Кристина Дод
Почти влюбени (11)

Глава 10

Когато Пепър излезе на верандата, държейки каубойската си шапка, Ръсел не хареса начина, по който тя гледаше сина му — сякаш Дан беше шампионът на родеото. Нямаше причина за това. Нямаше причина изобщо и той знаеше как да се оправи с нея. Беше я видял да оглежда ранчото полугорделиво, полустрахливо, и с безчувствеността на булдог, с която той се гордееше, каза:

— Тук има много неща, с които една жена като теб не може да се справи.

Дан направи крачка към него. След което спря.

Тя предпазливо погледна Ръсел.

— Какво искаш да кажеш с това „жена като мен“?

— Градска жена. Добитъкът буйства, биковете разбиват оградите… пък и те си имат своя манталитет. Опасно е.

— Представям си. — Погледът й се закова върху него. — Тестостеронно отравяне в най-чист вид.

Дан я гледаше с тъмните си очи така напрегнато, че Ръсел изви глава — имаше чувството, че се натрапва в личен момент. Изглеждаше така, сякаш Дан иска да я грабне и да я отнесе до първото свободно легло.

Ръсел си спомни какво чувстваше към майка му и виж докъде ги беше докарало. Години добър секс и лоши битки. Развод, който му взе силиците, и любов, която го направи негоден за друга жена. Трябваше да има начин да разкара Пепър оттук, преди Дан да се е оплел в мрежата й.

Ръсел бе решил да я уплаши и с това да я прогони далеч.

— Понякога от планините слизат мечки и между телетата се промъкват диви котки, търсят лесно месо. Какво ще правиш, ако случайно попаднеш между мама мечка и малките й?

— Каквото и ти, Ръсел — каза тя. — Ще се подмокря.

Без малко да прихне, но успя да потисне смеха и остана сериозен.

— Не бъди непочтителна, госпожице.

— Просто съм честна, мистър.

Някои неща никога не се променяха. Тя още си беше находчива и бързорека.

— Още по-лошо, ако останеш в ранчото, ще тръгне слух сред онези отрепки, които живеят в планината, че си сама жена. Какво ще правиш, ако дойде някой крадец на добитък?

Тя се усмихна толкова приятно, че Ръсел се разтревожи. След което отвори рамката с мрежа на вратата и се пресегна за пушката, която госпожа Дрейс — както и всеки собственик на ранчо — държеше закачена над вратата.

Дан едва не подскочи. Ръсел също.

— По дяволите, жено, внимавай с това нещо!

Спокоен на вид и развеселен, Дан й помогна да я свали. Стоеше до рамото й и я гледаше как я изследва.

— Какъв е проблемът, татко? — попита той. — Май си нервен?

Установявайки, че пушката е заредена, тя освободи предпазителя. Повдигна я към рамото си и попита:

— Господин Греъм, какво искаш да прострелям?

— Нищо! — отвърна Ръсел. — Няма нужда от демонстрации. Щом казваш, че те бива с огнестрелно оръжие, ще ти повярвам.

— Така казваш, но докато си тръгнеш. След това ще мърмориш, че трябва да играя покер, защото съм толкова добра в блъфирането.

— Плашещо е колко добре те познава, татко — ухили се Дан.

Плашещ беше начинът, по който Дан се гордееше с Пепър. Когато си мислеше, че никой не забелязва, той я гледаше сякаш тя беше Коледа и рождения му ден едновременно. Откакто се бе върнал отвъд океана, Дан беше сериозен, отговорен и толкова циничен, че Ръсел направо го заболяваха зъбите. Той се хвана, че се моли нещо да може да върне предишния весел, преобръщащ и ада надолу с главата, Дан. Но не това нещо да е Пепър. Дан не можеше да преживее още едно разбиване на сърцето като последното.

Пепър насочи цевта към камиона.

— Мога да прострелям гумата.

Ръсел вдигна ръце, сякаш бе насочила пушката към него.

— Казах ти, че ти вярвам. — С неговия късмет, като нищо щеше да пропусне гумата и да уцели резервоара за гориво и да вдигне във въздуха неговия F350.

— Но мога да пропусна гумата, да уцеля резервоара и да вдигна във въздуха камиона ти.

