Кристина Дод
Почти влюбени (13)

Глава 12

— Хайде — каза Дан. — Ще те разведа из ранчото.

Без да поглежда дали Пепър го следва, той тръгна към пикапа си.

Този пикап беше работно возило, висок, издръжлив, бледозелен и подходящ за ранчо. Големите гуми не му позволяваха да затъва в снежните преспи, а мощният двигател катереше стръмните пътища без хленчене. Дългата му каросерия мъкнеше бали със сено, а понякога и някое своеволно теле, а той държеше инструментите си в специално сандъче зад кабината. Прах от черните пътища покриваше машината от горе до долу, а вътре имаше какви ли не боклуци. Пикап като всички други пикапи в селото.

Само че криеше и някои специални екстри. Дан държеше контролен монитор зад седалката, свързан с друг такъв в ранчото. Пейджърът му го уведомяваше, когато нещо — или някой — нарушеше мрежата лазерни лъчи, които обикаляха къщата. Той можеше да определи размера и посоката на натрапника. В пикапа имаше и оръжия. Не обичайната пушка, която държеше зад себе си всеки собственик на ранчо, а оръжия, които повечето цивилни не притежаваха, дори не знаеха как да използват.

Пепър го последва и каза агресивно:

— Хубаво, можеш да ме разведеш. Можеш да ме научиш на всичко, което трябва да знам. За две седмици, казваш. Така ли? Добре, нека са две седмици, докато прекараш добитъка високо в планината и нито ден повече.

— Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че не ме искаш наоколо. — Той й отвори вратата и загледа как бедрата й се стегнаха, за да се качи на стъпалото. С уменията на опитен наблюдател изследва извивките на тясното й задниче, когато се настани на седалката вътре. Искаше му се да я целуне.

— Ще е по-добре да си тръгнеш.

— По-добре за кого? Не и за мен. — Дан сви ръце.

Целувката, която планираше да й даде, трябваше да бъде взаимна и без дрехи. Щеше да има и други, предварителни целувки, които да смекчат гнева на Пепър и да я успокоят докато се любят, и той ги планираше също внимателно. Но все пак целувката, която си представяше, беше безразсъдна, с отворена уста и интимна.

Видя му се интересно, че той, който бе съсредоточил цялото си внимание в залавянето на един неуловим терорист, убил толкова мъже, жени и деца, сега намираше същото очарование, докато планира съблазняването на Пепър.

— На мен ми е приятно да съм с теб. Като в старите времена — забавно и бунтарско, но без секс.

Чу я как си поема рязко дъх. Видя разширените й от шок очи.

— Ти си негодник. — И като се пресегна, хвана вратата и я затръшна пред лицето му.

Той заобиколи и скочи в кабината, като си мислеше колко му е приятно да я дразни и да я гледа как кипва. Направи го, за да провери искреността й, разбира се, а не заради остатъци от момчешко немирство, които изплуваха на повърхността винаги, когато тя беше наблизо.

Запали двигателя, гледайки я с ъгълчето на окото си. Лошата подстрижка караше чупливата й коса да изглежда напълно безумно. Тя се къдреше около лицето й в непослушни пръстенчета, ограждайки естествено бледия й тен; носът й, изгорял от слънцето, се белеше тук-там. Но очите й бяха големи и замислени, миглите й гъсти и тъмни, и цялата й прилична на Барби фигурка изглеждаше добре в тези дънки и тази тениска.

Нищо чудно, че баща му се притесняваше от това да останат заедно. Повечето мъже нямаше да са в състояние да удържат ръцете си. Нямаше да искат. Дан със сигурност не, и си имаше причини, основателни причини да бъде предпазлив около нея. Но да бъде предпазлив означаваше да я държи под око, а това задължение беше по-примамливо, отколкото трябваше да бъде.

Спирайки пред обора, той каза:

— Остани тук. Ще се забавя само минутка.

