Кристина Дод
Почти влюбени (30)

Глава 29

Един час по-късно, когато Пепър влезе в кухнята, Дан, Барбара и Ръсел още бяха будни и пиеха кафе около кухненската маса.

Тя кимна на всички, дори срещна очите на Дан и направи опит да се пошегува:

— Тези нощни партита са трепач, нали?

— Ти го каза. — Барбара повдигна клепачите си с пръст. — Аз съм прекалено стара за това.

Ръсел спря да чеше наболата си брада и попита:

— Как е детето?

— Спи. Хоуп и Зак също. Акушерката е в моето легло. — Като се протегна, Пепър се насочи към кафеварката. — Слава богу, че някой е направил кафе.

— Дани го направи. — Барбара го потупа по ръката. — Каза, че ще имаш нужда.

— Дани е бил прав. — Пепър взе една чаша и я вдигна. — Благодаря, Дани.

С дълбок, топъл глас, който прозвуча като опит за съблазняване, той отвърна:

— Пак заповядай, Пепър.

Тя разля кафето на плота.

Неприятности. Той веднага създаваше неприятности. Тя го погледна без каквато и да е следа от обич.

Неловка тишина изпълни кухнята. Пепър избърса плота и си сложи захар в кафето.

— Някой намери ли Уейнрайт?

— Почива си в Районния затвор със сачма в задника — отвърна Ръсел.

Пепър го изгледа с вдигнати вежди.

— Опитал се да се подслони в къщата на каубоите, но един от работниците се противопоставил. — Ръсел се ухили. — Утре ще му дам бонус.

— Ръсел, голям си разбойник — засмя се Барбара.

— Да. — Ръсел хвана ръката й по начин, който ясно заявяваше, че е негова.

— Не знаех, че двамата отново сте заедно — каза Пепър.

Дан изглеждаше изненадан.

— Нито пък аз.

— Хората могат да се променят — каза Барбара. — Дори твоят баща.

— Дори твоята майка — побутна я Ръсел.

Барбара хвърли загадъчен поглед към Дан и Пепър, и довърши:

— Понякога е нужно първо да разбереш колко ужасно е да сте разделени.

Пепър се скова. Нея ли имаше предвид, като го казваше? Или само така й се струваше?

Ръсел прочисти гърлото си.

— Дан, двамата с теб можем да слезем долу и да се заемем с работата. След това ще се приберем вкъщи, тъй като тук няма достатъчно легла.

Ръсел беше прав. Нямаше достатъчно легла, опасността беше преминала, а Ръсел щеше да изпрати някой да помага за работата в ранчото. Дан можеше да се прибере у дома.

Докато Пепър обмисляше добрата новина, тишината в кухнята сякаш продължи вечно.

Най-накрая Барбара се обади:

— Ръсел, ти си стара болка в задника.

— Да, татко, така е. — Дан се изправи. — Пепър, може ли да поговорим отвън на верандата?

— Тя не иска да говори с теб — каза Ръсел.

В същото време Барбара произнесе:

— Това е добра идея.

Родителите на Дан се спогледаха.

— Разбира се — кимна Пепър. Нямаше значение какво ще й каже Дан. Не я интересуваше.

Дан откачи якето си от закачалката и го наметна върху раменете й. След това сложи на главата й бежовата каубойска шапка.

Но тя не ги искаше. Пепеляшка беше мъртва, той я беше убил. Тя свали шапката и я хвърли на един от столовете. След това произнесе с ясен, отчетлив глас:

— Не я искам повече.

Барбара въздъхна.

В следващия момент Дан изглеждаше така, сякаш искаше да я нахлупи отново на главата й.

Пепър го изгледа, предизвикваше го, противопоставяше му се.

— Хубаво. Ще я оставя тук, в случай че промениш мнението си. — Той звучеше сериозно и изглеждаше убеден.

Каква мижитурка.

Предвзета, чиста мижитурка, която по някое време през нощта си беше взела душ и сега миришеше на шампоан и топла кожа. Тя нямаше нужда от такъв вид съблазняване. Когато излезе на мразовитата веранда, тя се сгуши в якето му.

Ливадата й бе превърната във временен военен лагер. Наоколо бяха разпънати дузина палатки, едната от тях в средата на двора, осветена от прожектор, с въоръжени пазачи около нея. Палатката на генерал Непиър.

