Кристина Дод
Почти влюбени (15)

Глава 14

Пет часа се оказа прекалено рано на следващата сутрин.

При почукването Пепър скочи на крака и се опита да си спомни къде се намира и защо става.

Работата в двора. Трябваше да работи на двора. През остатъка от живота си, макар че можеше да е доста кратък, тя трябваше да става в пет, да се облича и да излиза да храни пилетата, да чисти конюшнята, да хвърли сено на Самсон…

А уверението на Дан, че неговата система за безопасност ще я пази, й позволи да заспи. И заради това крехко чувство на сигурност му беше безкрайно благодарна.

Въпреки че… дали нямаше някаква друга причина той да огради мястото с лазери, писукащи устройства и аларми?

Но не. Беше нелепо. Тя сама си създаваше тревоги, както би казала госпожа Дрейс, и беше крайно време да спре.

Когато навлече дрехите си — дънки, суичър с поло яка, риза с дълги ръкави и ботуши — погледна към скрина. Снощи, докато Дан беше в обора, беше прибрала раницата си. Беше я скрила в сандъка на верандата първата нощ, преди да влезе, и сега разполагаше с личната си карта и скътаните си пари в брой. Надяваше се, че няма да й се наложи да бяга отново.

Изправяйки рамене, тя се престори на отдавна будна, когато влезе в кухнята.

Не трябваше да си дава този труд. Дан не го беше грижа дали е будна и дали е покрила грижливо всеки сантиметър от тялото си. Тъмните му секси очи си отбелязаха консервативния й вид и й се надсмяха, задето си въобразяваше, че може толкова лесно да го отклони от желанието му.

— Хубаво — каза той.

Наистина го мислеше. Пепър можеше да навлече зебло и той пак щеше да проявява интерес. И въпреки това усети как се изпотява.

— Мислех си, че може да е студено тази сутрин — промърмори тя.

— Не е лошо. Около четири градуса над нулата. — Той пъхна една чаша кафе в ръката й и я изчака да отпие няколко глътки. След това нахлупи на главата й каубойската шапка и двамата излязоха навън.

Беше мразовито. Тя можеше да види дъха си, докато бързаше по извитата пътека към хамбара. Остриетата на тревите бяха покрити с тънък, сребрист скреж. Слънчевите лъчи вече позлатяваха хоризонта, после оранжевият ръб се издигна нагоре, запалвайки останалите кръпки сняг. Небето стана бледосиньо и няколкото облачета в него засияха в приказна комбинация от розово и златно. Беше красиво, помисли си тя, но щеше да е още по-красиво, ако се случваше по-късно сутринта. Към десет би било добре.

Хамбарът беше топъл и миришеше на коне и на кожа. Беше позната миризма, от онези, които не бе осъзнавала, че й липсват. Редицата отделения за добитък стояха отворени, чакайки кравите, които вече не живееха тук. В обширното пространство под плевнята стоеше работен тезгях, отрупан с инструменти: безкабелна бормашина, кутия с боя, зацапана с бяло, и бояджийска четка. Наблизо стояха два дървени стола, единият поправен и боядисан, другият със счупена стъпенка и скъсен крак. Изцяло мъжко място, по-скоро работилница, отколкото плевня.

Дан й подаде чифт дамски работни ръкавици и й посочи курника. Тя изгони навън малкото петле, преди да изпълзи вътре; то се отдалечи с мъжко възмущение. В курника имаше само шест кокошки, които спяха в гнездата си, и те се разкудкудякаха, когато тя провря ръка под тях да търси яйца.

— Знам — промърмори тя, — неприлично рано е. — Погледна най-старата кокошка твърдо в очите. — Няма да се отдалечаваш и да снасяш яйцата си никъде другаде, нали?

Кокошката отвърна на погледа й без да трепне.

— Надявай се.

По времето, когато приключи с търсенето на яйца и пръсна зърното, Дан беше изчистил конюшнята на Самсон. Той изведе голямото животно на паша, а тя ги последва, като внимаваше да не я ритне.

— Никога не ме е харесвал.

— Харесва те. Но не иска никой да го приема за даденост, така че рита от време на време. — Дан не промени тона си. — Като баща ми.

Тя изгледа едрата задница на коня.

— Виждам прилика.

— Няма да пропусна да кажа на татко. — Дан й направи знак да се прибира в къщата.

Сега вече беше будна — възмутена, но будна — и забеляза гигантските брези покрай пътеката и младите зелени листа, покриващи клоните. По-нататък се виждаха новоизраснала групи божури. Тя спря да помирише един бял цвят, вдъхвайки сладката и упойваща миризма. Пролетта идваше късно в планината, но това караше земята бързо да се възползва от топлината и слънцето.

