Кристина Дод
Почти влюбени (5)

Глава 4

Като излезе на верандата, Дан затвори вратата зад себе си, внимавайки да не вдига шум. Той потръпна в тениската си; навън беше студено, както винаги нощем толкова високо в планината. Той отвори портфейла си, извади плоски миниатюрни слушалки и микрофон, и отиде до ъгъла на верандата. Милиарди звезди изпращаха надолу светлината си, непомрачени от облак или мъгла. Високо тук човек можеше да погледне нагоре и да види вечността — и да осъзнае, че адът съществува тук, на земята.

Той го знаеше. Беше живял в него. И продължаваше да живее.

Някъде в небесата се намираше сателитът, който щеше да приеме неговото обаждане и да го излъчи до едно място, един офис, един телефон. Дан натисна бутона за разговор и се заслуша в бръмченето и свистенето.

— Лейтенант Греъм — произнесе ясно полковник Доналд Джеф в ухото му някъде от окръг Вашингтон, където беше два часа по-късно. Гласът му прозвуча разтревожено. — Има ли проблем?

— Хванах нарушител. — Когато очите му привикнаха към тъмнината, Дан слезе по стъпалата, отиде до алеята и погледна към гаража, после към хълма срещу хамбара. — Жена, която познавах, когато бях тийнейджър.

— Отърви се от нея.

— Ще го направя. — Като приклекна на чакъла, Дан огледа за следи от гуми. Стана и изтупа ръката си. — Но е странно, че се появява сега, посред нощ, сама… без кола.

Гласът на полковник Джеф стана остър.

— Звучи като професионален престъпник.

— Предвид миналото й, е напълно възможно. — Дори с тази си прическа тя изглеждаше по-скоро от средната класа, отколкото от криминалния контингент. Но Дан знаеше достатъчно, за да не се подвежда по външността, или да смята, че Пепър Прескот не е способна на престъпление. Още по времето, когато живееше в Дайъмънд, все си търсеше белята.

Разбира се, той също.

— Да, нека я проверим. По-добре да сме сигурни. — Сега Дан чу умората в гласа на полковник Джеф. — Как се казва? Какво знаеш за нея?

— Име — Пепър Прескот. Възраст — двайсет и пет години. Родена в Тексас — или поне така ми каза навремето. Отгледана в приемни семейства. Живя в Дайъмънд, всъщност тук, в ранчото, в продължение на единадесет месеца, когато беше на шестнайсет. — Дан се опита да се сети какво друго знаеше за нея, но едно описание на топлината вътре в нея и извън нея едва ли би подпомогнало много търсенето. — Това е.

Полковник Джеф попита невярващо:

— И това е цялата информация, която ми даваш?

— Най-доброто, което мога да направя. След смъртта на госпожа Дрейс известно време се опитвах да я намеря сам, но не успях. Предполагам, че е живяла под фалшиви имена.

— Защо си се опитвал да я намериш?

Ако Дан му кажеше, че Пепър е новата собственичка на ранчото, той щеше да се стегне. Щеше да прекрати операцията, а Дан не можеше да го позволи, затова каза само:

— Личен въпрос.

— Личен въпрос значи.

— Преди много време.

— Хм.

Дан знаеше какво мисли полковникът, защото същата идея му хрумна и на него.

— Да, сър. Нашите „приятели“ може да са открили старата връзка между нас и да са я внедрили. Макар да ми изглежда малко пресилено.

Почти можеше да чуе как полковникът претегля вероятностите.

— Хубаво. Ще проверя информацията ти колкото е възможно по-бързо. Не я искаме тук, ако е просто невинно цивилно лице.

— Не се тревожете за това. Единственото, което трябва да направя, е да я поуплаша. — С придобит от времето цинизъм, Дан продължи: — Ще избяга веднага. Това го може най-добре.

— Искаме да я разпитаме, ако е замесена по някакъв начин.

— Да. — И без това го беше планирал. По дяволите, очакваше го, точно затова не каза на полковник Джеф цялата истина. Нуждата му да разследва Пепър бе нещо повече от бизнес. Това беше нещо лично. Беше му странна собствената му реакция към нея. Тази вечер Пепър бе нахлула с взлом не само в къщата. Тя бе нахлула в душата на човека, който той бе преди. Когато се бе поддал на неустоимия импулс и я беше целунал, усети нещо живо, смазващо, познато и въпреки това искрящо ново, и го позна.