— Спокойно, не бързай — каза тя язвително.

В обора той извади трансмитера от портфейла си и го сложи в ухото си. С натискане на бутона се свърза с полковник Джеф.

— Някаква информация за жената?

С тон на върховно снизхождение полковникът каза:

— Търсил съм по-малко от двайсет и четири часа. Предполагам, че не се е опитала да те убие, докато спиш?

— Не.

— Опита ли се да те съблазни?

— Не, по дяволите.

Полковник Джеф се засмя.

— Значи все пак на този свят има жена, която си е с ума.

— Беше изтощена — обясни надменно Дан. — Сигурен съм, че тази нощ ще се промъкне в спалнята ми. Ще стане, ако момчетата още се мотаят в провинцията и чакат Шустър.

Тонът на полковника стана делови:

— Никакво движение засега. Тя направи ли нещо подозрително?

— Не иска никой да знае, че е тук. Не иска да посети старите си приятели. Не ми казва къде е живяла, нито къде е бизнесът й. Мълчи си, когато става дума за нея.

— Защото не иска да бъде идентифицирана, след като те очисти.

— Всичко е възможно — призна Дан.

— Може да остане малко по-дълго — реши полковник Джеф. — Ако е невинна, и ако някой те наблюдава, тя добавя една приятна нотка на небрежност в ситуацията ти.

Бяха обсъждали това и преди, но…

— А наблюдава ли ме някой?

— Не, освен ако не е някой от преданите ти каубои, но сержант Мидлър смята, че са чисти.

— Хубаво. Тогава двамата с Пепър се отправяме на обиколка из ранчото, където ще я впечатля с познанията си в работата и с… — Дан понижи глас до решителен шепот: — Голямата си шапка.

— Разбирам, че има жени, които се впечатляват от такива неща — каза полковник Джеф с изпълнен с досада тон.

— Всички, полковник. Всички. — Дан с усмивка затвори. Сложи си работните ръкавици, вдигна една торба със сол и я понесе към пикапа.

Завари сержант Сони Мидлър, Хънтър Уейнрайт и един млад каубой, Ти Джей, да стоят встрани от пикапа с шапки в ръце, и да говорят с Пепър.

Сони беше красив мъж, ако трябваше да се вярва на жените, с къдравата си кестенява коса и дружелюбна усмивка, и имаше дарба да приказва. Голяма дарба, така му казваше Дан в многото случаи, в които бе издрънкал прекалено много.

Зрелият вид на Уейнрайт винаги привличаше жените. Те имаха слабост към тези сребристи кичури в косата му.

А Ти Джей беше млад, наистина млад, и ако някоя си падаше по мъже с момчешко излъчване, той беше нейният човек.

Те всички бяха мускулести и красиви, и Дан не се бе шегувал, когато каза на полковник Джеф, че жените обичат каубои. Дан се надяваше, че Пепър има достатъчно разум, за да бъде впечатлена от една голяма шапка и куп дрънканици, но усети, че все пак го пробожда ревност.

Това го изненада. Той не беше безразсъден човек. Никога не бе очаквал жена да остане целомъдрена в продължение на девет години. Той определено не беше.

И все пак чувствата му към Пепър бяха различни. Той имаше нужда да спи с нея повече, отколкото с която и друга жена през изминалите… добре де, изминалите девет години. Ненаситната жажда сигурно се дължеше на това, че бе отнел девствеността й. По някаква причина сърцето му настояваше, че щом й е бил първият, тя е негова.

Всъщност, настоятелният орган се намираше по-ниско и го болеше жестоко.

По някаква причина тя не искаше да я виждат, а сега тези мъже щяха да пуснат слуха, че Дан има гадже. Когато се приближи до пикапа, си помисли, че изглежда мрачен.

Пепър бе нахлупила шапката си ниско над очите, несигурна дегизировка, и кимаше, докато каубоите говореха, но изглеждаше забележително спокойна. Когато работниците видяха изражението върху лицето на Дан, се смълчаха. Той спря и ги огледа внимателно.