Когато погледна лицето на баща си, Дан се разсмя.

— Чете мислите ти, нали, татко?

Пепър му хвърли кос поглед и за миг те установиха връзка, спомените за някогашното незачитане на Ръсел от Пепър. Тя беше по-невъздържана тогава, провокираше го по-неумело, но дори по онова време беше в състояние да го нервира. Сега бе придобила лустро и му беше хванала цаката как да го дразни, така че Ръсел не знаеше как да се измъкне.

— Камионът изглежда доста нов — небрежно произнесе Пепър, — така че вместо това ще се целя в онзи сух клон. Виждате ли онази ела там долу? Дан, на какво разстояние се намира?

Не му се налагаше да поглежда, за да отговори.

— На двеста ярда. — Съмняваше се, че баща му може да произведе такъв изстрел. Всъщност, Дан щеше да е дяволски впечатлен, ако Пепър успееше. Впечатлен… и предпазлив. Той се увери, че стои достатъчно близко, за да й вземе оръжието, ако решеше да го насочи към него или към баща му.

Ръсел присви очи, за да види клона; явно очакваше Пепър да се провали.

— Е, ако успееш да го улучиш, ще изям шапката си със стърготините за закуска…

Изстрелът прекъсна думите му.

Клонът се отчупи на мястото, където излизаше от дънера, и падна на земята.

Ченето на Ръсел увисна.

Дан скри собственото си изумление зад любопитен тон.

— Та… какво казваше, татко?

Ръсел погледна към Пепър, очите му се бяха разширили.

Тя свали пушката, погледна към клона и кимна, сякаш не беше ни най-малко изненадана.

— Казваше, че ще си изядеш шапката… а, татко? За закуска? — Мнението на Дан за нея току-що се бе потвърдило. Тя беше — винаги е била — дяволска жена. Не се страхуваше от никого. Нито от баща му, нито от него. Не се страхуваше да каже какво мисли. Когато я гледаше, видя онази честност, която си мислеше, че е оставил завинаги след себе си.

Само че не знаеше дали е честна. Можеше да е предател, който чака шанс да го нападне. Всъщност, къде се бе научила да стреля така?

Той взе пушката от нея.

Ръсел попита:

— Дан, ти знаеше ли, че тя може да стреля така?

— Не. Никога не го е правила преди. — Дан остави оръжието на масата. — Много интересно, а?

— Ами, да… — Устните на Ръсел се свиха като на сърдито момче. — Не е толкова добра колкото теб.

Добър коментар и Дан беше доволен, че баща му го направи, защото ако Пепър се опитваше да го застреля, трябваше да го хване заспал.

— Да, но аз стрелям от дете. Ти ме научи. А в армията продължих да се уча.

Дан знаеше, че Ръсел се дразни като вижда жена да стреля толкова добре, затова каза:

— Обзалагам се, че са те учили най-малко десетима мъже, така ли е, Пепър?

— Госпожа Дрейс също стреляше добре — заяви Пепър. — Научи ме на много неща, а след това се упражнявах в стрелба по цел месеци наред.

— Добре де, можеш да стреляш — каза Ръсел, — но какво ще стане, ако някой тип влезе с взлом, а ти не можеш да се добереш до оръжие?

Сякаш беше очаквала въпроса, тя го хвана за китката и за предницата на ризата, и каза:

— Това. — След което го прехвърли през бедрото си.

* * *

Той се приземи с глух звук по задник и с очи, вперени в тавана на верандата на госпожа Дрейс.

— Нуждае се от боядисване — отбеляза той.

Да гледа как Пепър надвива баща му беше най-забавното нещо за Дан от много време насам. Като бонус Пепър му показваше уменията си — а това говореше достатъчно за нейната невинност. Той нямаше представа защо тя може да стреля, не знаеше защо я бива толкова в джудото, но един въдворен терорист би скрил уменията си зад параван от некомпетентност. Пепър показваше всичко, което може, без всякаква хитрост.

Тя погледна Ръсел.

— Нараних ли те?

— Знаеш, че не си — сопна се старецът свадливо. — Простря ме така чисто, като онези шампиони по джудо във филмите.

Дан докосна Пепър по бузата. Просто една дълга ласка по челюстта.