Тя реши да зададе отново въпроса, който я измъчваше миналата нощ и не й даваше мира и тази сутрин:

— Дан, какво наистина си правил при военните?

— Безопасност — усмихна се той. — Хайде да отидем да хапнем. Имаш ли нещо против готова зърнена закуска?

— Страхотно. — Тя понечи да го притисне за подробности от военното му минало, но той отклони намеренията й:

— Тогава ще направя закуската.

— О, благодаря. — По неохотното й лице премина първата усмивка за сутринта.

Той я хвана и я спря. Нагласи шапката й. Щеше да я целуне. Знаеше, че ще я целуне. Устните й трепереха. Искаше й се да се наклони към него.

Но трябваше да се въздържи. Не можеше да се хвърля в ръцете му, когато той направи стъпка към нея.

Вместо това Дан само я погали с палец по бузата.

— Обичам усмивката ти.

Простият комплимент я остави без дъх. Той я остави без дъх. Хладният бриз развяваше русата му коса. На ранната утринна светлина загорялото му лице стана бронзово. Белезникавият белег разсичаше кожата му, следа от грозно насилие. Той беше толкова много мъж, силен, мълчалив, търпелив, че сърцето й се сви и я заболя от желание да го държи, да потърси утеха в него и да му предложи подкрепа.

Което доказваше, че тревогата я е накарала да си изгуби ума, защото какво можеше да му предложи тя, освен място в семейните гробища, с любезното разрешение на генерал Непиър?

Пепър погледна надолу към гърдите му и се вкопчи в малкото си останал здрав разум. Имаше нужда да си спомни уроците, на които я беше научил животът.

Никога не вярвай на никого. Никога не обичай никого.

— Пепър? — Дълбокият му глас я извади от размишленията й за миналото.

Тя вдигна очи с усмивка, която отказваше правото му да бъде загрижен, и се отдръпна небрежно.

— По-добре да направим онази закуска. Умирам от глад!

— Пепър. — Този път името й прозвуча като команда.

Тя неохотно се обърна.

Гледаше я с интензивност, която събличаше фалшивия й претекст да тръгнат, и разкриваше малодушието й.

— Това не е краят. Ще говорим и ти ще ми кажеш истината.

С ирония, която се надяваше, че ще му убегне, тя отвърна:

— Надявам се и двамата да доживеем толкова дълго.

* * *

— Госпожа Дрейс е получила растенията, които й изпратих!

Дан я гледаше как пляска с ръце, втренчила поглед в голямата градина зад къщата.

— Виж онази оранжерия. Два пъти по-голяма е отпреди! — посочи тя.

Като някакъв пуяк, той се изперчи със строителните си умения:

— Госпожа Дрейс искаше някакво място, където да изпробва семената, които ти й изпрати, така че го добавих.

— Изникнаха ли? Знаеш ли? Двете с нея преди култивирахме нови багри цветя през цялото време и се опитвахме да създадем устойчиви зимни варианти на по-нежните многогодишни растения. След като заминах, продължих да опитвам и изпращах семена и разсади всеки път, когато имах възможност… Виж! — Пепър изтича през градината. — Това е нов сорт иглика!

Всичко, което знаеше за растенията, беше научил от госпожа Дрейс, докато се въртеше около нея и слушаше. Сега Пепър бърбореше по същия начин, с обич и оживление, и той изпитваше все по-голямо удовлетворение. Цветята не можеха да нахранят говедата, нито да боядисат хамбара, но те бяха важни за госпожа Дрейс, бяха важни и за Пепър, и той бе продължил да поддържа градината заради тях.

Пепър клекна до една леха с огромни зелени листа и изблъска тора.

— Погледни тези хости. Толкова са големи. Трябва да ги е кръстосала със слон!

Трябваше да е по-предпазлив с Пепър. Някога му беше разкъсала сърцето. Можеше да го направи отново с усмивка — или с оръжие.

Той не обичаше да си спомня деня, в който получи раната на корема си — деня, в който уби сина на Шустър. Предишната му среща с негодника бе оставила лицето на Дан закърпено като на чудовището Франкенщайн. Дан бе усетил силния мирис на отмъщението в ноздрите си и не му пукаше дали ще умре, постигайки го. Не му пукаше.

