Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (9)

8.

Секунда по-късно Хуан отново лежеше под открехнатата врата и всички съмнения бяха издухани от главата му. Премина от състояние на размисъл и анализи в режим на оцеляване за миг — толкова време му беше нужно да свърже звуково изстрела с картината пред очите си.

Намираше се в тясно пространство, не по-голямо от телефонна будка с желязна стълба, която водеше към мостика. Отгоре падаше слънчева светлина, подсказвайки му, че ще се вижда отдалеч, но тъй като нямаше друг избор, се качи. Слой пясък покриваше палубата, когато се изкачи на мостика. Повечето от приборите бяха задигнати, за да бъдат продадени за вторични суровини. Щурвала го нямаше, също и машинния телеграф и масата за карти. Каквото беше останало от месинговите части, бе почерняло и корозирало, а онова, което предположи, че е било ламперия от тиково дърво, сега представляваше тънък като хартия фурнир, почернял от годините.

Кабрило се присви ниско под големите отвори, гледащи към трите страни на мостика. Четвъртата стена беше гола, като се изключат няколко монтажни скоби, които може би бяха крепили пожарогасител или други принадлежности. В нея имаше врата, която водеше към кърмата. Хуан изпълзя до нея и надникна в коридора отзад. Той също беше покрит с ламперия от избеляло дърво и по палубата се виждаха оцелели парчета от килима, закрепени за ръба, където стената се срещаше с пода. Един метър нататък коридорът свършваше в пясък, който се извисяваше до тавана.

Беше попаднал в капан.

Върна се обратно в мостика и внимателно надникна през един от зеещите без стъкла прозорци с надеждата, че ще забележи стрелеца. На два сантиметра от главата му се заби куршум и прониза метала с такава лекота, сякаш беше платно. Четири пропускащи светлина дупки се появиха на мястото, където Хуан беше клечал само преди секунди. Четири малки гейзерчета прах се вдигнаха от пода до проснатото му тяло. Той се плъзна настрана, знаейки, че снайперистът не може да го види, защото сигурно беше на позиция по склона на близкия остров, макар да не беше ясно къде точно.

Друга поредица изстрели разтърси мостика, пробивайки дупки в изтънялата ламарина, защото стрелецът се надяваше по случайност да улучи плячката си. Хуан се бе свил близо до предната стена в ъгъла, където беше колоната, която предлагаше по-добра защита. Горещият въздух на мостика се насити с прах, вдиган от куршумите, които разораваха пода.

Стоеше неподвижно, без да обмисля причината за опасното положение, в което се намира. Това щеше да стане по-късно. Сега единственото, което го занимаваше, беше да оцелее. Куршумите долитаха откъм левия борд на кораба, така че можеше да се прехвърли през прозореца на десния борд и да се скрие зад корабния корпус. Обаче двеста метра открита пустиня го отделяха от джипа. В мига, когато се покажеше иззад закрилата на кораба, стрелецът щеше да го гръмне.

Нямаше нищо, което да използва за отвличане на вниманието на снайпериста. Раницата му беше в уазката, а изкуственият крак беше най-обикновен модел, защото бе решил, че рискът да внесе оръжие през московското летище не си заслужава.

Смяташе да изчака другия до падането на нощта. Кабрило беше отличен стрелец, но му липсваше специалното обучение на снайперистите. От разговори с Франклин Линкълн, бившия тюлен, снайпериста на Корпорацията, знаеше, че умелият стрелец може да остане неподвижен на позицията си с дни. Мъжът там горе нямаше просто да си вдигне чукалата, а в термалния оптически мерник тялото на Хуан щеше да изглежда като изпаряващо се привидение на фона на тъмната пустиня. Във всеки случай щеше да го гръмне по-лесно през нощта, отколкото през деня.

Три изстрела се забиха в мостика, разкъсаха метала и вдигнаха още прахоляк.

Снайперистът не знаеше дали е улучил мишената. Опитваше се да задържи Кабрило на място, което означаваше, че вероятно с него има още хора и те се промъкват насам под неговия прикриващ огън.