Те изправиха рамене.

— Работа ли си търсите? — попита Дан.

Сони обърна ръба на шапката си, когато заговори.

— Да, сър, искахме да знаем дали ще желаете да поправим оградите. — Гласът му прозвуча уважително, но той се хилеше неудържимо.

В батальона бе втори след Дан по завоевания на жени и нямаше нещо, което да обича повече от това да се опитва да краде жените на Дан. Никога не бе успявал, но това не го спираше да опитва. Когато Дан вдигна торбата със сол, за да я натовари в каросерията на пикапа, Сони изтича до него.

— Чакайте, сър, това е много тежко. Нека ви помогна.

Сякаш Дан беше старец!

— Разбира се. — Той го остави да поеме двайсеткилограмовия блок и докато Сони го вдигаше, Дани го удари силно в корема с ръба на ръката си.

Сони пусна солта в каросерията и тя тупна с грохот. Пикапът се разтресе, а Сони се преви на две.

Другите каубои избухнаха в смях.

Пепър продължи да гледа право напред.

— Да не би пак да те тормози хернията ти, синко? — произнесе Дан с бащински тон.

— Моля? — задъхано отвърна Сони. — Хернията ми, значи.

Дан продължи вече по-тихо:

— В любовта и на война всичко е позволено, синко. — След това повиши глас: — Отивайте да работите, момчета. Аз ще заведа дамата на обиколка из ранчото, а след това ще я оставя в града.

— Така каза и госпожица Уотсън. — Ти Джей прозвуча разочаровано.

Кой? Госпожица Уотсън ли? — помисли си Дан.

— Надявах се, че ще може да дойде в „Джем Лаундж“ тази вечер — продължи Ти Джей, — но тя каза, че трябвало да хваща самолет.

Сони бе възстановил дишането си.

— Вижте, госпожице, не е нужно да прекарвате нощта с дядо Греъм тук. Във всеки случай, да знаете, че не го бива с жените.

— А ти можеш да измиеш съдовете — каза Дан.

Сони се отдалечи:

— Не, сър, не. Аз не съм на работа.

Когато каубоите се отдалечиха, Дан влезе в пикапа и затвори с трясък вратата.

— Проклети идиоти. Какво им каза?

— Нищо, освен името си. Гленда Уотсън. — В гласа й се долови раздразнение. — Мъжете никога не порастват, нали?

Той направи завой и се насочи в посока, обратна на къщата на баща си, мина отново покрай имота на госпожа Дрейс, заобиколи долината и продължи към реката, където водеха животните да ближат сол.

— Какво искаш да кажеш?

— Тази работа със солта. Когато Сони те нарече дядо и предположи, че съм тук за секс. Всички се хилехте като задници.

— Да, мадам.

Лаконичният му отговор накара очите й да заблестят по-силно.

— Ти си беше проклет дивак още първия път, когато те срещнах, и продължаваш да си такъв.

— Както и ти… Просто констатирам фактите.

— Имах трудно детство. А какво е твоето оправдание, задето си толкова груб и самонадеян гадняр?

— Не се нуждаех от оправдание. Бях седемнайсетгодишен и бях единствен син на Греъм. Преобръщането на ада с главата надолу е стара семейна традиция. — Пикапът му започна да трополи по чакълестия път, накланяйки се, когато минаваше през коловози и замръзнали буци. — Плюс това бях момче. Предполага се, че момчетата трябва да са диви и неуправляеми.

Чу я да си поема въздух. Видя главата й да се обръща към него, докато преценяваше искреността му. Той запази изражението си безстрастно и добави:

— От момичетата се очаква да са тихи и благовъзпитани.

— Ще обърна пикапа ти с колелата нагоре — заяви тя решително.

— Не го прави. Това е единствената кола, с която разполагаме аз и ти.

