Кристина Дод
Почти влюбени (21)

Глава 20

Дан изпрати Рита до старата й „Сентра“ и й задържа вратата, за да влезе в купето.

— Радваш ли се, че Пепър се върна? — попита го Рита, преди той да го е направил. — Глупав въпрос, виждам, че се радваш. Но ще я задържиш ли този път?

— Не съм се опитвал да я гоня. — Но не знаеше дали ще успее да я задържи сега. Поведението й пред телевизора му доказваше едно нещо: тя може и да беше жертва на преследвач, но беше също и виновна… за нещо.

Рита затвори вратата и смъкна стъклото на прозореца.

— Този път трябва да й дадеш това, което иска.

— Какво е то?

— Причина да не бяга. — Тя му помаха, когато тръгна, оставяйки го да гледа след нея и да се пита дали има жена, която да знае как да каже това, което мисли.

После, с поглед към къщата, той отиде до един черен орех и се подпря на широкия дънер, скрит от поглед. Извади предавателя, набра номер и щом връзката се осъществи, попита:

— Сър, някаква информация за генерал Непиър?

Последва изненадано мълчание, после полковник Джеф каза:

— Че пише книги?

— Изглежда Пепър Прескот я познава, или знае нещо за нея. Каквото и да е, не е приятно.

— Наистина? — В гласа на полковника се долови интерес. — Не съм чувал никакви слухове за… чакай. Помощникът на генерал Непиър беше убит преди две седмици.

— Знам. Във Вашингтон. Току-що я гледах в предаването на Опра.

— Разбира се. Видял си го в предаването на Опра. — Гласът на полковник Джеф беше сух като добро шардоне. — Мислиш, че Пепър Прескот има нещо общо?

— Мисля, че най-малкото е била свидетел на нещо, свързано с това.

— Хубаво. Сега поне знаем защо внезапно се появи в ранчото. — Полковникът говореше със задоволството на човек, който обича загадките му да се разрешават. — Ще се поразтърся да видим какво мога да открия за престъплението и нейната връзка с него. Ще ти се обадя веднага щом е възможно.

— Полковник…?

Полковник Джеф знаеше какво ще го пита Дан.

— Няма следи от Шустър. Никакви.

— По дяволите! — Да играе ролята на примамка беше страхотна идея, но Дан искаше да е приключил с това. Искаше да се заеме решително с Пепър, а не можеше да го направи, докато операцията не бъдеше изпълнена.

Беше започнал да осъзнава, че за да разбере от какво се нуждае Пепър, за да остане с него, може да отнеме останалата част от живота му.

Той беше военен. Но не трябваше да бъде. С раните си можеше да бъде освободен от служба по искане на полковник Джеф. Никога досега не беше обмислял въпроса, защото никъде другаде не бе искал да бъде. Сега… погледът му премина по долината и околните планини. Познаваше тази земя, обичаше тази земя и искаше да е в безопасност. Тя беше най-хубавото от Америка, най-страхотната, най-високата, най-дивата част от страната, символ на миналото и надежда за бъдещето. Ако Пепър живееше тук, Дан никога не би пожелал да е другаде.

Но първо трябваше да изправи Шустър пред правосъдието.

Той се насочи обратно към къщата, решен да разбере някои неща, като например защо Пепър го е излъгала за причината да дойде в Дайъмънд, и бе пропуснала да каже за убийството на помощника на генерал Непиър. Той не вярваше и за минута, че тя е натиснала спусъка, така че какво криеше?

Защо не му вярваше? Толкова много проблеми съществуваха между него и нея, че направо не знаеше откъде да започне.

Пепър я нямаше вътре.

За миг стомахът му се сви. Беше ли избягала?

Но не. Той беше навън; щеше да знае. Огледа се и видя, че шапката й я няма, както и работните ръкавици.

Като птица, търсеща храна, тя бе излязла в градината.

Навън, заедно със завръщането на пролетната топлина и следобедното слънце, късният сняг се бе разтопил и бе образувал локви между лехите. Пепър я нямаше тук, но мерна неясния й силует в запотените прозорци на оранжерията.