Хуан не можеше да се махне, но не можеше и да остане.

Свали огледалните си слънчеви очила и ги вдигна само малко на рамката на прозореца, движейки ги толкова бавно, че да приличат на невинна сянка. В отражението на изпъкналите им стъкла виждаше равнината, която го отделяше от позицията на снайпериста. Въздъхна облекчено — нямаше нападатели, които прекосяват пустинята. Изтрещя поредният изстрел. Куршумът мина през прозореца зад Кабрило. Снайперистът не беше видял очилата и стреляше просто за психологическо въздействие. Обаче сега Хуан най-сетне успя да се ориентира за позицията му, когато в стъклата се отрази малък пламък от дулото.

Стрелецът беше малко по-високо, отколкото Кабрило предполагаше, скрит в земна гънка на склона. Хуан се запита откога ли е там. Случващото се беше силно доказателство, че има нещо важно в този призрачен кораб на Карл Петровски, помисли си той, макар че до момента не бе забелязал нищо особено. Беше просто един от многото ръждясали корпуси, осейващи дъното на някогашното езеро.

Ако не идваха допълнителни сили, защо да приковаваш един невъоръжен човек на място? Защо не дойдеш лично и не довършиш започнатото?

В главата на Кабрило се мярна обяснение и той се хвърли да действа. Снайперистът щеше да получи желаното, но Хуан имаше още един заек в цилиндъра. Беше сигурен, че плавателният съд е миниран. Снайперистът е дошъл, за да премахне всички следи от откритието на Карл Петровски. От гледна точка на стрелеца плячката трябваше да умре или във взрива, или когато се опита да побегне. И тогава мисията му щеше да е изпълнена.

— Как ли пък не — почти изплю Хуан, щом стигна до вратата, която водеше към кърмовите каюти. Пантите бяха вътре в коридора, така че трябваше да пропълзи и отчасти да затвори вратата. Защитената от вятъра стомана беше толкова здрава, колкото в деня, когато я бяха валцували. Осите на пантите завършваха с глави с формата на луковица, така че моряците да могат лесно да ги измъкнат, ако някога стане нужда. Централната излезе леко от пантата, все едно скубеше бурени. Следващата изскочи много по-трудно, но въпреки това Кабрило успя да я издърпа. Въпреки усилията му най-долната отказваше да помръдне, независимо колко силно дърпаше. Скоро от лицето му закапа пот и я намокри, така че ръцете му се плъзгаха.

Ругаейки, Хуан нави крачола и свали протезата си. Горната част беше гладка, за да не жули кожата, но в долната част около глезена имаше груб ръб. Подпъхна го под главата на упоритата ос и заудря отдолу нагоре с юмрук по протезата. Оста не помръдна от мястото си, сякаш беше заварена.

Нямаше представа колко време му остава, а в главата му се въртеше клишираният образ на дигитален циферблат, който отмерва оставащите секунди. Стовари дланта си върху протезата.

— Хайде! — Отново и отново.

Парченца ръжда се посипаха от нея и тя помръдна малко нагоре. Няколко милиметра. Следващият удар я повдигна още няколко. След това още пет.

В момента, в който упоритата ос изхвръкна от пантите и падна на палубата, ръката на Кабрило беше станала безчувствена от ударите. Той седна на палубата и си сложи протезата. Свободно висящата врата се извисяваше над него и щеше да стане негов най-добър приятел, а може би кошмар?

Кабрило я хвана от двете страни и закрачи към мостика, като внимаваше да я държи между себе си и снайпериста. На стрелеца му трябваха само няколко секунди, за да разбере, че нещо не е наред, след което няколко бързо изстреляни куршума се сплескаха във вратата. Усещането беше все едно някой го е ударил с боен чук. Двойният изстрел отхвърли Хуан крачка назад и той се облегна на дяснобордовата стена на мостика. Изпълзя през прозореца и издърпа вратата след себе си, подпирайки я на перваза. Снайперистът стреля още два пъти, но не можа да докопа плячката. Хуан прехвърли щита високо над главата си и скочи върху главната палуба. Както искаше, вратата строши релинга и падна извън борда на земята.