Няколко войници се бяха размърдали. Готвачите бяха будни. Но за по-голямата част беше тихо, спокойно и свежо с приближаването на новия ден.

Пепър каза тихо:

— Предполагам, че ще е по-добре да пазим тишина, нали?

Сякаш не беше казала нищо, Дан попита:

— Ще заминеш ли?

Познаваше го. Опитваше се да я разколебае със своята директност, но тя можеше да му се противопостави. Затова отвърна с оптимистичен тон:

— В Бостън ли? Да, ти беше прав. Искам да започна да опознавам семейството си. Мога да им помагам с бебето и…

— Кога се връщаш?

Тя си пое раздразнено дъх. Толкова ли не можеше да играе играта. Разбира се, че не. Не и Дан Греъм. Само когато му беше изгодно.

— Не знам дали ще се върна.

Сенките и светлината разсичаха лицето му под различни ъгли, а очите му блестяха с тъмна сила.

— Но ти си собственик на тази земя.

Хубаво тогава. И тя можеше да говори откровено.

— Не знам дали ще задържа земята. Не мога да те моля да се грижиш за нея за неопределено време. Знам, че баща ти ще я купи.

— Госпожа Дрейс я остави на теб.

О, не. Нямаше да му позволи да играе виновната карта.

— Тя не искаше да ме привързва към нея. Искаше да ми помогне. И го направи.

— Ами аз? — Той се приближи. — Обеща ми да се омъжиш за мен.

Тя отвърна малко по-високо, отколкото искаше:

— Ти промени мнението си.

Той понижи глас толкова, че думите му едва стигаха до ушите й и тя трябваше да се напряга, за да ги чуе.

— Между нас ще е много хубаво. Ти ме обичаш и аз те обичам…

— О, моля те. Недей. Дори не се опитвай да ми говориш за обич. — Мразеше това. Мразеше и Дан. Мразеше, че ароматът му я обвива в страстни спомени, докато той стоеше изправен тук, лъжейки я без капчица срам. — Трябва ли това да накара малкото ми момичешко сърчице да запърха? Защото аз не се нуждая от обич като твоята. Любовта не е да вярваш в най-лошото от мен заради доказателствата. Любовта е да вярваш в мен въпреки доказателствата.

Той си пое дълбоко дъх и го издиша шумно.

— Любов е да бъда уязвим след толкова много години самота и да съм уплашен до такава степен, че да сграбчвам доказателствата като оръжие, за да се справя с теб. — Говореше прекалено бързо, сякаш всяка дума го караше да се чувства неловко.

— Пълни глупости. — Тя не искаше да признае истината дори пред себе си.

— Знам. Изгубих си ума.

Ей на това му се казваше признание.

— Правил съм погрешните неща. Вярвал съм в погрешни неща. Никога не трябваше да губя вярата си в теб. — Като хвана съпротивляващата й се ръка, той я вдигна до сърцето си. — Но ти каза, че ми прощаваш. В хижата, когато мислехме, че ще умрем. Чух те.

Тя не искаше да е толкова близо до него. Не искаше да понася неговите извинения и не искаше да докосва гърдите му. Но да се бори щеше да е недостойно и тя щеше да изгуби, така че остави ръката си неподвижна в неговата.

— Казах, че ти прощавам, но това беше от онези прошки, които ръсиш пред хората, знаейки, че никога повече няма да ги видиш.

— Не знаех, че имало различен вид прошки — произнесе той с озадачено изражение.

— Човек научава всеки ден по нещо. Както и да е, аз никога не съм казвала, че все още те обичам. Понякога любовта умира, а понякога е уморена до смърт. Ти отне вярата и любовта ми… нещата, от които никога не съм се отказвала през всичките тези години, откакто загубих семейството си… а ти плю върху тях.

— Съжалявам. Толкова много съжалявам. Моля те, повярвай ми. — Което си беше възхитително извинение, но той не замълча достатъчно дълго, за да й даде възможност да му се наслади. Продължи направо към истината, каквато я виждаше. — Но твоята любов не е умряла.

Не се поддавай, запази хладнокръвие.

— Откога си специалист по моите чувства?

С подкупваща сила той произнесе:

— Пепър, това, което имаше между нас, не беше обикновено. Не беше някаква повърхностна емоция, която може да бъде смачкана от разочарование или разбита от отсъствие. Ти ме обичаш и аз те обичам.

Тя завъртя очи.