Беше казала, че я преследват и Дан й повярва. Разпозна силното притеснение на жена, която до голяма степен обвинява себе си за своите затруднения. Жена, която имаше склонност да вярва, че вината е нейна, когато те по някакъв начин пресичат пътя й. Но другото, което му беше казала — че става дума за мъж, мъж с власт, с когото се е запознала чрез работата си — всичко това бе лъжа. Когато я беше разпитвал тя си противоречеше, а когато й предложи да се свърже с властите, му забрани. И той видя полумесеците в кожата, на местата, където беше забила нокти в дланите си.

Тогава го беше целунала отново.

Мислеше си, че Дан е толкова глупав? Беше го целунала, за да го разсее, и това проработи. Кой мъж не би се разсеял, когато жената на мечтите му притисне устните си към неговите и сбъдне фантазията му?

Нещо повече, тя го желаеше. Очите й срещнаха неговите, след това се отместиха. Устните й бяха меки срещу неговите. Зърната на гърдите й се притискаха към гърдите му, триеха се в него, търсейки внимание, и той се отзова на зова на сирената. Беше докосвал гърдите й, беше ги люлял в дланите си. Кожата й беше блестяща и гладка, и закръглеността бе разпалила неговата страст.

Предпазваше ли тя някого?

Убила ли беше някого?

Или беше станала свидетел на престъпление и се страхуваше от обвинение?

Като внимаваше къде стъпва по разкаляната пътека, той отвори вратата и влезе във влажната, изпълнена с благоухания оранжерия.

— Нека ти помогна.

Тя се обърна рязко.

Той улови блясъка на широките й, паникьосани очи, когато хвърли лопатката за разсаждане към главата му. Посипа се пръст във всички посоки.

Той се приведе:

— Какво, по дяволите…?

Лопатката уцели едно стъкло и навсякъде се разхвърчаха остри парчета.

Пепър вдигна ръка към устата си невярващо.

Той допря пръсти към челото си и ги свали, бяха покрити с кръв.

— Съжалявам, съжалявам. Уплаши ме. Лошо ли си ранен?

— Добре съм. — Той попи с носната си кърпичка кръвта, която се стичаше по веждата му.

Пепър свали ръкавиците си. Сложи длан на ръката му.

— Дали стъклото е останало в кожата ти?

— Добре съм — повтори той, силно раздразнен. Беше дошъл тук да се прави на голям спасител, а бе ранен от градинарска лопатка за разсаждане. — Бивал съм и по-зле.

— Разбира се, че си бивал. — Тя го хвана за яката и го придърпа надолу към себе си. — Но не аз съм ти го причинявала. — После внимателно притисна кърпичката към раната. — Боли ли? Има ли стъкло вътре?

— Всичко е наред. — Той се възползва от шанса лицето му да е на едно ниво с нейното и я погледна в очите. — Ти май си неспокойна.

Тя го пусна. Дръпна се назад. Очите й бяха пълни със сълзи и гледаха предизвикателно.

— Не те видях да идваш. Съжалявам.

— Напомни ми да не се прокрадвам, когато държиш оръжие. С твоя мерник, може да се окаже смъртоносно.

— Я стига. Ще те превържа.

Той я остави да вземе ръката му и да го преведе през килима от натрошени стъкла, докато влязоха в къщата. В банята тя свали седалката на тоалетната и го сложи да седне върху нея. Махна кърпичката и след като изследва раната, въздъхна с облекчение.

— Ще се оправи.

— Същото казах и аз. — Гледаше я в старите й, отпуснати, мърляви градинарски одежди, с мръсни петна по страните, и си помисли, че никога не е изглеждала по-красива, както когато се тревожеше за него. Тази жена го оплиташе в емоции, които той дори не подозираше, че съществуват. Емоции отвъд страстта, отвъд нуждата. Но какво беше отвъд това? Не знаеше. Знаеше само, че я желае… и че тя го желае. Не можеше да скрие нищо от него. Широките й лешникови очи показваха тревогата й за него и желанието й, и той усети чувство на триумф, което тръгваше от слабините му и се издигаше към сърцето… Не, не към сърцето.

Към ума му.

Той вярваше в първичния инстинкт. Вярваше в логиката и мисълта.

Но когато размишляваше за чувства, всичко в него заставаше нащрек. След преживяното през последните няколко години не го привличаше идеята за възраждане на чувствата — поне не и на дълбоки чувства. Не и на тези, които можеха да го оставят изтерзан и с белези.

