Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (1)

Пролог

Пред вълнолома на Делауер

1 август 1904 г.

В мига, в който ехото от почукването на вратата се разнесе от задната част на каютата му, капитан Чарлз Ъркърт се събуди напълно. От дългите години плаване по океаните рефлексите му бяха като на котка. При второто почукване от вибрациите на матрака вече знаеше, че двигателите на кораба са спрени, обаче съскането на водата, плъзгаща се покрай стоманените бордове на корпуса, показваше, че макар с изключени двигатели, „Мохикан“ още не е започнал да намалява скоростта. През единствения заперден илюминатор нахлуваше светлина с цвета на вода от измити съдове. Тъй като корабът плаваше в северна посока, а каютата беше на десния борд, Ъркърт предположи, че е около девет вечерта.

След жестоката двайсетчасова вахта, докато търговският съд пресичаше опашката на подранил за сезона ураган, беше спал по-малко от половин час.

— Влез — подвикна той и свали краката си от койката. Палубата беше покрита с толкова тънък килим, че усети студенината на металните плочи отдолу.

Вратата на каютата се отвори със скърцане. Кръгът светлина, който хвърляше газената лампа, освети прага. Корабът разполагаше с електрогенератор, но малкото светлини, които захранваше, бяха запазени за мостика.

— Сър, извинете за безпокойството — каза третият помощник, Джоунс, който беше от Уелс.

— Какво има? — попита Ъркърт, отърсвайки последните останки от съня. Никой нямаше да събуди капитана, освен ако не става дума за спешен случай, и той знаеше, че трябва да бъде готов за всичко. За секунда мъжът се поколеба.

— Не сме сигурни. Трябва да дойдете на мостика. — Той отново замълча. — Сър…

Ъркърт отметна завивките настрани. Напъха краката си в гумени ботуши, а на раменете си наметна овехтял халат. Гръцка рибарска фуражка допълваше смешните му одежди.

— Да вървим.

Мостикът се намираше на палубата над неговата каюта. Щурманът стоеше безмълвен зад огромния дървен щурвал. Погледът му не беше вперен над носа на кораба, както се полагаше, а във вратата към късото крило на мостика откъм левия борд. Ъркърт проследи погледа му и макар изражението му да не се промени, главата му се замая.

На приблизително две мили от тях призрачно синьо сияние се беше впило в хоризонта и заличаваше лъчите на залязващото слънце. Не беше с цвета на светкавица, нито на огньовете на св. Елм, както в началото си беше помислил капитанът. Синьото беше по-тъмно и с цвят, какъвто преди това не беше виждал.

В този миг изведнъж всичко се разшири. Не като мъгла, извираща от повърхността на океана, а като ударите на гигантско сърце. Неочаквано се озоваха вътре в светлинния ефект и цветът сякаш се сдоби с текстура. Ъркърт усещаше някак си блясъка с кожата си, а космите на ръцете му настръхнаха — и по дебелия слой човешка козина, който покриваше торса и гърба му, сякаш полазиха мравки.

— Капитане — жално се обади вторият помощник. Той сочеше голямата топка на компаса, монтиран над главните прозорци на мостика. В течното си легло компасът се въртеше като детски пумпал.

Подобно на всички добри моряци Чарлз Ъркърт живееше чрез рутината и когато тя бе нарушена, това трябваше да се впише в корабния дневник. Следващият му поглед беше насочен към хронографа, закачен на задната стена над масата за географски карти, за да запомни часа на този странен феномен. За негово удивление и двете стрелки сочеха право надолу.

Не така, все едно е шест и половина, когато малката стрелка се е доближила до седмицата, а право надолу.

Ъркърт се приближи, за да провери механизма, и без да иска, измъкна металния ключ за навиване. Сграбчен от сила, по-голяма от земното притегляне, той се стовари върху палубата така, сякаш го беше запратил атлет. Ключът не подскочи, а изглежда се залепи за металната палуба. Капитанът се наведе да го вдигне, но не можа да пъхне и нокът между него и металните плочи.

Погледна отново на запад, но кобалтовосинята светлина намаляваше видимостта само до няколко десетки метра. Не забеляза, че водата около кораба е толкова спокойна и плътна, сякаш беше замръзнала в гладка пързалка за кънки, само че антрацитночерна.

Неколцина моряци, които бяха на главната палуба, забелязаха силуета на Ъркърт във вратата към крилото на мостика. Един сви ръце на фуния и се провикна:

— Капитане, каква е тази работа?

Дойдоха още моряци и Ъркърт усети тяхното нервно безпокойство. Знаеше, че моряците са суеверни типове. Всеки от тях носеше най-различни талисмани, малки ловци на сънища, заешки крачета, късметлийски зарчета. Веднъж плава с един, който в малка стъкленица разнасяше в джоба си отрязаното парче от малкия си пръст. Този тип разправяше, че загубата на пръста била на късмет. Ъркърт така и не го попита защо смята така.