Не знаеше колко време щеше да е нужно на снайпериста да разгадае неговия план, затова действаше бързо и скочи от три метра на земята. После нагласи вратата и се присви в дейната сянка. Пръстите му едва намираха опора, когато я задърпа след себе си по пясъка и камъчетата.

След секунди млечна киселина започна да се образува в ръцете и бедрата на Кабрило, а малко след това и пръстите му станаха безчувствени. Той продължи да пристъпва назад, да влачи вратата и да стои скрит зад нея, за да не го види стрелецът. В мига, когато излезе изпод корабните останки, снайперистът го взе на мушка и даде три бързи изстрела. Всеки попадна във вратата почти на едно и също място.

Кинетичната сила на куршумите изтръгна вратата от ръцете му и тя падна върху него. Той бързо се изправи пак на крака и вдигна вратата почти отвесно. Снайперистът стреля отново и куршумът отново рикошира от вратата. Металът се беше огънал от попаденията и от трансфера на енергия направо пареше. Въпреки това куршумите нямаше да успеят да я пробият.

Сега Хуан разбра, че състезанието е започнало. Снайперистът не можеше да го застреля, а това означаваше, че трябва да го подгони. Кабрило трябваше да измине стотина метра до уазката. Стрелецът трябваше да преодолее поне половин километър, но по-голямата част от пътя му беше надолнище. Той беше необременен, докато Председателя трябваше да влачи щита си през целия път обратно до колата, защото иначе стрелецът просто щеше да спре, да вдигне оръжието си и да го застреля, докато бяга.

Хуан влачеше тежката врата по пясъка като котва, която не може да спусне. Долният край на вратата събираше камъчета и пясък и той имаше чувството, че влачи половината пустиня със себе си. Гърбът започна да го боли, когато се озова на половината път от целта, а краката му направо трепереха като тръстики на вятър. Обаче не намали ход, нито спря да си отдъхне. Болката е начинът на тялото да каже някому да спре да прави нещо. Ако сложиш ръка върху пламъка на свещ, ще те заболи, но съзнанието контролира тялото и можеш да я задържиш там, докато плътта ти се опече. Тялото на Кабрило му казваше да пусне вратата и да си почине, но неговият интелект знаеше нещо, от което тялото нямаше представа. Ако остави щита, ще умре, така че продължаваше въпреки болката да влачи вратата. В този момент стрелецът сигурно беше напуснал скривалището си и тичаше с все сили.

Сякаш за да потвърди мислите му, снайперистът отново стреля по него. Звукът от изстрела беше много по-близко, прекалено близо и силата на удара беше много по-голяма сега, когато мъжът стреляше от по-малко разстояние.

Хуан леко изви глава. Рибарският съд, който първоначално беше взел за призрачния кораб, беше на осемнайсетина метра от него, а стрелецът на сто, а може би на двеста. Хуан не знаеше, а покажеше ли глава, рискуваше да му я отнесат.

За десети път вероятно той повдигна още вратата, за да прескочи купчината пясък и камъчета, които се бяха натрупали около долния край, докато я влачеше напред. Реши да я свали по-ниско, за да може да я влачи по-леко, макар че новата поза щеше да натовари допълнително ръцете, гърба и краката му. Зъбите започнаха да го болят от силното стискане на челюстите, но въпреки това някак си успя да увеличи скоростта.

Усещайки, че независимо от всичко плячката му се изплъзва, стрелецът пусна сватбарска поредица изстрели, натискайки спусъка на полуавтоматичното оръжие колкото може по-бързо. Няколко куршума се сплескаха във вратата, но повечето нападаха около Хуан. Както във всяко състезание, последната част беше най-оспорвана и двамата мъже напрягаха всички сили. Кабрило нададе животински вик, докато теглеше тежката врата, а краката му като бутала докосваха и отскачаха от земята. Погледна отново и видя, че сега носът на риболовния кораб е на омайните пет метра от него.