Страст, истинска, чиста и примитивна — което съвсем не бе изненадващо, защото бе мислил за Пепър понякога през изминалите девет години. И след смъртта на госпожа Дрейс я беше търсил сериозно. А тя бе нахлула право в неговия свят. Нямаше да успее да избяга сега толкова лесно. Той щеше да разбере къде е била и какво е правила. Щеше да разбере истината защо е тук. И господ да й е на помощ, ако се окажеше една от тях.

Сякаш не успял да се сдържи, полковник Джеф попита:

— Някакви признаци за момчетата?

— Нищо. Още ли ги държите под око?

— Разбира се. — Полковникът прозвуча раздразнено, че Дан задава подобни въпроси. — Кацнаха във Вегас преди две седмици. Играха хазарт няколко дни, живееха като хора, които могат да умрат утре, след това един по един се изнизаха. Всички, с изключение на двама, които продължават да залагат. Останалите се пръснаха на северозапад. Могат да стигнат до теб в рамките на дванайсет часа.

Дан каза със задоволство:

— Чакат Шустър.

— Ти очевидно си отслабнал от раните и си впечатляващо незащитен. Разпространихме фалшива информация за дейността и местоположението ти. Какво ги задържа? Защо още не са се опитали да те убият?

Дан се ухили на неприкрито изразеното желание на полковник Джеф да го види прострелян.

— Какво става, да не са изгубили ориентация? Или са осъзнали, че методите им са погрешни и са изпаднали в декадентско униние? — Той стана сериозен. — А може би са решили да си спестят много неприятности, като са изпратили бивше гадже да ме очисти? — Той чу движение откъм вътрешността на къщата. — Тя идва. Кажете ми каквото откриете за нея.

Без повече приказки двамата приключиха разговора.

Дан се върна вътре, а Пепър се затвори в банята и макар да минаваше полунощ, той запали огън в печката, за да прогони студа от кухнята и включи кафеварката. Пепър обичаше кофеина и някога двамата бяха прекарвали голяма част от вечерите над чаша еспресо, преструвайки се, че са в Сиатъл… или в Париж. Той имаше нужда да знае повече за нея, за това какво прави тук, а миризмата на кафето щеше да я подмами да дойде при него.

Посещението й не беше случайно. Тя беше на мисия. Неговата работа бе да разбере каква точно мисия е, преди да е станало прекалено късно за нея или за него.

Когато Пепър се върна в кухнята, той анализира движенията й, изражението на лицето, начина, по който държеше ръцете си. Беше събула ботушите си и евтините й бели чорапи изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат всеки момент. Тя още носеше сакото си, свита в него. Очите й изглеждаха изплашени, сякаш е получила удар, който не е очаквала.

Така ли беше? Или е знаела истината за госпожа Дрейс и за ранчото?

Той се облегна на плота, наля една чаша и я побутна към Пепър.

— Благодаря. — Не го погледна, не се приближи повече, отколкото бе необходимо, за да обвие ръце около горещата чаша. Продължи да стои там, вперила очи в издигащата се пара, сякаш очарована от цвета на кафето, и това му позволи спокойно да я огледа.

Годините бяха изписали своите промени. Много промени.

Преди девет години тя носеше косата си дълга, падаща на вълни по гърба, спусната около лицето, и постоянно променяше цвета й. Червена, руса, кестенява, с ярки кичури в розово, синьо или пурпурно. Сега цветът бе черен и подстрижката къса, неравна, а косата стърчеше в непокорни къдрици.

Но прическата бе единственият знак за предишната, дива Пепър. Чертите на новата Пепър бяха по-зрели, загубили овала на юношеството, и с новопридобита изисканост, а постоянното оживление, откритата враждебност бяха заменени от замислена интелигентност, която го очароваше въпреки волята му. В лешниковите очи на новата Пепър не проблясваха зелени искрици; тази вечер изглеждаха помръкнали, и бяха уморени, тъжни и предпазливи.