Тя прехапа треперещата си устна и той си помисли, че не иска нищо толкова много, колкото да я целуне.

Пресегна се.

Тя се олюля към него.

След това, сякаш бодната от карфица, се дръпна назад. С онова изражение на страх, което той не можеше да разбере, пъхна превръзката в ръцете му и изхвърча в дневната.

Той я последва.

— Трябва да поговорим.

Изглеждаше като младата, предишна, почти дива Пепър, когато му се сопна:

— За какво? За изгорялата ми кола? За моя преследвач? За моето семейство? Не можеш ли да ми повярваш, че ще се справя с всичко? Не можеш ли да ми повярваш, че знам от какво имам нужда?

— Чу ли какво ти казах в оранжерията? — При равнодушния й поглед той повтори: — Мога да ти помогна. Позволи ми да ти помогна.

— Не искам помощ. Искам… — Като се отдалечи от него, тя изстреля думите през рамо: — Искам свободата да намеря собствения си път в живота.

Боже, какъв инат беше. Той я последва в кухнята и я хвана за ръката, опитвайки се да я обърне към себе си.

— Това, което мога да ти кажа, е, че свободата ти ще те убие.

Погледът й се отклони от неговия.

— Единственото, което имаш, съм аз.

Издърпвайки ръката си от неговата, тя заяви:

— Не, нямам те. Ти не си мой!

Беше права. Той не беше неин. Когато беше с нея, се отдаваше на сладкото великолепие да правят любов — и си спомняше болката от раздялата им.

— Тогава на кого разчиташ? Нямаш семейство, което да ти помогне.

Тя се отдалечи от него.

И понеже не знаеше дали й вярва, на тази жена с виновно лице и самотни очи, се въздържа от интимните въпроси и размаха картата за нейното семейство.

— Можеше да намериш брат си и сестрите си, ако търсеше в Интернет.

Тя отиде до мивката и наплиска лицето си.

— Защо да го правя?

— Как защо! От любопитство, ако не от друго. Не искаш ли да знаеш дали сестрите ти и брат ти не те търсят?

— Не ме търсят — войнствено отвърна тя.

— Ако имах братя и сестри, щях да искам да са наблизо. — Той се приближи до нея, преграждайки й пътя. — Твоите не са били толкова големи, когато са ви разделили.

— Само бебето. Разбира се, никога не съм очаквала Кейтлин да ме намери. Беше само на девет месеца, когато я взеха. — Гласът на Пепър беше изпълнен с болка. — Но другите бяха по-големи от мен. Можели са да ме потърсят.

Дан настоя:

— Откъде знаеш, че не са?

Тя взе една книжна кърпа и изтри мръсотията от бузата си.

— Ако ме бяха търсили, щяха да ме намерят досега.

— Това няма смисъл. Аз не можах да те намеря.

— Защото след като напуснах Дайъмънд, не исках да бъда намерена. — Пепър се огледа, сякаш търсеше изход, и го откри като седна до масата. Въртеше кърпата в ръцете си и я късаше на парченца в скръбта си. — Но преди, когато за първи път дойдох тук, бях уплашена и самотна. Живях в отвратителни приемни семейства и правех откачени неща, мислейки си, че нещо ще привлече вниманието им. — Тя сви рамене, сякаш не й пукаше, макар да беше ясно, че й пука. — Не забелязаха. Те не търсеха. Не искаха да ги намеря.

— Но ако не търсиш активно, няма как да намериш каквато и да било вест, която са ти оставили в Интернет. — Той взе кърпата от нея и я хвърли в боклука. Когато беше млад, не разбираше защо не проявява охота да намери семейството си. Дори разделени, баща му и майка му бяха сторили всичко, което можеха, за да го отгледат в любяща среда. Но въпреки това сега той беше извън света. Беше видял най-лошите човешки същества и знаеше, че самият дом, за който се предполага, че трябва да те направи силен, понякога сериозно се проваля.

— Семейството не беше ли щастливо?

— По онова време изглеждаше щастливо. Предполагам, че съм грешала и ще ти кажа едно — не копнея, нито въздишам за тях, след като не ги е грижа дали съм жива, или мъртва. — Когато стана, столът й се стрелна назад, остъргвайки балатума. — Приключих разговора по този въпрос.

