Кристина Дод
Почти влюбени (6)

Глава 5

Сержант Сони Мидлър натисна каубойската шапка върху челото си, подпря ръце на лъка на седлото си, и провлече:

— Хей, Дан, следващия път, когато искаш да дамгосваш телета, може би трябва да яздиш кон, който не те остъргва в дърво.

Дан се надигна от земята, изтупа праха от себе си, перна Сони и отиде при Самсон, който стоеше и се хилеше опулен насреща му с глупавото си конско лице.

— Ти си задник — изръмжа Дан. Макар да не бе много ясно кого има предвид — Самсон или Сони — пък и това нямаше значение. Сони имаше много за уреждане с Дан; сержантът наистина беше ядосан, че трябва да работи отново на ранчо. А Самсон винаги си е бил такъв — коварен и свадлив. И двамата бяха дали на Дан онова, което той искаше тази сутрин — шанс да изгори неудовлетворението, причинено от идването на Пепър.

— По-добре бъди мил, Сони. — Хънтър Уейнрайт беше на ранчото, откакто Дан си спомняше, и действаше с твърда ръка. — Дан е синът на шефа.

Дан плесна и него, и пъргаво се метна на гърба на Самсон, проклетия паломино^[1], който беше негов от над дванайсет години. Нямаше представа защо си създава неприятности да го язди; Самсон наистина хвърляше ездачите си всеки път, когато му се удадеше шанс. Може би Дан го държеше, защото беше най-страхотният скопен кон, виждан някога в района на Дайъмънд. Може би защото Самсон винаги знаеше пътя за вкъщи.

Дан беше готов сега да се прибере у дома. Беше прекарал три часа, от шест до девет сутринта, в имота на баща си, в жигосване на телета. Беше тежка работа, смърдяща и прашна, груба, изпълнена с врясъка на животни и ругатни на каубои.

Истината беше, че претърпяната операция на червата бе убедила Дан, че не иска никога повече вътрешни кръвоизливи. Така че се бе вслушал в тялото си, беше си почивал много през последната есен и зима, и смяташе, че ще се приведе отново в кондиция до края на лятото.

Някои от каубоите му се бяха подиграли първите няколко пъти, когато се бе измъкнал от работа. Беше ги изгледал дълго и със студен поглед, и те бяха млъкнали. Знаеше слуховете, които се носеха за това какво е правил в службите, потресаващи слухове за смърт и отчаяние, но нищо от онова, което казваха, не можеше да се сравни с истината. Онова, което беше правил — и което правеше — те не можеха да си представят дори отдалечено.

Затова го правеше. Мъжете, които работеха толкова здраво в ранчото, никога да не познаят мъката и безнадеждността.

С вдигане на ръката си Дан остави шумната сцена зад себе си, препускайки през ливадата към къщата на госпожа Дрейс.

Дългата долина се простираше и виеше между занемелите, покрити със сняг върхове, и зеленеещи предпланини. Долината следваше течението на реката, която накрая стигаше до Снейк. Два имота разделяха долината: ранчото на Дрейс и ранчото на баща му. Те обхващаха много от околните планини, където говедата се скитаха през зимата, когато търсеха храна и се губеха.

Планините определяха тази земя. Планините довеждаха толкова внезапни и яростни зимни бури, че дори опитен каубой можеше да бъде изненадан и да измръзне до смърт. Планините осигуряваха летата, толкова кратки понякога, че преспите сняг не успяваха да се стопят дори след Деня на независимостта. Хората тук горе се шегуваха с времето, казваха, че има само два сезона, зима и август, и бяха прави.

Но планините бяха оформили характера на Дан, бяха го направили жилав, бяха го направили самотник, бяха го направили водач на мъже… и го бяха върнали у дома. През целия агонизиращ престой в болницата го бяха поддържали само две неща: увереността, че когато се прибере вкъщи, назъбените върхове ще са си там, както са били цяла вечност… и че най-после ще намери Пепър.

Но не я беше намерил. Тя го беше намерила. Това означаваше нещо. И той трябваше да разбере какво.

Хамбарът за сено изглеждаше нормално, когато влезе с коня в него. Той остави Самсон в отделението му в конюшнята и го почисти. След това взе телефона си, набра номера на баща си и каза:

— Тя се върна.

Ръсел беше собственик на ранчо и не беше глупав; отне му само миг, за да схване коя е „тя“.

— Така ли? Пепър Прескот се е върнала да си получи наследството, така ли?

— Не знам.

Като човек бизнесмен, Ръсел пристъпи направо към най-важното:

— Иска ли да продава ранчото?

— Не знам.