Къде беше прекарала всичкото това време? Какво бе причинило тези промени? Кой ги беше причинил?

Може би мъж. Тя бе от онези жени, за които мъжете се бият. Дори да остарееше, лицето й щеше да привлича хиляди мъжки погледи, или поне дузина, с тази прическа.

За негова изненада тази представа не му хареса повече от идеята, че е дошла да го открие и да го ликвидира.

Той побутна купата със захар към нея и пластмасовата повърхност на масата изскърца.

Пепър се стресна при звука и погледна захарницата. После погледна към него, но побърза да отклони поглед.

— Благодаря. — Прозвуча покорно, сякаш беше в шок.

А може би наистина беше. Може би никое от изпратените писма не бяха стигнали до нея. Може би се бе появила тук случайно.

С почти нехаен глас Пепър попита:

— Е… какво прави, откакто за последен път се виждахме?

Той осъзна, че тя се опитва да завърже разговор, сякаш беше нещо напълно нормално да се появява посред нощ след деветгодишно отсъствие.

Много лошо. Той беше свикнал да играе тази игра с вещина и чар. Търпението му беше изчерпано. Не го интересуваше нищо.

— Постъпих в службите.

Тя остави чашата с кафе. Сякаш ръцете й се бяха изпотили внезапно и тя побърза да ги обърше в панталоните си.

— С-службите. В смисъл… армията?

Острият му поглед забелязваше всяко движение.

— Точно така.

— И… нещо специално ли си правил?

Специалните сили, отдел за борба с тероризма. Не беше казал цялата истина на никого, със сигурност нямаше да я каже и на тази жена.

— Нищо специално.

Видя как гърдите й се надигат и спускат, сякаш се бореше да си поеме въздух, и гласът й прозвуча стегнато. Тя докосна лицето си там, където белегът прорязваше неговото лице и пръстът й потрепна.

— Там ли получи… това?

— Американските войници не са желани в много части на света — каза той сдържано.

— Не. Наистина не са.

Дали знаеше за белега върху корема му? Бяха ли й казали, че това е слабото му място? Бяха ли я убедили да го очисти?

Но ако беше дошла за това, то не бе първата й работа, защото тя се облегна на плота.

— Кога се прибра?

— Няма година.

Тя вдигна чашата си.

— Дайъмънд трябва да ти е липсвал. Изненадана съм, че си го напуснал.

Погледът му се вдигна към устата й. Широките й устни бяха леко подпухнали, единственият знак, че целувката им не е била еротичен сън. Тя имаше същия вкус. Жадна, ненаситна, изпълнена с копнеж… негова.

Но това бе илюзия. Не беше негова. Тя беше… Само господ знаеше каква беше и защо е тук, но той внезапно изгуби цялата си цивилизованост.

— Не можех да остана тук. Не и след като се чукахме.

Тя трепна. Кафето се разплиска над ръба на чашата. Но гласът й бе престорено небрежен.

— Бяхме просто две глупави деца. Онова, което съществуваше между нас, не беше нищо повече от младежко увлечение. Преодолях го. Сигурна съм, че и ти си го преодолял. — Тя направи пауза, сякаш очакваше от него да се съгласи, а когато той не го направи, сви рамене: — Както и да е, никога не гледам назад към миналото. Дори не си спомням какво се случи.

Емоцията го заля с яростта на планински поток. Споменът за онази нощ го беше накарал да напусне Дайъмънд. Сънищата за онази нощ го преследваха в джунглата, в пустинята, в Германия и във Филипините, вадеха го от дълбокия сън, за да се сблъска с потните чаршафи и да обикаля цяла нощ стаята.

А тя не си спомняше?

Като си откъсна една книжна кърпа от ролката, той попи кафето и вдигна очи към нея. Незаканителна поза, която сякаш отстъпваше позицията на превъзходство на по-слабия от двамата. Така можеше да се преструва, че не чувства нищо, освен слаб интерес към нея и нейните отговори.

— Какво си мислеше? Че мога да остана тук, след като ти избяга?

Тя заекна:

— Аз… не разбирам защо не.

— Всички знаеха какво сме направили — удари я той с истината.

Тя пребледня, а изгореният й от слънцето нос се зачерви като бекон.