Челюстта й се стегна.

Разтревожи се, че ще я попита за колата й отново.

— По-късно днес ще отидем за колата ти, за да я изтеглим.

Пепър процеди:

— Тя е на дъното на една урва. Неспасяема е. Ще звънна на застрахователната компания, когато се върна в къщата.

— Добра идея, но все пак трябва да я вземем. Застрахователят ще иска да я види, преди да я обяви за съсипана.

Пепър се обърна към него и го нападна яростно:

— Винаги трябва да е както ти искаш, нали? Или ще е на твоята, или няма да бъде никак?

Той спря. Изчака, докато облакът прах се слегне, след това изключи двигателя и смъкна стъклото. Обърна се да я изгледа, протегнал ръка над облегалката.

Плътните й устни бяха стиснати; челюстта й стърчеше решително. Тя посрещна погледа му неподвижно, цялата излъчваше негодувание. Вече не приличаше на опитната госпожица Прескот. Отново беше шестнайсетгодишната Пепър и той се зарадва на пристигането й. Това бе момичето, което познаваше. И което разбираше.

— Нямаш идея за какво говоря, нали? — попита тя нападателно.

— Ни най-малко. — Това беше проблемът. Че искаше от него да знае какво иска тя, без да казва. А той нямаше — никога не бе имал — и най-смътната идея. Но сега бе достатъчно умен да не се преструва. Просто предложи: — Кажи ми.

— Трябваше да кажеш на баща си за родителите ми, но не каза цялата истина. Трябваше да го измислиш красиво, така че той да ме хареса. Не ме попита аз какво искам. Просто реши вместо мен.

— Какво съм измислил?

— Не каза, че родителите ми са откраднали пари от тяхната църква и са изоставили децата си. — Горчивината на Пепър се беше увеличила през годините. — И че са катастрофирали, опитвайки се да избягат. Убили са се, изоставяйки ни… за да ни разделят един от друг и да бъдем изпратени… да бъдем сами… — Гърдите й се повдигнаха. Очите й пламтяха. Но тя не плачеше. Беше нажежена от гняв.

Искаше ли да го убие? Може би, но колкото по-гневна беше, толкова по-спокоен ставаше той. Виновните жени винаги се опитват да се измъкнат от неприятностите и ако това беше съблазняване, то никак не я биваше в това… И все пак — точно това неумение я правеше изненадващо съблазнителна, защото той я желаеше.

— Яд те е, защото мислиш, че ще те уважавам по-малко, ако родителите ти са престъпници?

— Не. Не е това! — Тя си пое дъх. — Когато ти казах за родителите си преди толкова години и обясних, че са ме изоставили, ти какво направи?

— Опитах се да ги намеря.

— Опита се да ги намериш — повтори тя. — Опита се да намериш семейството ми. Изпрати писмо до Хобарт, Тексас, питайки за моето семейство.

Така беше направил. В мъката, която го обсеби след нейното изчезване, беше забравил за това — и за необичайната й реакция на неговото разкритие.

 

 

Дан вдигна панталоните си, запаса вътре ризата си, опита се да се престори, че нищо особено не се е случило, когато всъщност сексът беше зашеметяващ, различен от всичко преживяно досега. В мрака на „Ел Камино“-то си той чу Пепър трескаво да оправя дрехите си и да подсмърча от време на време, сякаш плачеше.

По дяволите. Той беше луд по нея. Беше я наранил, знаеше го. И сега нямаше представа какво да каже. Щеше да се чувства по-добре, ако знаеше, че тя ще се прибере вкъщи при собственото си семейство. Не че госпожа Дрейс не беше страхотна, беше, но тя беше стара и в известна степен закостеняла, и най-важното: не беше майка на Пепър.

Той почака, докато подсмърчането откъм нея утихна. Пресегна се, придърпа я към себе си и я прегърна.

Тя беше скована, отблъскваше го.