— Гладко. Хубави движения. Кой те научи?

Тя отдръпна глава, сякаш не искаше той да я докосва, но облиза устните си. По време на престоя си в болницата Дан си беше взел своя дял гледане на Шоуто на Опра, и Опра би казала, че Пепър е противоречива жена.

— Мастер Хан. Бил е шампион на Виетнам. Преместил се е в Джордж… — Тя бързо се поправи. — В Съединените щати… и е отворил своя школа.

— Къде беше това? — попита Дан.

Сякаш не я бе прекъснал, тя продължи:

— Учих при него в продължение на три години.

Дан я остави да игнорира въпроса му — засега.

— Получи ли черен пояс?

— Да. — Пепър не се перчеше, тя просто подаде ръка на Ръсел.

Ръсел й позволи да му помогне да се изправи, после изтупа дъното на панталона си. И, разбира се, Дан знаеше, че той няма да й остави последната дума.

— Хубаво, госпожице Умница, а какво ще правиш, ако има повече мъже и те нападнат с оръжия?

Цветът се отдръпна от лицето й и тя вече не изглеждаше като тийнейджърката, каквато е била, а много по-възрастна от годините си. И уморена. Тя изглеждаше уморена.

— Тогава ще умра.

Произнесе го толкова просто, толкова безнадеждно, че Дан се запита дали не се е научила на стрелба и на бойни изкуства, за да се защити от някого. От преследвач. От съпруг. От любовник.

Ръсел не беше жесток човек и изглеждаше ужасен от унилите й думи.

— Това е малко вероятно да се случи — увери я той.

Дан кимна:

— Особено след като аз не си тръгвам.

Пепър го погледна, сякаш се страхуваше за него, което подсили допълнително теорията му за преследвач.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя. — Баща ти се нуждае от теб.

Ръсел отвори уста да се съгласи, но Дан го изпревари:

— Баща ми се е справял без мен години наред.

— Хората ще започнат да приказват, че живеем заедно — изтъкна тя.

Ръсел кимна и отново се опита да се обади.

— Не и ако не знаят, че си тук — възрази той, преди Ръсел да заговори. — Това искаше, нали? Никой да не знае, че си се върнала?

Раменете й увиснаха, сякаш аргументите на Дан я бяха разбили.

— Да. Това е, което искам.

— Тогава всичко ще е наред. Честно, ако някой в Дайъмънд знаеше, че живея с теб, това за мен нямаше да промени нищо.

Ръсел не се сдържа:

— Проблемът идва, когато тя спи с теб.

— Не спя с него — каза Пепър напълно убедено. — Няма да спя с него.

Дан фиксира Ръсел с поглед.

— Откога сексът стана проблем, татко? Нали ти ме тласкаше към всяка жена в града, сякаш съм бик за разплод. Защо не секс с Пепър?

На Пепър не й харесваше да говорят за нея така.

— Защо не секс с Пепър ли? Защото Пепър не е дошла да прави секс с никого, и най-вече с Дан Греъм. Пепър си научи урока.

— Какъв урок? — Дан гледаше с опасен поглед.

Тя произнесе думите много внимателно.

— Сексът не си струва неприятностите и бъркотията.

Дан пристъпи напред. Погледна я, както бе направил снощи, и въпреки че не бе спала достатъчно и не бе яла достатъчно, той я бе сплашил с ръста и с близостта си. Но той произнесе толкова тихо, че тя се напрегна, за да го чуе:

— Ще видим.

Заплашваше я с толкова добър секс, че не я беше грижа за неприятностите и бъркотията. Стига да стоеше тук, стига той да беше тук, опасността щеше да я дебне… защото още не бе преодоляла Дан Греъм.

Тя неясно и някак отдалеч чу господин Греъм:

— Синко, донесох онзи компресор, който искаше. Отзад в пикапа е и тежи сигурно сто паунда. Можеш ли да го изнесеш?

Дан се отдалечи от нея.

Тя си пое дъх, леко замаяна от облекчение.

Дан изгледа твърдо баща си, след това ги остави на верандата.

— Дръж се добре, татко.