— Защото ако иска, ние сме първите в списъка. Трябва да знае това, живяла е с… — Гласът на Ръсел секна, когато осъзна какво е казал Дан. — Какво имаш предвид като казваш, че не знаеш дали е дошла да влезе във владение на наследството си? Не е ли тук за това?

— Не е знаела, че госпожа Дрейс е починала, преди да дойде тук.

— Така ли ти каза? — Укорът на Ръсел беше категоричен и презрителен: — Лъже.

— Станал съм много добър в това да различавам една лъжа от истината.

По време на мълчанието, което последва от другата страна на линията, Дан почти можеше да види баща си да поглажда наболата си брада. Ръсел не знаеше нещата, които е правил синът му в службите, но способността на Дан да разпознава лъжата беше свързана с тях. Баща му не знаеше истината и за това какво прави Дан в ранчото на госпожа Дрейс, но промяната в Дан явно го караше да се чувства неловко. Дан го знаеше и съжаляваше, но събитията, на които беше свидетел, деянията, които бе извършил, бяха унищожили всяка емоция, с изключение на нуждата от отмъщение — до снощи, когато Пепър го бе докарала до сляпа ярост с нейното безразличие, и до изгарящо желание с целувките си.

— Ако не е дошла да си получи наследството, тогава за какво се е върнала? — попита Ръсел.

Пилетата и кокошките писукаха и кудкудякаха в двора, докато ровеха и се оплакваха.

— Нямам представа.

— Да знаеш, че това момиче е истинска беля.

— Да. — Да, Дан би казал, че тя носи бели. Безразсъдство беше, че първото нещо, което направи снощи, бе да я събори и да я целуне, а още по-голямо безразсъдство беше, когато тя отвърна на целувката му. Безразсъдство беше, когато я бе слушал да се къпе, преди да отиде да си легне, и си представяше как изглежда гола. Безразсъдство беше, когато искаше да се качи в леглото с нея и да й покаже какво е научил от жените, които бе използвал, за да я забрави. Да, това си беше истинска беля, така е.

Гласът на Ръсел стана предпазлив:

— Нали нямаш проблеми с това, че е там?

— Никакви.

— Ранчото си е нейно — каза Ръсел. — Можеш да я оставиш.

— Може и да е нейно — отвърна Дан, — но не може да го управлява сама.

— Не казах това, но тя е в състояние да се грижи за къщата. Ти можеш да живееш тук, да отиваш с коня и да вършиш ежедневната работа. — Гласът на Ръсел стана нетърпелив. — Синко, ела си у дома.

Беше добре да знае, че баща му го иска в къщата, но бе типично за Ръсел да забравя, че двамата не се бяха разбирали добре, когато Дан бе тийнейджър, а сега, когато живееха отделно, нещата между тях вървяха.

Така беше, защото баща му винаги знаеше всичко. Той беше давал съвети на Дан как да лекува онези рани на лицето и корема си. Той му беше казал как да инвестира парите, които бе спечелил в службите и какъв пикап да купи. Беше избрал дори най-подходящото момиче, за което Дан да се ожени. Така че Дан се премести да живее при госпожа Дрейс уж да й помага. В действителност, ако не се беше отделил от баща си, двамата твърдоглави мъже щяха рано или късно да стигнат до сблъсък.

Въпреки това се обичаха, затова Дан каза:

— Още не мога да се върна у дома, татко. Може би по-нататък. Да видим как върви.

Самсон промуши глава над преградата, подуши телефона, след което духна в слушалката.

— Какво беше това, по дяволите? — извика Ръсел.

— Самсон. — Дан погали коня по носа.

В тона на Ръсел прозвуча раздразнение:

— Не знам защо яздиш този подъл скопец. Не прави нищо, освен да създава неприятности.

— Напомня ми за теб. — Дан погледна в кафявите очи на Самсон.

Конят отвърна на погледа му, след това пъхна нос в ръката му.

— Много смешно. Чух, че тази сутрин си жигосвал телета.

Новината беше достигнала бързо до Ръсел.

— Опитвам се да си заслужа квартирата.

— За това нямай грижа. — Това даде на Ръсел повод да върне отново разговора към Пепър: — Синко, не й позволявай отново да впие нокти в теб.

— Не се тревожи, татко. Мога да се справя с нея.

— Нали още не е успяла? — Може би Ръсел го познаваше по-добре, отколкото Дан предполагаше.

— Татко, тя никога не ги е изваждала. — Ръсел продължи да ломоти и Дан затвори телефона.

Погали за последен път Самсон, след това облече жилетката си, за да прикрие издутината от пистолета и кобура под ризата, и излезе в студената сутрин. Очите му се плъзнаха одобрително по ширналата се долина. Неговият дом.