Но той продължи да я прегръща, докато тя се отпусна малко. Съвсем малко. След това й предложи най-доброто утешение, което можа да си представи, онова, което щеше да е толкова добро, че тя да му прости всичко.

— Нали се сещаш за онова, дето ми го каза поверително? За семейството ти?

Тя се стегна отново.

— Е?

— Направих нещо страхотно.

Тя попита с треперещ глас:

— Какво си направил?

— Нищо лошо! Не съм казал на никого. Не е това. — Той се засегна леко, че го заподозря. — Направих нещо, за да ти помогна да ги намериш. Писах до Хобарт, до съда, и ги помолих за архивите с данни за сестрите ти и брат ти.

Не си мислеше, че Пепър ще се изтръгне от ръцете му, но тя го направи. Дишането й звучеше дрезгаво и съскащо, и тя избухна:

— Ти… ти… как можа?! Как можа да ми го причиниш!

— Какво искаш да кажеш? — Не можеше да повярва. Тя не му беше благодарна. Нападаше го. — Не съм ти сторил нищо. Само направих това, което смятах, че е най-добро.

— Е, много ти благодаря, Джордж Вашингтон! Не знам какво щях да правя, ако не беше ти.

Беше му страшно ядосана.

— Хей, никой не ми говори по този начин!

— Разбира се, че не. Не и с великия Дан Греъм. — Сарказмът извираше от нея. — Помислял ли си някога, че може да съм се опитвала да привлека вниманието им, но никой не си даде труда да… — Тя спря да говори. Просто спря. След малко с тих, слаб глас произнесе: — Закарай ме до ранчото на Дрейс. Искам да се махна оттук.

 

 

Беше си помислил, че иска да се махне от колата.

А тя е имала предвид, че ще напусне града.

Така и не получи отговор, нищо, което да подскаже, че търсенето му е дало резултат, а това изглеждаше странно. Дан не обичаше странните неща. Беше се научил оттогава да бъде предпазлив към странните неща.

Но Пепър продължи ядосано:

— Искаш да знаеш защо напуснах Дайъмънд? Напуснах, защото ти се държеше като един Греъм. Властен и без изобщо да помислиш какво искам аз.

Беше я затворил в кабината на пикапа. Нямаше къде да бяга. Така че се наведе към нея и я притисна за още отговори.

— Защо да не се опитам да разбера нещо за семейството ти? Това беше най-правилното нещо, което можеше да се направи.

— Според теб! Винаги ли си сигурен, че си прав?

Спомените се надигнаха в него. Спомени за последното лято: горещината, миризмите на чужда страна, напечената от слънце къща, детето, което живееше в нея… експлозията, която бе разтърсила живота му.

— Не винаги.

— Но се чувстваше квалифициран да вземаш решения вместо мен. Ти, едно осемнайсетгодишно момче.

— Затова избяга от мен.

— Не съм избягала от теб.

— Но ти току-що го призна.

— Не беше заради теб. А заради мен. Ясно? Не всичко в света се върти около теб.

По дяволите. Знаеше си той — изобщо не трябваше да се обяснява на една жена. Предполагаше се, че жените знаят.

— Онази нощ не беше заради теб или заради мен поотделно. Ние се бяхме сплели един с друг. Заедно се ядосвахме, правехме любов заедно. Нямаше мен или теб, имаше ние.

Когато беше ядосан, повечето хора се отдръпваха. Пепър го погледна с вдигната глава, очите й блестяха.

— Сега вече няма „ние“. Забрави го.

— Да го забравя? — Той положи усилие, за да се успокои. — Има моменти в живота на човек, които преобръщат всичко. Моменти, които определят какъв ще е той през останалата част от живота си. Онази нощ, скъпа моя, беше един от тези моменти за мен. — Другите му моменти… не бяха добри. Но онзи беше и той лелееше спомена. — Да не би да казваш, че онази нощ не е била също така важна за теб?