— Аз, обаче, не.

Тя му се подигра с полуусмивка и здраво стиснати зъби.

— Разбира се, че не. Не си се променил ни най-малко. Когато беше осемнадесетгодишен, беше сигурен, че винаги си прав, че винаги знаеш как се правят нещата. Разбира се, дойде с мен да крадем бира, но ти беше Греъм. Шерифът ти беше братовчед. Знаеше, че нищо лошо няма да ти се случи. — Тя повдигна едното си рамо. Позата й подражаваше на предишното й непокорство, но в същото време ръцете й трепереха.

От гняв? Дан не мислеше така, защото тя продължаваше да го гледа, сякаш се боеше от него.

— Казваш ми, че трябвало да намеря семейството си, защото си толкова сигурен, че си прав, а аз греша. — Тя говореше все по-бързо и по-бързо: — Нека ти кажа, господинчо, не обичам да нося бремето на семейство. Не ме интересува дали са живи някъде по света.

— Била си хлапе, когато си ги изгубила. Мислиш ли, че се е случило точно така, както си спомняш?

Пепър стоеше със спуснати покрай тялото ръце, свити в юмруци.

— Помня нощта, когато родителите ми загинаха. Хоуп ме успокояваше. Каза: „Аз ще се грижа за теб. Вярвай ми. Ние сме семейство. Ще направя всичко възможно, за да сме заедно. Ще се грижа за теб. Вярвай ми“… После, когато ме отведоха, тя ми поръча да бъда добро момиче, и че скоро ще ме намери. Обеща. Аз й вярвах. Вярвах й, докато станах на тринайсет и една от приемните ми майки ми каза истината. Никой не иска дете, което плаче нощем и избухва през целия ден. Хоуп се е радвала да се отърве от мен.

Той попита невярващо:

— И ти си повярвала на онази кучка, приемната ти майка?

— Тя не беше толкова лоша. Никога не ме биеше и ме хранеше три пъти на ден. — Пепър изстиска слаба усмивка. — Просто си имаше пет собствени деца и искаше да престана да рева. Престанах.

— Но…

— Да не говорим за това. — Тя се отдалечи и влезе в дневната. — Просто да не говорим.

Той не се сдържа. Последва я.

— Ами ако целият ти гняв е за нищо? Ами ако семейството ти е мъртво?

— Не ставай глупав — сопна се тя, търсейки повод за караница. — Живи и здрави са.

— Всичко се случва. Стават катастрофи. — Тръгна към нея, използвайки всичките си способности, за да я убеди. — Има крадци и разбойници навсякъде по света. Не осъзнаваш ли…

Кръвта се дръпна от лицето й.

— Ами ако умра? — Тя изглеждаше сякаш разсъждаваше за смъртта си като за реална заплаха.

Бяха се върнали обратно към опасността, която я преследваше.

— Няма — увери я той.

Тя обърна очи към него, но сякаш не го виждаше.

— Не можеш да знаеш.

Дан хвана ръката й, леденостудените й пръсти останаха безжизнени в дланта му.

— Аз ще те пазя. Кълна се, че ще бъдеш в безопасност.

— Трябва да помисля. — Пепър отиде до компютъра, сложен на масата. — Трябва да напиша едно писмо. Няколко писма. Едно на Хоуп. Да й кажа, че всичко е наред, че всички онези неща, които съм й крещяла, когато ме взеха… не са били истина. — Пръстите й се отпуснаха върху клавиатурата и тя се втренчи в празния монитор. — Чудя се дали ще мога да ги намеря…

— Аз ще ти помогна. Ще претърсим някои от сайтовете…

Тя хвана ръката му. Очите й блестяха.

— Не! Не се доближавай до компютъра. Не търси семейството ми. Не сега.

Той откопчи пръстите й от ръката си.

— Моля те. Не сега. Не ми трябват адресите точно сега. Трябва да помисля какво да кажа. И не искам…

— … някой да знае, че си тук — довърши той. — Така ми каза. А сега ще ми кажеш защо дойде.

— Няма никаква мистериозна причина. Дойдох да си почина, да се отпусна, да посетя госпожа Дрейс и да видя ранчото. А междувременно, можех също така…

— А междувременно и да ме излъжеш? — В него се надигна неочакван гняв. Тя винаги го предизвикваше с нейното недоверие, а сега… сега беше по-лошо. По-силно. По-лично. — Нервна си като котка на веранда, пълна с люлеещи се столове.