Тя го проследи с очи как се отдалечава, със залепнал поглед в обещанието на дългата му крачка. Само като го гледаха, жените си мислеха, че ще е любовник, когото никога няма да забравят.

Последният път беше триумф на неподчинението срещу властта. Този път онова, което бе почувствала, бе не бунтарството на едно младо момиче, а отговорът на жена на грубата мъжественост на Дан. Това я уплаши, този отклик на сетивата. Неконтролируема, спираща сърцето нужда, безсрамна и изначална. Когато погледнеше Дан, когато чуеше гласа му, когато подушеше миризмата му, тя се разкъсваше между инстинктивната увереност, че той е в състояние да я държи в безопасност, и необузданото желание да му даде каквото поиска.

— Надявам се да не планираш да оставаш, по дяволите — каза дрезгаво господин Греъм. — Последния път, когато спа със сина ми, му отне осем години, четиринайсет държави и две застрашаващи живота му рани, за да те преодолее. Няма нужда пак да страда така.

Искаше й се да възрази, да каже, че и тя е страдала. Но се сблъска с истината, която бе научила по трудния начин — че ничии родители не ги е грижа за нея така, както ги е грижа за собствените им деца. На господин Греъм не му пукаше за нейната болка.

— Дан може да се грижи за себе си.

— Така си мислиш, нали? Само че откак се е върнал, не го интересуват ни жени, ни коли, ни компании. Дори майка му не може да изтръгне от устата му повече от две думи, а тя е жена, която може да изтормози човек до смърт. — Истината бе изписана върху челото на Ръсел. Той може и да беше придирчив, стар интригант, който се бъркаше във всичко, но обичаше сина си и се измъчваше за него. — А най-лошото от всичко е начинът, по който изглеждат очите му, толкова стари, сякаш е бил свидетел на ужасни неща.

Да, така беше. Тя бе забелязала този израз върху лицето на Дан, сякаш пред очите му се откриваха друго време и друго пространство, и единственият начин, по който би могъл да оцелее, беше да се отдръпне на място, където емоции и цветове не съществуваха.

— Когато навремето ти дойде оттам, където си била, ние ти дадохме всички шансове да станеш една от нас. — Погледът на господин Греъм бе фиксиран върху сина му, докато Дан се бореше да извади огромния компресор от каросерията на камиона. — Но не, ти трябваше да стърчиш като забрал палец.

— Имаш предвид, че не съм искала да бъда като другите в Дайъмънд? Аз наистина не съм като другите в Дайъмънд.

— Определено. Кой, по дяволите, кръщава едно момиче Пепър?

Презрението му я бодна.

— Моите родители.

— Родители. Нямаме представа кое е семейството ти. — Господин Греъм говореше бързо, защото Дан вървеше към тях. — Дори ти не знаеш кое е семейството ти. Кои са родителите ти.

Дан сигурно имаше слуха на пума, защото се провикна от двора:

— Напротив, знае ги.

Дъхът й се запря в гърлото. Тя можеше да изброи с два пръста хората, на които бе разказвала миналото си — генерал Дженифър Непиър и Дан. А сега Дан се канеше да каже на баща си. С вибриращ от емоции глас тя го възпря:

— Моля те, Дан. Недей.

Дан не й обърна внимание.

— Тя е дъщеря на тексаски свещеник и съпругата му. Когато е била осемгодишна, двамата са загинали в автомобилна катастрофа. Била е отделена от двете си сестри и приемния си брат, и изпратена да живее в приемни семейства. Затова беше такава бунтарка, когато беше тук преди, и затова е толкова решена да продължи да се занимава с ранчото сега.

Баща му се завъртя на пети. Взря се в нея.

— Това истина ли е?

Тя скръсти ръце пред гърдите си и отказа да отговори. Не беше нужно господин Греъм да знае за нея. По много причини се тревожеше, че е казала на Дан, но точно сега съжаляваше, защото той го използваше да реабилитира репутацията й. Пет пари не даваше какво мисли баща му за нея. Нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого…

Тя чу ехото на непокорната тийнейджърка Пепър в съзнанието си.

Истината беше, че й пукаше какво мисли господин Греъм за нея. Тя имаше нужда от него. Нуждаеше се от него, за да й помогне да се грижи за ранчото. Като си пое окуражаваща глътка въздух, Пепър призна:

— Истина е.