За да откъсне мислите им от странното положение, той посочи няколко свободни вериги, оставени опасно върху капака на носовия трюмен люк на „Мохикан“.

— Сложете веригите на място — нареди с възможно най-командирския си глас, — или ще платим скъпо.

Четиримата мъже се откъснаха от релинга и закрачиха бързо, доволни, че имат да вършат нещо, както и очакваше ветеранът капитан. Но както се случи на него с ключа, яките моряци не можаха да повдигнат и една брънка от веригите. Дори някой да ги бе заварил за капака на люка, едва ли щеше да свърши по-добра работа.

На Ъркърт точно започна да се струва, че корабът му се е превърнал в огромен магнит, когато чу писък, неземен екот от страдание, който се издигаше все повече и повече.

Шумът го наелектризира, защото разпозна гласа въпреки болката, която го разкъсваше, и знаеше какво се случва на човека.

Кабината на главния инженер, шотландец, се намираше в коридора, където беше и тази на Ъркърт. Той стигна до вратата на Мактагърт и влетя вътре секунди след като беше чул писъците на мъжа.

На светлината от медния ветроупорен фенер, който беше грабнал от втория помощник, видя шотландеца да лежи без риза на леглото си, а на лицето му беше гравирано ужасено изражение. Драскаше гърдите си или по-точно големия белег, който разсичаше левия му гръден мускул. Белегът беше спомен от котелен взрив преди двайсет години и зад него, както обичаше да се фука Мактагърт, имаше парче метал, което готвачът, който навремето го беше зашил, не бе успял да извади.

— Конър, обърни се! — извика капитанът, но знаеше, че вече е твърде късно.

Инженерът изригна нов писък, толкова остър и така изпълнен с болка, че Ъркърт изстена. В този миг от устата на Мактагърт потече кръв. Двамата мъже впиха погледи и си размениха безмълвно послание. То гласеше: сбогом.

Кървавите слюнки от устата на Мактагърт се превърнаха в несекващи струйки от яркочервена артериална кръв, докато парчето метал, затворено в гърдите му, разкъсваше сърцето и белите му дробове, защото могъщите магнитни сили неумолимо го дърпаха към металния таван. Болката, изкривила лицето му в грозна маска, беше свършила и единственото свидетелство за последните ужасяващи секунди на човека бе тъмночервеното петно, простиращо се от брадичката до гърдите.

Миг по-късно се чу влажен плясък и след него метален звън, когато парчето шрапнел удари тавана, измъкнато от тялото на Мактагърт.

Ъркърт затвори врата на каютата, преди някой от екипажа да успее да види трупа. Върна се на мостика с пепеляво лице и леко потреперващи ръце. Блясъкът продължаваше да залива кораба с призрачната си светлина. Хората на палубата бяха зарязали опитите да приберат веригите и гледаха с тревога към мястото, откъдето се беше появил блясъкът.

Океанът оставаше гладък като огледало и никакъв полъх не издуваше корабните платна. Облакът дим от парните котли, в които още се поддържаше огън, се издигаше право нагоре и висеше като плащаница над „Мохикан“.

В продължение на двайсет минути нищо не се промени, после сякаш някой бе щракнал ключа — блясъкът изчезна напълно. В следващата секунда повърхността на океана се накъдри от леко вълнение, а пушекът се понесе, сякаш от север над кораба подухна вятър. На запад, откъдето феноменът се бе появил, нямаше нищо друго, освен смрачено небе, обсипано със звезди. Морска нощ, която изглеждаше напълно нормална.

Ъркърт се сви с тримата си помощници в задната част на мостика, докато се отклоняваха на запад, за да проверят дали и друг някой кораб е бил в епицентъра на неземната аура. Нареди Конър Мактагърт да бъде зашит в собствените му одеяла и спуснат във водата. Бяха достатъчно близо, за да стигнат до Филаделфия, затова смъртта на инженера можеше да остане скрита, а след като излезеха от пристанището, отсъствието му да бъде обяснено с напускане на кораба.

Не откриха доказателства за присъствието на други плавателни съдове в района и след едночасово претърсване Ъркърт реши, че са пропилели достатъчно време. Въпреки това планираше, когато стигнат във Филаделфия, да съобщи за произшествието, в случай че и някой друг кораб е пострадал от странния ефект. Смъртта на Мактагърт щеше да бъде запазена в тайна по простата причина, че щеше да ги забави с дни и седмици, за да дават показания и да изчакат резултатите от разследването.

Не му беше приятно неуважението, което проявяваше към своя приятел, но беше сигурен, че ергенът Мактагърт щеше да разбере.

Както си бе обещал, Чарлз Ъркърт докладва произшествието на бреговата охрана и разказът му беше използван от местен вестник. Мъртвият инженер не се споменаваше. Нито се чу за друг кораб, който да е изпитал феномена. „Мохикан“ беше успял да докуцука обратно във Филаделфия, но друг кораб с екипаж от петима изчезна безследно.