— Не съм!

— Избута колата си от пътя. Хвърли лопатка по мен. Каза ми, че имаш преследвач, помниш ли?

Тя изостави нехайната фасада.

— Ти не ми вярваш и аз не ти вярвам, помниш ли?

Свирепият й отказ го смая. Вярно, чакаше съобщенията от полковник Джеф, преди да би могъл да й има вяра, но жените трябваше да бъдат по-меки, по-сладки, по-доверчиви.

— Значи нищо не сме разрешили миналата нощ?

— Казано грубо: начесахме си крастата, която отдавна ни мъчеше.

Малката вещица. Как смееше да прави такава гадна интерпретация на най-хубавата нощ в живота му?

— Не сме я начесали много добре, защото още ме мъчи. — И той с рязко движение я сграбчи.

Тя се отскубна от ръцете му с такава ярост, сякаш се страхуваше от него.

— Не!

Едва успя да се въздържи да не я грабне отново.

— Изобщо не те разбирам.

— Нито пък аз. — Тя размаха ръце като побъркана вятърна мелница. — Първо ме дразниш за семейството ми и за… за всичко. След това пък искаш да правиш секс с мен.

— През цялото време искам да правя любов с теб. Другите емоции са нещо съвсем отделно. — Което беше напълно логично за него. Толкова ли трудно беше да се разбере?

— Виж, знам, че можеш да ме съблазниш.

Дяволски си права.

— Но ти каза, че не искаш това.

— Така ли? — Да не би да си беше изгубил ума?

— Снощи искаше от мен аз да те съблазня.

— Това беше снощи. — И съблазняване не беше думата, която беше използвал.

— Трябва да стоим далеч от манията си да сме един с друг, докато не можем честно да кажем, че си вярваме. Не можем да продължаваме да правим секс…

Гневът му избухна. Пристъпи по-близо и решително се наведе над нея.

— Правихме любов! Не сме правили секс. Правихме любов. — Преди да я е хванал и да й покаже какво точно има предвид, той рязко се дръпна. Но спря на прага, погледна ужасеното й лице и каза: — Многократно.

Излезе на верандата. В джоба си усети вибрация, която сигнализираше за ново съобщение от полковник Джеф, вибрация, която бързо премина в пиукане.

Най-после. Най-после. Това трябваше да е. Краят на операцията… или информация за Пепър. Ситуацията беше станала непоносима. Нещо трябваше да се случи. Той сложи слушалката в ухото си.

Без предисловия полковник Джеф каза:

— Шустър е в страната.

Това беше. Дан тръгна към къщата.

— Къде е?

— В Юта.

— Ще се отърва от Пепър незабавно.

— Не! — Безпокойството в гласа на полковника гризна ухото на Дан. — Никой не мърда.

Дан спря.

— Какво искаш да кажеш? Хората на Шустър го чакат.

— Явно не. — Полковник Джеф повтори: — Никой не мърда.

— И какво чакат?

— Не знам, но логичното обяснение е, че подозират клопка, и ако някой наблюдава действията ти, не можеш да се освободиш от жената сега. Така ще се досетят, че знаем.

Дан жадуваше за това отмъщение толкова силно, че почти можеше да го вкуси, а то закъсняваше… отново. Сега Пепър беше пречка.

— Няма значение. Тя не може да остане. Не мога да изгубя друг цивилен.

— Искаш да прецакаш плана ли? Не мисля така, лейтенант! Прекалено много сме инвестирали в това и сме на косъм от успеха. Шустър изчезва. Пепър остава. — В гласа на полковник Джеф Дан долови ехото на собствената си решимост.

Но нещата се бяха променили. Шустър, най-безпощадният, най-кръвожадният убиец на света, дебнеше само на няколко часа път от ранчото. Искаше да ликвидира Дан и не му пукаше кой се изпречва на пътя му.

— Това е трик — каза Дан.

— Възможно е, но ще се възползваме от шанса си. — Гласът на полковника се промени до по-любезен тон: — Виж, знам, че се страхуваш за нея заради онова, което ти се случи последния път, но Пепър Прескот не е дете. Може да не е съучастник на терористите, но по всяка вероятност е виновна за нещо.