— Не ставай смешен! — С падналата върху челото му коса и възмущението, изписано върху лицето му, той приличаше не толкова на самоуверен войник, който винаги постига каквото иска, а по-скоро на младия Дан Греъм.

Добре. Защото поне чувствата на младия Дан Греъм бяха истински. Тя скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на перилата.

Той се бореше. Пусна ръката й. Думите, които излязоха от устата му, не бяха гладки, предварително подготвени.

— Ти и любовта, която изпитвах към теб, повече от всичко определихте живота ми. — Направи гримаса, сякаш не искаше да говори повече.

Пепър не издържа и го подтикна:

— Моля те. Продължавай.

— Да. Да. — Той подпря длани на перилата и погледна към импровизирания военен лагер. После попита с нисък, едва доловим глас: — Спомняш ли си, когато ти казах за коремната ми рана и че съм имал перитонит?

— Спомням си. Едва не си умрял, нали?

— Умрях, няколко пъти.

Това не й хареса.

— Наистина ли?

— Винаги се връщах.

— Предполагам. — Тя си напомни, че той стои сега до нея съвсем жив.

— Всеки път, когато идвах в съзнание, се връщах към това тяло, разбито от треска и разкъсвано от агония, и винаги, защото мисълта за теб ме викаше обратно. Понеже те имаше на този свят, не можех да замина.

Не му харесваше, че признаваше нуждата си и това, повече от всичко друго, я накара да осъзнае, че й говори истината.

Въпреки това… мислеше ли, че със слово може да превърже раната, която бе причинил?

Той продължи:

— Не и без да знам къде си, дали имаш нужда от мен… Не и без да те потърся, без да те намеря и без да те направя моя още веднъж.

— Хубаво, направи ме твоя, и то повече от веднъж. — И с възможно най-обидния тон, с който можеше, попита: — Защо не си доволен?

— Защото да те любя не беше най-важното. — Той вдигна ръце във възпиращ жест. — Не исках да прозвучи така. — Очите му блестяха от безсилие. — То само доказа, че има нещо много повече между нас. Ти си част от моето същество. Ти си моята светлина в края на тунела. Ти направи съществуването ми смислено и аз трябва да направя всичко по силите си, за да те задържа при мен.

— С изключение на това да бъдеш мъжът, с който искам да прекарам живота си.

— Аз съм този мъж. Дай ми шанс. Умолявам те. Не позволявай един миг на паника — моята паника — да съсипе живота ни. — Дан звучеше и изглеждаше като въплъщение на искреността.

Но тя не омекна.

— Не мога да ти дам друг шанс. Вечно ще се питам кога ще ме засегнеш отново.

— Не мога да обещая, че между нас никога няма да има разправии, но мога да обещая, че винаги ще съм до теб. — Целуна я по бузата, топла и искрена ласка. И прошепна в ухото й: — Моля те, Пепър, омъжи се за мен.

— Не. — Тя още кървеше вътрешно от думите, които й бе казал, и беше уплашена. — Научих си урока. Няма да бъда онази глупачка отново.

— Ти го каза най-добре. Ние сме две наранени души и някак си се допълваме взаимно. Нека това да е завинаги.

Мътните да го вземат. Искреността му я хвана за гърлото. Ако не внимаваше, щеше да отстъпи, а не биваше. Не още. Може би дори никога.

В този момент се чу шум, войниците се размърдаха, и благодарна за разсейването, тя погледна към лагера. Слънцето осветяваше източното небе. От централната палатка излезе генерал Дженифър Непиър, напълно облечена във военна униформа, всеки косъм от косата на място, със строго лице. Тя заговори рязко на гардовете, които наскачаха около нея, и й отдадоха чест, сякаш не бе направила нищо лошо. Сержант Ярнел се присъедини към тях с мрачно изражение на лицето.

Пепър спря поглед върху генерала; на тази жена не можеше да й се има доверие. Никога.

— Какво ще правят с нея?

— Отива във Вашингтон за разпит. Както и ти — напомни й Дан.

— Да-а. — Тя продължи да гледа генерала как отива към палатката на готвачите, а гардовете й я следват по петите. — Дан, осъзнаваш ли, че е опасна?

— Всички го осъзнават.

Обзе я дълбоко безпокойство.

— Че е по-опасна сега, когато е хваната на тясно?

Като бръкна в якето си, Дан извади беретата от кобура, и й я подаде.