— Как е възможно да знаят? Беше тъмно. Нямаше никой наоколо. Никой не ни видя.

— Какво да си мислят? Една вечер ти и госпожа Дрейс се карахте много, защото ти не беше ходила на училище…

Пепър изглеждаше така агресивно, както през онзи зимен ден, когато бе отишла в Маккол и се бе върнала с малък татуиран дракон в основата на гърба си.

— … Измъкваш се от къщи с мен, не се прибираш цяла нощ, открадваме бира от един магазин в Маккол, пием, шофираме, след това излизаш от града така бързо, че не гледаш пътните знаци на магистралата, а мен ме зарязваш на студа. — Той смачка хартиената кърпа на топка и я запрати в кошчето за боклук. — Понесе се слух, че съм те изнасилил.

Главата й рязко се обърна към него.

— Какво?

— Госпожа Дрейс си помисли така. Привика ме тук и ме направи на…

— Аз не те обвинявам. Не си ме изнасилил. — Пепър правеше всичко възможно, за да не гледа към него. — Може ли да говорим за нещо друго?

Не, по дяволите. Беше чакал този шанс толкова много години. Защо беше избягала?

— Знам, че не беше добре.

— Моля те, мълчи.

— Забавното беше, че дори тогава техниката ми беше по-добра, отколкото успях да ти покажа. Но те желаех от толкова отдавна, че изгубих контрол. Някъде в дъното на съзнанието си бях смутен, защото бях такъв дръвник, но се забравях от удоволствие.

— Ш-ш-шт! — Тя се огледа, сякаш имаше някой, който можеше да чуе.

Той безмилостно продължи:

— Ти беше девствена. А аз възбуден и недодялан…

— Не, не си бил! — Гласът й беше нисък и напрегнат. — Не беше така!

Той коленичи пред нея.

— Тогава защо избяга?

— Заради думите, които каза след това!

Дан се напрегна, опита се да си спомни. Тогава беше полупиян и напълно отнесен от нея. Не можеше да си спомни какво е дрънкал, с изключение на един немощен опит да я успокои. Но се опита да блъфира, да се престори, че си спомня какво е казал.

— Защо това толкова те обиди?

Тя се опита да говори. Затвори очи. Отново се опита и заекна:

— Арогантен идиот такъв… Не си се променил ни най-малко. Няма значение. Просто забрави.

Явно нямаше да му подаде следа, поне не сега, така че той се изправи. Накара я да си спомни колко е висок. Накара я да се почувства неспокойна до него.

— Ти ме остави да се изправя срещу баща ми, госпожа Дрейс и всички в града. — Дори сега това го вбеси.

— Никой не знаеше — повтори тя.

— След като се напих и започнах да беснея, научиха.

Очите й се присвиха.

— Значи вината е твоя.

Беше станала по-слаба. Не носеше никакъв грим. Челото и носът й бяха загорели от слънцето, на светлата й, обсипана с лунички кожа се виждаше червеникаво петно. Носеше бежова туристическа риза с дълги ръкави и широки панталони, евтини дрехи, сякаш ги е купувала в магазин за преоценени стоки. Скучни, като че ли е търсела анонимност. Панталоните й бяха прекалено големи. Подгъвът им беше разръфан, сякаш е вървяла дълго и ги е настъпвала през цялото време. И беше нервна, като котка на четвърти юли.

Нещо по-важно — беше уморена — най-подходящият момент за разпит на заподозрян. Отстъпвайки назад, той й даде малко пространство и промени темата към нещо не чак толкова лично, но важно на друго ниво.

— Какво си правила?

Тя отговори прекалено бързо:

— Какво имаш предвид?

Интересна реакция.

— За да се издържаш.

Видя я, че се отпусна.

— Работя като ландшафтен дизайнер. — Сипа си захар в чашата и я разбърка.

— Като гледам, май не върви много добре, иначе нямаше да си тук.

Обхвана я ярост, лицето й се зачерви и тя заприлича на някогашната Пепър — осветена отвътре навън.

— Може да съм дошла да се похваля.

— Възможно е. — Дали наистина беше постигнала успех? Ако е така, защо не беше облечена, за да впечатлява? Какво правеше тук? И нещо по-съществено: — Как дойде до тук?