Дан си спомни поведението й и не можеше да спори по въпроса.

— Какво откри за нея и за генерал Непиър?

— Все още нищо. Всичките ми въпроси се оплетоха в някакви тъпи бюрократични глупости със секретаря на генерал Непиър. Но какво толкова можем да открием, което да промени мнението ми? Пепър остава — каза за финал полковник Джеф.

Дан нямаше да спечели, но можеше да се пазари.

— Добре, но ако тя остане, Шустър ще започне да я следи.

— Той има нужда да следи теб.

— Ами ако тя е невинна? Ами ако е просто една цивилна? — Дан умишлено пускаше информацията, която би защитила Пепър — и излагаше собствения си гръб на бедата. — Ами ако ти кажа, че тя е собственичката на този имот, която не можехме да открием, и се е прибрала, за да влезе във владение?

— По дяволите, лейтенант! Това истина ли е?

— Да, сър, истина е. Ако бъде убита в акция, знаете, че адът ще се разтвори.

Полковник Джеф изпсува.

Дан знаеше, че е спечелил.

— Кажи на Сони, че става неин бодигард. Аз ще заповядам на Уегнър и на Ярнел да патрулират пътя до ранчото. Но ти ще си пазиш гърба, лейтенант.

— Няма да бъда убит. — Не сега. — Ще ме уведомиш, когато нещо се случи, нали? Каквото и да е то.

— Веднага. — Линията прекъсна.

Дан свали микрофона и слушалките. Започваше да мисли, че няма значение защо Пепър е дошла, важното беше, че е тук и той има втори шанс. Шанс да я спаси. Шанс да й докаже, че той наистина знае най-добре. Шанс да я спечели, да я задържи… да й даде причина да не бяга.

Продължи обратно към къщата. Премина с тежки стъпки по верандата. Не искаше да дава на Пепър поредна причина да запрати нещо по него.

Когато влезе в кухнята, тя още беше там, с ръце на кръста, с вирната предизвикателно брадичка. Но щом го видя, предизвикателството се разколеба, помрачи се и тя бързо отиде в прегръдката му. Обгърна го силно с ръце и го притисна към себе си.

— Върна се.

— Няма да те оставя.

— Знам и…

Заради това те обичам!

Но тя не го каза.

— Искам някои отговори. Иска ми се госпожа Дрейс да беше тук. Тя виждаше нещата толкова ясно. Винаги ми даваше добър съвет и дори да не го следвах, винаги си спомнях какво е казала. — С честност, която късаше сърцето му, Пепър произнесе: — Объркана съм. Не знам на кого да вярвам.

Вярвай на мен. Но доверието й нямаше да струва нищо, ако тя самата не получаваше такова.

Времето се изнизваше. Шустър изчакваше нещо, което те не разбираха. Дан беше приклещен в ранчото с една жена, която желаеше, която трябваше да държи в безопасност. Но тя се обръщаше не към него, а към госпожа Дрейс, жената, която я бе приела в дома си преди толкова много години.

Той предположи, че това е честно.

— Ела с мен. — И като отиде до стената с шкафовете в дневната, той се пресегна към горния рафт и измъкна една картонена кутия, тясна и дълга, украсена с цветчета. След това я сложи на голямата маса за хранене.

Тя се приближи до кутията предпазливо. Вдигна капака и веднага разбра за какво става дума.

Снопче писма с разделители, слагани периодично между тях. Първият разделител беше отбелязан с почерка на госпожа Дрейс и адресиран до Пепър, преди девет години. Тя прехвърли разделителите. Видя съдържанието.

Писма, написани с красивия почерк на госпожа Дрейс, всичките адресирани до нея. Някои бяха върнати на подателя. Повечето никога не бяха изпращани. Но бяха написани, запечатани, готови да тръгнат към нея веднага, щом госпожа Дрейс разбере къде живее Пепър. Госпожа Дрейс беше писала поне едно писмо месечно. Тук имаше над сто и всички бяха за Пепър.

Сякаш силата я бе напуснала, Пепър се отпусна тежко в един стол. Безпомощно вдигна поглед към Дан.

— Каза, че искаш отговори. — Той посочи към кутията. — Виж дали можеш да ги намериш вътре.