Той още не бе възвърнал инстинкта си, който го бе пренесъл през толкова битки — принудата да оцелее на всяка цена. Намираше за странно, че успя да запази сигурно това място, но все пак се изправи пред живота, подкрепян единствено от решимостта да ликвидира онзи негодник Шустър.

След пристигането на Пепър онази нощ се беше почувствал развълнуван. Желание, нужда, гняв… Колко интересно, да срещне жена и да се пита дали тя е неговото освобождение, и да знае, че дори да е, това няма никакво значение, защото трябваше да я има — дори да беше неговото проклятие.

Беше й казал за системата за безопасност, омаловажавайки сложността й, и чакаше да види дали тя ще се опита да я саботира.

Не го направи. Беше спала цяла нощ, без да мръдне.

Той знаеше. Беше ходил до стаята й няколко пъти да провери и бе останал да я гледа, искайки тя да се събуди, за да може да се присъедини към нея на матрака.

— Виж онази леха с малини. Госпожа Дрейс се опитваше да отгледа къпини без семки, когато бях тук. Дан, случайно да знаеш къде си държеше документите? — попита Пепър. — Трябва да ги видя колкото е възможно по-скоро.

— Отделих ги за теб. Напомни ми тази вечер и ще ги намерим. — Ако беше терористка, то тя идеално се правеше на невинна, защото всеки следващ миг той ставаше все по-сигурен в нейната невинност.

Трябваше да я махне от ранчото.

Но не искаше да го прави. Искаше я тук, където можеше да се опита да разгадае мистерията, която представляваше Пепър Прескот. Шустър още не беше пристигнал в Америка. Момчетата на Шустър още се мотаеха в Нордуест. Беше безопасно да я задържи тук поне още малко.

— Виж колко много е направила за девет години. — Пепър разтвори ръце.

Като нея, и той не беше искал да е в Дайъмънд. Гледаше на Дайъмънд като на затънтено място, отделено от Америка от планините и различаващо се с чистите души, които живееха тук. Когато гледаше телевизия и четеше книги, той копнееше за приключенията, които предполагаше, че се крият нататък по пътя.

Сега вече знаеше какви приключения се крият в света. Искаше му се да не знае, но не можеше никога да се върне назад и да стане отново невинният, какъвто беше. Никога повече нямаше да влезе в стая, без да прецени всеки човек в нея; никога вече нямаше да пренебрегне стъпки зад себе си.

— Това трябва да е розмаринът, който й изпратих. — Пепър откъсна едно клонче, подуши го и се засмя. — Аз го направих. Създадох издръжлив на зимни температури розмарин! Казвам ти, можем да основем компания за семена и да изкарваме доста пари.

Оживлението й и нейният ентусиазъм се предадоха и на него. Пепър си бе сложила каубойската шапка, която й беше дал. Тя я пазеше от слънцето, което изгаряше силно на тази височина, и изпита задоволството на варварин, който закриля жена си.

— Това си мислех, че ще направим двете с госпожа Дрейс, когато се върна… — Тя млъкна. Главата й клюмна и пръстите й се разтрепериха, когато нежно докосна розмарина. — Розмарин за спомен.

Скръбта отново я беше обзела.

Като се провря през лехите, които чакаха да бъдат засадени, той коленичи до нея. Прегърна я през раменете, свали шапката й и я придърпа към гърдите си.

Тя се отзова с охота, зарови лице в него, приемайки утехата му. Харесваше му да усеща тежестта й върху себе си и аромата й, смес на жена, земя и розмарин.

Дали щеше да е така, ако беше останала в Дайъмънд, да споделят същата интимност и близост, или Ръсел и бремето на неодобрението на града щеше да ги раздели?

Като се отдръпна, Пепър каза:

— Благодаря ти. Още не мога да повярвам, че нея я няма. Продължавам да очаквам да ме извика от къщата да се прибера и да си напиша домашното. — Като се усмихваше, тя попи носа си с ръкав.

Понеже беше уязвима, той реши да се възползва от преимуществото си.

— Ако беше тук, какво щеше да й кажеш, че си правила, докато те е нямало?

Погледът на Пепър пламна, когато срещна неговия, след това се отклони. Тя се изправи хладнокръвно и изтупа пръстта от коленете си.

— Щях да й кажа, че се занимавам с озеленяване. Какво друго?

Ето пак. Сигурното доказателство, че лъжеше, че се криеше от нещо или някого. Той имаше нужда да си напомня това, когато похотта заплашваше да го залее и да внимава да не се подхлъзне.

Пепър Прескот не се беше върнала да го търси. Беше се върнала или да търси сигурност, или да се оправи с него.

Той трябваше да определи кое.