Той я изгледа невярващо.

— Защо, по дяволите, не ми каза преди?

— Защото ти толкова много се забавляваше да си мислиш, че съм някакъв мелез, който ще отклони от правия път твоя малък Дани.

Дан застана до нея.

— Ти наистина го направи.

— Не съм те водила никъде, където вече не си бил.

— Доколкото дочух, той те е водил на няколко места, на които не си била преди това. — Господин Греъм я гледа, докато горещината се плъзна по страните й. — Хммм… — Той хвърли поглед към Дан; за миг гласът му й напомни този на нейния баща. — Проклетите му хлапаци. Умът им е все в гащите. — Господин Греъм се обърна и посочи южната ливада. — Дан казва, че люцерната е готова за първа коситба. Ти какво мислиш?

Той, осъзна тя, признаваше собствеността й над земята на госпожа Дрейс. Заради едно малко парченце информация й засвидетелстваше уважението си.

— Не знам, господин Греъм. Ще трябва да ме съветвате.

— Викай ми Ръсел.

Докато Ръсел се хвърли в подробни обяснения за това кога да се коси и защо, Пепър си помисли, че тя не само му даваше единственото нещо, което той обичаше най-много на света — шанс да поддържа нещо, което познаваше добре — но също така причина да я харесва. Той беше от мъжете, които бяха по-щастливи да са ти приятели, отколкото врагове.

Тя… тя също бе по-щастлива.

А Дан изглеждаше самодоволен, сякаш беше оправил проблем. Тя не искаше той да оправя проблемите й. Не искаше да му е задължена по никакъв начин, никога. Не можеше да си позволи отплата.

Накрая Ръсел каза:

— Хубаво. Ще окосим твоя парцел следващата седмица. Ако имаш някакви въпроси преди това, питай Дан.

— Моля те, не казвай на никого, че съм тук — каза тя.

Той тръгна към камиона си и вдигна шапка в потвърждение, очевидно без да я взема много на сериозно.

— Наистина — подчерта тя, когато двамата с Дан го последваха. Следобедното слънце се стичаше по раменете й, отнемаше студа от въздуха и стопляше кожата, мускулите и всичко по пътя си до костите. — Дойдох да видя госпожа Дрейс. Това… — махна тя с ръка наоколо — беше последното нещо, което очаквах да намеря. Искам известно време, за да свикна със смъртта на госпожа Дрейс, и се нуждая от мир и спокойствие, за да го направя. — Нещо по-важно — трябваше да разбере дали сенатор Варгас е прочел имейла й и ако не е, какви други мерки може да предприеме, за да се защити от генерал Непиър и да си върне живота обратно. Някак си от тук, от собствената й земя на това място извън времето, това изглеждаше напълно възможно. — След няколко седмици. Тогава ще съм готова за компания. — Или пък мъртва.

— Пепър, ами компанията ти за озеленяване? — попита Дан. — Не трябва ли да се върнеш в… къде каза, че се намира компанията ти?

— Не съм казвала.

Мълчанието се проточи, докато той наблюдаваше упоритото й изражение, след което Дан се осмели да продължи:

— Не трябва ли да я продадеш, или да вземеш мениджър да я ръководи?

Тя си помисли за неминуемите последствия за репутацията, за изграждането на която толкова упорито бе работила. Подбраните й клиенти щяха да са бесни, когато установяха, че са изоставени от тяхната дизайнерка, но непоколебимост скова гърба й. Пепър Прескот беше бягала винаги от проблемите си, но този път нямаше начин да избяга достатъчно далеч и достатъчно бързо. Да, Пепър Прескот щеше да остане и да се бие с генерал Непиър.

— Имам мениджър, разбира се. Жената е компетентна. Тя ще се грижи за всичко, докато ме няма.

— Наистина ли? — попита невярващо Дан.

Ръсел сви рамене.

— Хубаво. Изглежда си се взела в ръце, Пепър. Дан, мисля, че сигурно ще искаш да се изнесеш, когато тя се установи тук и започне да се държи като собственичка на мястото.

— Аз наистина съм собственичка — напомни Пепър.

