Кристина Дод
Почти влюбени (1)

Пролог

Осемгодишната Пепър се събуди, откривайки, че в коридора свети. Тя примига и, като се прозяваше, погледна към часовника. Осветените цифри показваха два и трийсет и шест и тя почувства прилив на триумф, защото знаеше, че не бива да е будна посред нощ.

Но тази светлина означаваше, че татко и мама най-после бяха тук. Когато Пепър се върна от училище, те още не се бяха прибрали. Къщата беше празна, нещо, което — доколкото можеше да си спомни — се бе случвало само няколко пъти. Обикновено мама оставяше бележка на масата, но този път нямаше нищо. Пепър дори провери на пода, за да види дали климатикът не е издухал листчето.

След това направи това, което мама би искала тя да направи, и се разрови да намери нещо за хапване. Е, не съвсем, защото си взе бисквити, вместо ябълка, и ги яде пред телевизора, докато гледаше шоу, което иначе не биха й разрешили да гледа. Наслаждава се чак докато Хоуп не се прибра.

Тогава Хоуп изключи телевизора и я накара да си напише домашните на кухненската маса. Шестнайсетгодишната Хоуп винаги правеше правилните неща. В училище учителката на Пепър непрекъснато повтаряше: „Хоуп никога не говореше в час“. Или пък: „Учила съм сестра ти и тя винаги имаше само шестици“. На Пепър й призляваше да слуша за прекрасната, идеална Хоуп и тя рита крака на масата през цялото време, докато Хоуп излезе да вземе бебето от детската градина към църквата.

Прибра се с бръчка между веждите, но не каза на Пепър нищо. Когато Гейбриъл се върна от тренировки по футбол, тя го придърпа в един ъгъл и двамата си зашепнаха разтревожено.

Татко и мама не се прибраха през цялата вечер и не звъннаха.

Пепър отиде да си легне с чувството, че вината е нейна, защото е изяла онези бисквити, но сега можеше да чуе гласовете в кухнята, а това означаваше, че вече са си вкъщи. Като отхвърли завивките, тя тръгна с безшумни стъпки по коридора към светлината.

Разпозна гласовете на Хоуп и Гейбриъл, говореха тихо, сякаш някой ги мъмреше. После чу някакъв мъж да говори, но това не беше татко, и тя спря пред вратата. Беше облечена само с нощница. Мама казваше, че осемгодишните момичета не се показват по нощници пред непознати.

Пепър надникна през вратата и видя в кухнята двама непознати, жена и мъж в униформи на тексаски шерифи.

Хоуп седеше на масата. Гейбриъл стоеше зад нея с ръце на раменете й.

Мама и татко не бяха там.

Жената казваше:

— … Колата се е преобърнала пет пъти в три часа този следобед на празен участък от пътя близо до мексиканската граница…

За кого говореше тя? И защо беше тук?

Непознатата продължи:

— … не са били открити до почти осем часа тази вечер от случайно минаващ служител. Двете тела са били смазани до неузнаваемост…

Мъжът я побутна в ребрата.

— Загинали са мигновено — завърши тя.

Загинали? Кой е загинал? За кого говореха?

— Съжалявам, че ви съобщавам такива новини. — Жената изглеждаше така, сякаш наистина съжаляваше.

Но Пепър продължаваше да не разбира нищо. Кои бяха загинали мигновено?

Мъжът попита:

— Деца, има ли на кого да се обадите, за да стои с вас? Лели? Чичовци?

— Не. Родителите ни нямаха роднини. Запознали са се… и двамата са били сираци… — Хоуп отпусна глава върху ръцете си и изхлипа.

Защо го правеше?

За кого говореха те? Дълбоко в сърцето си Пепър знаеше, но не можеше да повярва.

Гейбриъл, големият четиринайсетгодишен Гейбриъл, издаде звук, какъвто Пепър никога не беше чувала, нещо средно между скимтене и стон.

А Пепър… Пепър също издаде звук. Не го осъзна, докато всички не се обърнаха и не я погледнаха. След което тя се дръпна назад, но звукът, който излизаше от гърлото й, беше тънък и висок, и ставаше все по-силен.

Хоуп се изправи и се втурна към нея.

Гейбриъл я последва, но се спря, гледаше по начина, по който го правеше, преди мама да го приеме в семейството.

Като прегърна Пепър, Хоуп прошепна:

— Тихо. Ще събудиш бебето. Ш-ш-шт, Пепър, ще се разболееш. Ш-ш-шт… — Тя я залюля леко.

Но Пепър стоеше скована, подпряла стъпалото на единия си крак върху другия, със залепнала тънка нощница към внезапно изпотената си кожа, и плачеше, защото не можеше да се сдържи. Нейната майка… те казаха, че майка й е мъртва. Че татко й… не! Беше го видяла тази сутрин. Изглеждаше изморен, но я целуна и й каза да се държи добре. Казваше й го всеки ден, когато тръгваше за училище, но тя никога не го правеше, а сега той беше… мъртъв? Майка й? Смачкани? Умрели? Мъртви?

Хоуп я вдигна на ръце и я пренесе в спалнята й, като повтаряше през цялото време:

— Ш-ш-шт, ш-ш-шт, тихо, скъпа, ще събудиш бебето, ще се разболееш, не плачи, не плачи.

Пепър не мислеше, че плаче. Беше плакала преди, но тогава не се чувстваше така. Тази остра болка в корема, туптенето в главата, празнотата… навсякъде.

Двете момичета седнаха на леглото на Пепър.

Гейбриъл остана на прага.

— Мога ли да помогна? — попита той, но изглеждаше някак непохватен и тромав, и не на място.

Разбира се. Беше живял тук само няколко години. Татко и мама не бяха неговите истински родители. Той не знаеше какво да прави.

Пепър се разрида още по-силно. Гейбриъл й беше брат, единственият, който я разбираше, когато никой друг не го правеше, а сега всичко се променяше, разпадаше се… рушеше се.

Животът им се беше разрушил.

Хоуп хвана Пепър за раменете и приклекна до нейната височина. Погледна я в очите.

— Чуй ме, Пепър. Слушай. Слушай.

Пепър се успокои малко. Съвсем малко. Агонията още пронизваше стомаха й. Тя разбра, че това е само затишие пред буря. Но сдържа дъх и заслуша.

— Аз ще се грижа за теб — обеща Хоуп. — Вярвай ми. Ние сме семейство. Ще направя всичко, за да бъдем заедно. Ще се грижа за теб. Вярвай ми.