си име, нито с измисленото. До този момент беше извадила късмет. Беше гледала CNN на летището и докато направиха кратко съобщение за смъртта на Ото Биерке, репортерът бе казал, че никой не знае кой е убиецът. Тя беше мислила напрегнато какво означава това и бе решила, че генерал Непиър явно не иска Пепър да попада в полицията. Несъмнено се страхуваше от показанията й. Така че проклетата кучка трябваше да търси Пепър сама или с някои от нейните приятели терористи. Което правеше нещата по-опасни. Дан нямаше представа колко много неприятности я преследваха.

Тя се запита с мрачно отчаяние дали ще трябва да се крие през останалата част от живота си — през краткия си, лесно приключил живот. Но на Дан каза:

— Не знам колко време ще ми отнеме да се устроя и да разбера какво искам да правя с мястото. Мога да изчакам известно време, преди да се заема с оформянето на документите за ранчото, нали?

— Не виждам защо не.

— Ако ти… ако искаш да останеш, всичко е наред.

Другата му вежда също се вдигна. Явно подобно обяснение не му се понрави.

Думите едва не я задавиха:

— Бих оценила, ако кажеш: докато си стъпиш на краката.

— Докато прекараме говедата високо в планината — отстъпи той. — Това ще трае около две седмици.

Две седмици. Стига генерал Непиър и нейните войници да не се появяха през това време, Дан щеше да е в безопасност.

— Става.

Той разтърка челюстта си и я изгледа замислено.

— Пепър, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Тя се взря в него. В силното, непреодолимо изкушение, което той представляваше.

Ако прехвърлеше нещата върху него, той някак щеше да ги оправи… нали? Щеше да й повярва, че казва истината. Със сигурност. Нямаше да си припомни лудата й младост и времето, когато задигаха бири от магазина в Маккол. Той нямаше да се чуди защо се е местила толкова често, след като е напуснала Дайъмънд, или да я подозира в извършване на още престъпления и дори на убийство…

Тя си помисли за горкия Ото Биерке, помощникът на генерала. Беше се оказал почтен човек и беше мъртъв заради своята принципност. Убит от една толкова безпощадна жена, която не се поколеба да ликвидира човека, който й бе служил толкова години.

Сега генерал Непиър преследваше Пепър. Пепър погледна Дан. Ако генерал Непиър я откриеше, съществуваше вероятност Дан да бъде убит само защото се е намирал на неподходящото място в неподходящия момент. Какво си въобразяваше тя? Не, не можеше да му позволи да остане тук.

— Пепър, какво става? — попита Дан, гледайки я напрегнато.

Откъм трапезарията се чу тихо прозвънване.

— Какво беше това?

Дан погледна към закачения на колана си пейджър, прочете съобщението и сякаш пейджърът можеше да го чуе, каза:

— Държах те прекалено дълго.

Тя понечи да го попита какво има предвид, но неочакван шум от алеята я накара да обърне глава. Нещо, което подскачаше по чакъла. В съзнанието си тя си представи кола. Дълга, черна, правителствена кола.

Напрегната и разтревожена, Пепър попита:

— Кой е това?

— Защо? Очакваш ли някого?

— Не!

— Изглеждаш… — Погледът му се спря върху лицето й: — … притеснена.

— Не съм. Но все пак кой е?

Той каза със странна убеденост:

— Просто баща ми.

Навън гумите на колата разпръснаха камъчетата, когато тя спря. Тръшна се врата и после се чу глас:

— Дани! Къде си?

Дани разгъна дългото си тяло и се отлепи от скрина.

— Няма съмнение, баща ми е.

— Какво прави той тук?

— Казах му, че си дошла. — Дан тръгна към вратата. — Винаги избира най-неподходящия момент.

Как нещата се объркваха толкова бързо, запита се Пепър. Дан подозираше, че тя има някаква тайна, а господин Греъм знаеше, че е пристигнала. Оставаше само да закачи един билборд, за да рекламира присъствието си.

— Искаше ми се да не бързаш да казваш, че съм тук.

Дан се обърна към нея и я погледна.

— Това е просто баща ми — каза той искрено.

Вратата на кухнята се блъсна. Господин Греъм извика:

— Дан? Вътре ли си?

Пепър бързо хвана ръката на Дан.

— Той казал ли е на някого?

Дан я хвана и я задържа в своята.

— Можем да го предупредим, че искаш да се пази в тайна.

За миг почувства как топлината му я успокоява. Въпреки това тук не можеше да има сигурност.

— Би било добре. — И тя измъкна ръката си.

— Но той се тормози заради теб и мен, че сме били заедно преди. Не е нужно да го тревожим повече. Само че с тази предизвикателна нощница, защо не отидеш да се облечеш и да ми спестиш цял куп неприятности?

— Никой жив мъж не може да ме обвини, че дългата трикотажна нощница, която нося, е предизвикателна.

Като я изгледа с дълъг, преценяващ поглед, Дан излезе да посрещне баща си, затръшвайки вратата след себе си.