Оттук къщата на баща му не се виждаше. Къщите бяха разположени в срещуположните краища на долината и не се виждаха една друга. Неговото семейство винаги бе проявявало амбициозност и печелеше добре от ранчото. Мъжете от семейство Дрейс никога не бяха притежавали много, според Ръсел, и изкарваха слаба реколта от богатата земя. Ръсел бе потрил ръце, когато старият Дрейс почина, без да остави други наследници, освен съпругата си. Ръсел си мислеше, че госпожа Дрейс ще му продаде земята. Старицата отказа. Тя рече с присъщата си откровеност, че няма да изостави градината си и да отиде да живее в град с шайка магазинери, дървари и нехранимайковци, което и направи. Задържа дома си и тя и Ръсел, макар и неохотно, стигнаха до някакво споразумение. Неговото семейство управляваше ранчото й срещу солидна част от печалбата, а тя остана да живее в къщата си и да се грижи за градината с несекващ ентусиазъм.

Сега той си помисли, че може би тя е знаела, че има проблеми със сърцето, защото преди да почине, беше оставила къщата и плевнята занемарени, и бе концентрирала цялото си внимание върху любимата си градина. Само веднъж, когато седяха на верандата и гледаха как слънцето залязва, беше заговорила за Пепър и как жадува да я види отново. Беше си спомняла какво е правила Пепър, докато е живяла тук, и се питаше какво ли прави сега. Не каза нищо, което той вече да не знаеше, но не му харесваше старицата да говори с такава нежност за момиче, което си е заминало.

Пепър трябваше да се върне. Трябваше да знае, че госпожа Дрейс иска да я види. От ранна пролет Дан бе прекарвал много време в стъргане и боядисване, поправяне на огради и хвърляне на семена в цветните лехи. Понякога, когато гледаше градината, си мислеше, че вижда госпожа Дрейс да се изправя с ръка на гърба, а голямата й шапка да пляска на бриза.

Беше видял много смърт в армията. Беше стигнал до там, да я приема като част от живота, но още не можеше да повярва, че старицата си е заминала. След като се върна, тя бе единствената, която разбираше нуждата му от самота.

Но не беше осъзнала, че изпитва и яростна жажда за мъст.

Когато госпожа Дрейс умря, той покани полковник Джеф в ранчото. Полковник Джеф беше нисък, набит, рус писарушка с дарба на организатор и тайнствена способност да предвижда ходовете на врага. Изглеждаше не на място в ранчото, по същия начин би изглеждал и на бойно поле, но Дан имаше нещо на ум. Той го бе разходил из двете стопанства, впечатли го с изолацията и труден терен, след това същата нощ в кухнята на госпожа Дрейс бе смесил скоч и вода, и беше изложил схемата си.

 

 

Дан подаде на полковник Джеф питието му.

— Полковник, би ли казал, че аз съм един от най-добрите борци срещу тероризма в отдела?

Полковник Джеф изглеждаше изненадан, след това подозрителен.

— Най-добрият. Достоен за награждаване с „Пурпурно сърце“ и „Медал на честта“, но сам знаеш, че е невъзможно.

— Това не ме интересува. Армията ме научи на много неща. Научи ме как да мисля. Научи ме на чест. Научи ме за какво си струва да се биеш. За какво си струва да умреш. — И като го поведе към дневната, Дан продължи: — Мислех си: не съм толкова сигурен, че съм съгласен да бъда мъртъв.

Полковник Джеф вървеше след него.

— Лейтенант, ти нямаш избор. Убил си единствения син на Шустър в ръкопашен бой. Трябваше да разпространим информацията, че си мъртъв и да направим така, че да изглежда убедително, иначе Шустър няма да се спре, докато не те ликвидира.

Дан направи знак на полковника да седне в люлеещия се стол.

— Знам. Знам. — Като се смъкна на кушетката, той отпи от питието си и зачака.

Полковник Джеф придърпа едно вълнено одеяло върху закръглените си колене и се зае да го оправя, докато гледаше Дан в очите.

— Да не би да казваш, че искаш Шустър да знае, че си жив?

— Изплъзва ни се от шест години. Организирал е повече бомбардировки, отколкото съм в състояние да си спомня. Има само едно нещо, което може да го измъкне от дупката му. Едно нещо, което може да го прилъже да излезе на светло… — Дан позволи на гласа си да заглъхне изкусително.

— Ти. Дължиш му го. — Полковник Джеф потърка ръба на чашата си, след това сякаш се опомни и поклати глава. — Прекалено е опасно. Не можем да организираме капан с теб като примамка, но за да проработи това, трябва да си тук сам или поне много наблизо.