— Виждаш ли? Вече се започна. — Ръсел си сложи шапката. — Дан, кога ще ходиш на лекар?

Дан хвърли мрачен поглед на баща си.

— Вдругиден.

— Нали ще ме уведомиш какво ти е казала докторката? Моля те. — Ръсел прозвуча смирено за първи път, откакто Пепър помнеше.

Тя загледа двамата мъже. Какво ставаше тук? Колко сериозно беше ранен Дан?

Смирението на Ръсел трябва да беше дръпнало някаква струна у Дан, защото той отстъпи:

— Разбира се, татко. Ще ти звънна.

— Страхотно. — Ръсел запали двигателя на камиона. — Трябва да призная, че това е най-хубавото място в радиус от осемдесет километра.

Когато камионът тръгна, Пепър се провикна след него:

— В цяло Айдахо! — Обръщайки се, тя погледна къщата. Широката веранда бе оградена от хортензии, белите им гроздове преливаха от цвят. Под тях цъфтяха анемони в синьо и пурпурно. На едно слънчево място зад къщата богатата черна земя бе превърната в обширна градина. От опита си преди толкова години Пепър знаеше, че оборът е достатъчно близо, за да може да върши ежедневната си работа през зимата, но достатъчно далеч бризът никога да не довява миризмата на крави и коне.

— Това е най-хубавото място в Айдахо — съгласи се Дан.

В гърдите на Пепър се надигна гордост. Тук цивилизацията не бе спечелила битката срещу природата. Никога нямаше да я спечели, защото дивото кръжеше в планините, които издигаха могъщи върхове около долината, заплашителни и закрилящи, носещи убийствени зими и благословени лета. Въздухът винаги ухаеше на бор. В скалистите си корита ромоляха потоци. Богатата почва избухваше за живот всяка пролет и се отпускаше в сън всяка зима. Беше пълно с дивеч: онази пролет госпожа Дрейс бе викала Пепър до прозореца безброй пъти, за да види сърна, пресичаща ливадата, или катерица по клоните, а понякога дори мечка, залитаща от зимния си сън.

И сега това място беше на Пепър.

Тя никога не си бе мечтала да притежава нещо. Първо нямаше пари. А после, когато имаше, се страхуваше да се подпише с фалшиво име върху юридически документ. И най-после трябваше да погледне истината — установяването на едно място я докарваше до ужас. Ако живееше някъде прекалено дълго, трябваше да се запознае със съседите, да научи имената на хората от църквата, да стане част от общност… Това бе започнало да се случва в Джорджтаун. Тя имаше бизнеса си и бе живяла достатъчно дълго в района, за да си създаде приятели, приятели, които я харесваха заради самата нея, които се интересуваха от мнението й. Приятели, които й задаваха лични въпроси.

Наследството на госпожа Дрейс й бе отнело избора. Това — тя се обърна и плъзна поглед върху долината — това беше нейно.

Усети познатото стягане на страха при мисълта да бъде хваната в капана на едно място.

Вдъхна свежия пролетен въздух и успокои стягането в гърдите си. Ако установеше, че не може да стои на едно място, можеше да продаде имота на госпожа Дрейс. Имотът на Пепър Прескот.

И за нейна изненада я обхвана смут. Тя отново се огледа. Да продаде това? Как би могла?

Какво искаше, в края на краищата? Генерал Непиър каза, че един успешен човек трябва да има цели. Пепър бе имала своите цели — да спечели пари, да преуспее толкова, че това откъде е и коя е, да няма никакво значение. Но сега притежаваше земя. Ако я продадеше, щеше да е достатъчно богата, за да си бъде господарка до края на живота си.

От друга страна, ако останеше жива и ако можеше да намери начин да тикне генерал Непиър зад решетките, всичко това щеше да е нейно. Можеше да живее тук, ако искаше. Ако останеше, щеше да живее живота на собственик на ранчо: труден, неспокоен… и свободен.

Установи с изненада, че иска да остане тук. Искаше това ранчо. Със замаян глас произнесе:

— Това е мое. Наистина е мое.

Но в гърнето с мед имаше капка катран.

Дан стоеше до нея, изправен и висок, мъж от онези, на които една жена може да се облегне.

От онези, на които Пепър Прескот не смееше да се облегне.