Тя си пое дъх.

— Как съм дошла тук?

Разбра го, но се опитваше да печели време. Той чакаше без коментар, знаеше от опит, че мълчанието успява там, където думите не могат.

Оказа се прав. Мълчанието я накара да се почувства неловко и тя избъбри:

— Катастрофирах няколко мили по-нагоре по шосето. Трябваше да дойда пеша.

— Добре ли си? — Добре беше. Той знаеше, че е добре. Движеше се без болка.

— Добре съм.

Но тя не искаше да говори за това, което се е случило. Ставаше все по-интересно. Когато хората оцеляваха след катастрофа, винаги искаха да говорят за това, дори когато бе по тяхна вина.

— Катастрофирала си. Не си била ранена. И… си вървяла пеша до тук?

— Да. Вървях пеша.

— Никой ли не те настигна да те вземе в колата си?

— Малко се изгубих. — Тя се опита да отпие от кафето си, но ръцете й трепереха. — Шофирах по чакълест път.

Той се напрегна. Малко се изгубила? Магистралата се виеше през планината, но тя беше асфалтирана чак до Дайъмънд. Което означаваше, че трябва да е тръгнала по стария път, по който никой не минаваше, и който беше толкова отдалечен, че и птица не можеше да го открие.

— Ще трябва да се обадиш в компанията за коли под наем. Да им кажеш какво е станало.

— Не, не, колата беше моя. — Гласът й стана по-висок, по-задъхан. — Купих я. От един мъж. Имам документи. Или по-точно — имах. Останаха в жабката.

Прекалено много информация, за да докаже, че е притежавала тази кола.

— На застрахователната компания, тогава.

Тя изглеждаше така, сякаш тази мисъл никога не й бе хрумвала.

— Да, разбира се, утре ще им звънна.

Беше направил предположения за идването й тук. Коя част беше истина?

— Значи не си летяла до Бойс? Шофирала си през целия път дотук?

— Да.

— Откъде?

Тя сви рамене, сякаш не виждаше причина да не му каже. Думите й прозвучаха уверено и небрежно.

— От Денвър.

— Значи живееш в Денвър. — Той я изгледа замислено.

Тя се размърда и кафето се завъртя в чашата.

— Не.

Върху едно от писмата, които бе изпращала на госпожа Дрейс, имаше пощенско клеймо от Денвър, така че когато старицата умря, той потърси Пепър там. Не беше открил и следа от нея, а имаше наистина добри връзки.

— Къде си живяла?

— Пътувам много.

Все същата, старата Пепър. Никакви отговорности, никакви признания.

— Пътищата сигурно са страшно хлъзгави. Тук-там още има сняг.

Като остави кафето си, тя отиде до мивката, приближи се до перваза на прозореца, където госпожа Дрейс държеше саксиите си с африкански теменужки, и докосна спаружените листенца.

— Минаването през Скалистите планини беше страшно.

— Сигурно затова си излязла от пътя. Попаднала си на заледен участък.

Тя го погледна укорително и наля вода в чинийките под саксиите.

— Можело е да ги поливаш от време на време.

— Утре ще те заведа до мястото на катастрофата. Да си вземеш нещата. И да докараме колата. — Разпозна това изражение върху лицето й: издадената долна устна, директният, стоманен поглед. Щеше да му каже да върви по дяволите, а той още не бе готов да се отправи натам. Не и сам, във всеки случай.

— Умирам от глад. Има ли нещо за ядене?

Всеки път, когато му се изплъзваше, той ставаше още по-подозрителен.

— Бисквити.

Лицето й светна. Очите й заблестяха, широката й уста се разтегна в усмивка. След това усмивката избледня, веждите й се свиха и изглеждаше изгубена. Несигурна.

— Кой…?

Той отиде до хладилника и извади кутията.

— Госпожа Дрейс ги направи, преди да умре. — Като махна студения капак, той подаде на Пепър кутията. — Запазих ги за теб.

Тя вдъхна аромата на бисквитите с шоколадови парченца.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

Аха. Най-после. Той я блъсна с важната информация.

— Знаех, че ще се появиш, когато научиш, че госпожа Дрейс ти е завещала ранчото.