Пусна вратата на земята и спринтира. Снайперистът беше на трийсетина метра зад него и тичаше с все сили. Неочакваната смяна на тактиката от Кабрило го изненада. Не му остана време да вдигне пушката, затова стреля от хълбок в мига, когато Хуан зави зад носа.

Почувства пареща болка във врата като от ужилване на пчела точно когато завиваше зад стоманения корпус. Горещите парченца метал от пръсналия се над главата му куршум се бяха посипали върху му. Уазката беше само на десетина крачки оттам.

Той скочи с глава напред над торпедото на уазката секунди преди снайперистът да стигне до рибарското корабче и да стреля отново. Стъклото на шофьорската врата се пръсна. Хуан падна на земята от другата страна на джипа, претърколи се и стана. Погледна през отворения прозорец на уазката и за пръв път от началото на битката видя снайпериста. От глава до пети беше в камуфлажни дрехи, но не тези на местните узбеки и казахи. Имаше вид на човек, изскочил от ловджийския каталог на „Берета“.

Мъжът спря на шест метра от него и започна да вдига карабината за последния смъртоносен изстрел.

Ръката на Кабрило напипа познатите форми на стария калашник на Юсуф, който бе настоял да го вземе, защото контрабандисти често използвали дъното на езерото за внасяне или изнасяне на акцизни стоки. Вдигна го от мястото за краката на пътника достатъчно, за да може да го насочи срещу снайпериста.

Прикладът на карабината беше на десетина сантиметра и половин секунда от най-добрата стрелкова поза, когато Кабрило напипа предпазителя, щракна го и пусна един дълъг откос през строшения прозорец на шофьорската врата. Няколко от куршумите така и не успяха да напуснат уазката, но повечето улучиха целта.

Снайперистът се разтресе, сякаш беше хванал гол кабел под напрежение, когато осем куршума от пуснатия по сватбарски откос го пронизаха от кръста до главата. С една ръка Хуан нямаше силата да задържи изправянето на калашника, който беше включен на автоматична стрелба, и последните куршуми надупчиха покрива на колата. Най-накрая успя да отпусне спусъка, а през това време снайперистът рухна на земята. Хуан пусна автомата и се строполи на земята с гръб върху уазката. Дишаше тежко. Действително мъжът беше мъртъв. Това не беше филм. Въпреки това Кабрило си позволи деветдесет секунди почивка, преди да скочи отново на крака.

Заобиколи джипа и закрачи с несигурни крака към снайпериста. Погледна…

Експлозията го повали на земята, а взривната вълна вдигна облаци ръжда от стария кораб, сякаш го беше ударил ураганен вятър. Звукът заеча из пустинята като гръмотевица и миг по-късно от небето заваляха парчета стомана, камъни и буци пръст. Кабрило остана на земята и покри главата си с длани, за да я защити, докато от небето престанаха да падат отломки и над него започнаха да се носят само облаци прах и пушек.

Той се изправи на четири крака и се примъкна до рибарското корабче, за да погледне иззад носа му. Носът на призрачния кораб беше чисто и просто отнесен.

Останала беше само димяща яма в земята, кратер с размерите на олимпийски басейн. Термит^[1], помисли си Хуан. Снайперистът беше използвал термит и часовников механизъм за детонатор. Хуан осъзна, че най-голямото парче, което беше останало от кораба, е вратата, която той бе използвал.

Той отиде при нея и я потупа с привързаност.

— Не знаех, че те спасявам, докато ти правиш същото за мен — каза й. Едва тогава забеляза малката медна плочка, закрепена в долния край. Не я беше видял, докато вадеше осите на пантите, защото в коридора беше тъмно, а вътрешната част на вратата му бе служила като щит през цялото време на битката. Трябваше да изтрие мръсотията, за да може да прочете какво пише на старата емблема.

На малкото парче месинг бяха щамповани само няколко думи. Щяха да минат дни, докато разбере в какво го беше въвлякло прочетеното, и няколко седмици, докато усети последствията, но сега, в тези първи секунди, бе насаме със собственото си объркване.