— И без това живея сам в тази къща — изтъкна Дан. — И откакто се върнах съм все сам. От време на време идват каубои, но аз не ходя в града. Не трябва да променям нищо в навиците си или начина, по който живея.

Дан можеше да види, че полковник Джеф е изкушен, но той сигурно щеше да възрази.

— Казваш, че тази къща не е твоя. Няма ли новият собственик да дойде скоро и да предяви изисквания?

— Не, опитах се да я уведомя за наследството й, но не можах да я намеря. — А Дан искаше да я намери. Измъчваше го силно любопитство какво се е случило с Пепър Прескот. Само че тя — и неговото любопитство — щяха да почакат. — Направих опити. Тя не може да ме съди за това, а когато приключим, ще я открия някак и ще й предам мястото.

— Искаш да кажеш: това, което е останало от него, след като Шустър свърши! — Полковник Джеф поглади ръкохватката на стола. — Дан, бъди разумен, това няма да проработи. Прекалено опасно е. Наистина ще те убият.

Дан се приведе напред.

— Горе на баира има една хижа, построена е в скалата, старият чифлик. Можем да пренесем екипировката си там.

— Това може и да стане — призна полковникът, — но няма да го направим.

— Не сме никак близо до откриването на Шустър, нали? — Дан чу отговора в мълчанието на полковник Джеф. — Колко още американци трябва да бъдат убити, преди да се отчаем достатъчно, за да направим нещо да го заловим? Колко още деца трябва да бъдат умъртвени? Колко страх и мъка трябва да причини този човек?

Полковник Джеф отпи от скоча си.

— Ами ако чуе слух, че съм жив, пенсиониран и без защита, че си живея като крал в прекрасна изолация в планините Айдахо…

Бавна усмивка се разля по устните на полковника.

— Ще трябва да дойде тук и да се погрижи за теб.

— Ще трябва да дойде лично. — Висок, кестеняв, синеок, с открита усмивка и сърдечен, Анар Шустър беше единственият човек на този свят, когато Дан копнееше да види. Да залови. Да убие.

Заради всички невинни, които беше съсипал.

Заради едно малко, сладко момиченце.

— Шустър няма да издържи да знае, че аз съм надвил сина му.

Полковник Джеф изсумтя.

— Че си убил сина му.

— Точно така. А дори и тази информация никога да не изтече, вечно ще го яде отвътре като знае, че съм жив, а неговото хлапе е мъртво.

— Можем да го хванем — призна полковник Джеф. — Само не знам дали можем да спасим теб в същото време.

— Знам шансовете. — Не повече от петдесет на петдесет, ако всичко мине добре. — Имай вяра. Аз съм дяволски добър войник. Оцелях в повече от една битка, когато не би трябвало.

— Имаш репутация на късметлия, Греъм, но късметът изневерява. Той почти ти изневери последния път.

Дан потисна чувството си за триумф и заговори какво трябва да предприемат.

— Ще трябва да се погрижиш да му бъде предадена информацията, че съм жив. Да направиш така, че някой от неговите хора да я открадне или нещо такова.

— Мога да го направя.

Като вдигна чашата си, Дан каза:

— Предположих, че можеш.

Полковник Джеф се втренчи в празния телевизор. След това произнесе отсечено:

— Терористите на Шустър знаят къде сме, знаят какво ще направим още преди да сме го направили. Те застреляха хората ми един по един — цялата група.

Дан не знаеше това, но интерпретира информацията правилно.

— Сдобили са се с източник на информация в армията.

— Да.

— Трябва да ме използваш.

— Да. — Дан можеше да види как полковник Джеф пресмята. — След около месец. Ще ни отнеме доста време дискретно да донесем боеприпаси и да осигурим охрана на района. Ще се нуждаеш от подкрепление в града и на ранчото.

— От време на време в града има скитници. Художници и хора, които обичат свежия планински въздух. Изпрати двама войници да живеят в хотела.

Полковник Джеф назова двама мъже от стария отдел на Дан.

— Уегнър и Ярнел — и няма да бъдат изненадани да чуят за възкръсването ти.

— Колкото до ранчото, преди да стане войник, Сони Мидлър е бил каубой в Колорадо. Той е бъбрив, но го бива с оръжието и бих го избрал да ми пази гърба пред всеки друг. Ще го наемем да работи при говедата. Ще пасне много добре. — Дан се ухили. — Горкият човек. Влязъл в армията, за да стигне до проклетото ранчо.

Уморените очи на полковник Джеф се присвиха.

— Май отдавна мислиш за това.

— След като излязох от болницата възстановяването беше скучно и болезнено. Можех да прекарвам времето си или в самосъжаления, или като правя планове. — Дан се усмихна и остави скоча да прогори пътя до стомаха му. — Правех планове.