— Това кара ли те да се чувстваш по-спокойна?

Покровителстваше ли я? Не мислеше. Изглеждаше по-скоро рицарски жест, който показва доверието му в нея и способностите й. Още един жест на ухажване в напразните му усилия.

— Благодаря. — Тежестта на оръжието, топлината, която металът бе попил от тялото му, я накараха наистина да се чувства по-добре.

В този момент генерал Непиър я забеляза. Присви очи. Тънките й устни се усмихнаха. Тя тръгна към верандата, силен, коварен планински лъв, който посреща последната битка в живота си и планира да откъсне своя дял мръвка.

Ярнел я спря в основата на стъпалата.

— Мадам, не можете да се качите там.

Генерал Непиър му хвърли презрителен поглед, но спря, както й бе наредено. Тя вдигна лице към Пепър и Пепър съвсем ясно видя бръчките на възрастта, отпечатани върху лишеното й от грим лице. Трябва да бе излъгала за годините си, както бе лъгала за всичко останало.

— И това ако не е малката Джаки Портър. Или Пепър Прескот? — Погледът на генерал Непиър се стрелна към Дан и очите й се разшириха. — И лейтенант Дан Греъм.

Дан не изглеждаше впечатлен от нейната злъч.

— И аз се радвам да ви видя, мадам.

— Значи така — измърка генерал Непиър, като махна към Пепър с ръка. — Ето защо е успяла да ми избяга. Намерила те е.

Слънцето се показа зад хълма, осветявайки косата на Дан в златно.

— Подценявате я, генерал Непиър. Тя и сама щеше да се спаси.

Ярнел гледаше генерал Непиър с неприязън, но войниците наоколо слушаха с интерес.

Безпокойството на Пепър се засили. Никой освен нея като че ли не осъзнаваше колко потенциално опасна е тази ситуация. Войниците, мъжете, изглежда мислеха, че понеже генерал Непиър е жена и се е провалила, тя не представлява повече заплаха.

— Не ставайте смешен — възрази генерал Непиър. — Тя е емоционална. Разказа ми за себе си, когато й давах автограф на книгата си. Сираче е, някъде от Тексас. Родителите й са дребни престъпници, които са се отървали от нея веднага щом са могли. Тя няма никакви средства. Трябва много да се е зарадвала, че се е лепнала за вас.

С напълно безстрастен тон, който обиждаше със своята незаинтересованост, Дан каза:

— Съжалявам, че трябваше да видя това, генерал Непиър. Надявал съм се, че ще сте по-добър губещ.

Ярнел се приближи още до нея и хвана ръката й.

— Мадам, боя се, че трябва да дойдете с мен.

Сякаш всичко се случи в забавен каданс, Пепър видя генерал Непиър да изважда пистолета от кобура на сержанта и да го насочва към гърдите на Дан.

Тя не можа да чуе предупредителните викове. Не забеляза френетичните опити на войниците да спрат генерал Непиър. С мрачна решителност вдигна пистолета, задържа дъх, прицели се. И стреля. Горещината на беретата стопли пръстите й. Изстрелът отекна в ушите й.

А Дан стоеше, не беше ранен.

Генерал Непиър падна и пистолетът й отхвръкна. Тя хвана разтрошеното си рамо и изкрещя в агония… и ярост.

Войниците насочиха оръжията си към нея.

Ярнел взе пистолета си от земята и го загледа невярващо.

— Как го направи тя? — промърмори той.

Дан внимателно измъкна пистолета си от треперещата ръка на Пепър.

— Не се тревожи, Ярнел. Непиър трябва да е била специалист по обезоръжаване. Обзалагам се, че е описала това в книгата си. Вярно ли е, Пепър?

Пепър посрещна погледа му с мрачно изражение. Той беше жив, тя го беше спасила. Сега бяха квит.

— Вярно е.

— Госпожице Прескот, това беше най-страхотната стрелба, която съм виждал някога. — Ярнел погледна гърчещата се на земята Непиър. — Направо избихте оръжието от ръката й. Благодарен съм ви, мадам. Много съм ви благодарен.

— Пак заповядайте, сержант. — Когато Непиър спря да крещи, Пепър слезе по стъпалата при нея. Наведе се, срещна гневните й очи и с глас, доловим само от ушите на генерала, произнесе: — Целех се в сърцето ви. Но сърцето ви е много дребна мишена.