Лицето на Пепър се отпусна. Кутията започна да се изплъзва от безчувствената й ръка.

Той хвана бисквитите, преди да са се разпилели по пода.

Значи наистина не знаеше.

— Оставила ми е… ранчото? Всичко? Искам да кажа… ранчото? — Пепър започна да трепери, слаб тремор, диагностицира го той, причинен от безсъние, глад и стрес.

Той взе три бисквити, сложи ги на салфетка и ги пъхна да се стоплят в микровълновата. Отнемаше точно шейсет и шест секунди, за да придобият правилната консистенция. Знаеше го, беше го правил достатъчно често заради самия себе си.

— Вземи. — Той отчупи един залък и го поднесе към устните й. — Това ще оправи нещата. — Нямаше, разбира се, но сигурно щеше да помогне.

Докато тя дъвчеше, цветът се върна на лицето й. Вече не беше с толкова ококорени очи, толкова измъчена. Позволи му да сложи още един залък в устата й.

Беше му приятно да усеща устните й с пръсти. Да си играе с идеята да я целуне и да вкуси тъмната топлина на шоколада, богатия вкус на черните орехи.

Но тя не мислеше за това. Не мислеше за него. Цялото й внимание бе съсредоточено върху ситуацията, с която се беше сблъскала.

— Затова ли си тук? Грижиш се за мястото?

Не това беше причината. Съвсем не, но не можеше да й каже истината. Затова излъга с находчивост, идваща с практиката.

— Двамата с татко се грижехме за ранчото, след като господин Дрейс почина. Госпожа Дрейс се интересуваше само от нейната градина. Знаеш го.

— Спомням си — каза Пепър замислено.

— Беше ми по-лесно да държа нещата под око, ако съм тук. — Оставането му тук бе част от безразсъден план да въздаде правосъдие за прекалено много смърти.

Дан се опита да нахрани Пепър отново, но тя се бе възстановила достатъчно, за да осъзнае интимността на жеста. Взе бисквитата от ръцете му, дояде я и си взе още една. Накрая остави салфетката и го погледна в очите.

— Когато тя умря… когато са чели завещанието… ти търси ли ме?

— Търсихме те като проследихме пощенските клейма на писмата, които си изпращала на госпожа Дрейс. — Той направи стъпката, която се очакваше да направи, онази, която да го приближи толкова, че Пепър да погледне право към него; и тя го погледна разтревожено. — Щом никое от писмата не те е намерило, щом не си дошла да предявиш право на собственост върху ранчото, тогава защо си тук?

Зениците й се разшириха, докато се взираше в него. Тя преглътна.

— Дойдох да си получа ранчото. Затова съм тук.

— Лъжкиня.

Брадичката й се вирна. Тя си пое дъх.

— Вярвай каквото искаш. Наричай ме както ти е приятно. Наричали са ме и с по-грозни епитети. Сега съм изтощена, отивам да спя.

— Спалнята ти е приготвена. — Той умишлено я бодна. Имаше нужда да види свидетелството за болката й. — Госпожа Дрейс искаше да е готова за теб, когато се прибереш вкъщи.

Тогава вирнатата й брадичка се разтрепери, но Пепър го познаваше добре. Знаеше, че проявява жестокост. Тя се усмихна широко.

— Ще се изкъпя, преда да си легна. — Като взе последната бисквита, тя се обърна и тръгна с леко залитане.

Нямаше представа какво е правила, но беше изтощена, изтормозена и лъжеше като стара циганка, и той беше твърдо решен да разбере защо. Проследи я с очи как изчезва зад ъгъла, с поглед върху мършавия й задник.

След това тя се обърна назад и за един кратък миг той видя проблясък от предишната, палава Пепър.

— Между другото — посочи тя с усмивка разбърканите одеяла на пода на трапезарията, — кой е организирал спящото парти?

Както ставаше винаги, усмивката й накара гърлото му да се свие. Искаше да й се усмихне в отговор. Искаше да повярва на лъжите й. Искаше всичко да е наред, защото никой не се усмихваше като Пепър. Никой не споделяше радостта толкова искрено, толкова щедро. Първия път, когато я видя, беше изгубен и не бе намерил пътя назад.

Пепър Прескот имаше да дава много отговори.