Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (26)

25.

Отне им две седмици да разположат всичко на позиция. Еди и малък екип почти веднага се върнаха в Шанхай, за да наблюдават непрекъснато пентхауса на Кенин. Освен това офисът служеше като адрес, чрез който можеха да внесат различни неща в страната. Авангардът се зае и с работата по един малък микробус, който купиха на черния пазар. Последната им задача беше да намерят подходящо място, където да пренесат екипировката, докарана с подводница. Пред бреговете на Мериленд бяха изгубили „Номад“, но все още разполагаха с неговата по-малка сестра — „Дискавъри 1000“. За всеки случай „Орегон“ щеше да остане извън дванайсетмилната зона на китайските териториални води. Оборудването беше внесено нелегално в страната. Щяха да използват подводницата за извеждане на хора от страната.

На Хуан му се щеше да има повече време за тренировки с прекрасното инженерно произведение на Макс. Обаче корабните палуби бяха твърде опасни, а да го използва над водата си беше чиста лудост, защото, ако нещо не се получеше, щеше със сигурност да загине. Трябваше да се задоволи с малкото тренировки, които успя да проведе в главния трюм на „Орегон“. Да държи приспособлението в равновесие беше сложно, но той реши, че му е хванал цаката. Ако по време на истинското нападение нещо се объркаше, едва ли щеше да оцелее.

Той лично пилотира подводницата. Час преди залез се спуснаха във водата от лунния басейн и се потопиха достатъчно дълбоко, за да не могат да бъдат видени отгоре. Щом се спуснеше мрак, можеха да изплуват на повърхността. Придружаваше го Линда Рос. Тя щеше да върне четириместната миниподводница обратно на кораба. Цялото оборудване, което превозваха, беше във водонепромокаем контейнер, закрепен на палубата на подводницата.

— Мога ли да те питам нещо? — попита Линда, когато започнаха бавното придвижване до един неизползван кей в река Хуангпу.

— Давай. — Бяха на такава дълбочина, че още имаше малко видимост, така че виждаха плавеите, които се носеха край дебелия прозрачен купол, който се издигаше на мястото на кулата. Подводницата се управляваше с помощта на система лидар — по същество съчетание от радар и лазери.

— Защо просто не пратим ракета по терасата, когато Кенин се изтяга там на слънце?

— Ако ставаше само въпрос за отмъщение, вече щях да съм го направил — обясни Хуан. — Обаче аз искам да пипна неговата стелт технология или онова, чрез което корабът изчезна и което обърна Дула и теб с „Шакир“.

— Аха. Предполагам, че после ще го предложиш за покупка на моя и твоя любим чичо?

— Докато бяхме на Бермудите, разпалих апетита на Лангстън Овърхолт. Той каза, цитирам: „Намери ми това нещо и ще ти дам празен чек от хазната“. Привижда ми се единица, следвана от осем нули.

На Линда й трябваше почти секунда, за да си представи тази цифра.

— Сто милиона! Мале мила!

— Току-що им върнахме техния откраднат милиард. Смятам, че могат да си го позволят. Лангстън ще скърца със зъби заради сумата, но това няма значение. — Хуан се усмихна, когато си представи гледката. Неговият стар ментор беше известен във Вашингтон като блестящ стратег, но и като най-голямата скръндза.

От време на време се издигаха близо до повърхността, за да уловят нов джипиес сигнал и да го нанесат на навигационната карта. Бореха се с течението на Янгдзъ, затова напредваха бавно. Тъй като Шанхай е най-голямото контейнерно пристанище на света, над главите ми боботеха невъобразимо количество кораби. На двамата в подводницата съскането на водата, триеща се в бордовете, и плясъкът на винтовете звучаха като симфония на индустриализацията. Движението и шумът малко намаляха, когато завиха, за да заплуват по река Хуангпу, която разсичаше на две огромния град.

Придържаха се към средата на реката. Хуан знаеше, че от двете им страни се простират безкрайни кейове. Това беше индустриален град и реката беше неговата главна артерия. Когато минаха край квартал „Пудонг“, се намираха на дванайсет метра дълбочина, но въпреки това отгоре проникваше мъжделива неонова светлина от многото сгради, издигащи се покрай реката. Двайсет минути по-късно се носеха на дрейф към мястото на срещата. Районът в момента се обновяваше. Някога тук се беше издигал циментов завод, но сега земята беше прекалено ценна и предстоеше да се превърне в жилищен район. В небостъргачите, които изникваха на мястото на завода, щяха да живеят пет хиляди души.

В момента фабриката вече беше разрушена, но кеят, където някога бяха докарвали суровините и извозвали готовата продукция, още си стоеше. Хуан носеше една от техните кодирани преносими радиостанции.

— Амфибията е тук — обяви той.

— Крайно време беше, амфибийо — отговори Еди. — За миг си помислих, че ти е дошъл акълът в главата и се прекратил операцията.

Хуан продуха баластните цистерни и миниподводницата изплува в сянката на кея. Той бързо съзря възможността да я скрие между стената му и една потънала баржа. Тук щяха да са невидими. Еди беше паркирал китайския минибус, имитация на „Тойота“. Валеше ситен дъжд, който размазваше светлините на града. Хуан откопча коланите, сложи ръка на рамото на Линда и после се отправи към люка.

— Пази се — каза му тя.

— Доскоро.

Еди вече беше освободил каишите на водонепромокаемата кутия с оборудването, закрепена на палубата. Заедно с Кабрило я качиха в товарния отсек на буса. Самата кутия не беше по-голяма от подобните на нея багажници за автомобили и тежеше по-малко от петдесет килограма.

След като свършиха, около миниподводницата започнаха да бълбукат мехурчета и скоро тя изчезна в своята обичайна среда. Линда щеше да плава по течението, а сега беше отлив, така че щеше да стигне на „Орегон“ два пъти по-бързо, отколкото им трябваше, за да стигнат до тук. Еди закара буса на обществен паркинг, който се намираше на по-малко от три километра и половина от крепостта на Кенин. Прекараха следващия час проучвайки предметите, които бяха вкарали контрабандно в Китай, за да се уверят, че нищо не е повредено. Хуан щеше да повери живота си на тези уреди, затова беше внимателен и методичен.

Беше прекалено късно, за да намерят такси, затова се върнаха пеша в наетия офис, който се издигаше над леговището на Кенин. Мак Ди Лоулес наблюдаваше тъмната тераса през мощния телеобектив. Майк Троно се беше проснал в съседната стая и спеше. Кабрило го остави там, уви се в един спален чувал и легна на пода. Само след минути вече спеше.

На следващата сутрин дъждът се беше усилил и според прогнозата за времето валежите щяха да продължат поне още ден. Мъжете останаха в офиса. Еди беше превърнат в момче за всичко, което трябваше да носи храната им. Продължаваха наблюдението на покривната градина, защото просто нямаше какво друго да правят. Всички бяха участвали и преди в подобно наблюдение, затова всеки от тях беше развил свой собствен начин за борба със скуката.

Трийсет часа след като се бяха вмъкнали в страната, Хуан и Еди отново бяха в микробуса. Сенг седеше зад волана, а Председателя се возеше в товарния отсек. Вече беше сложил коланите, готов за действие. Пластмасовият покрив беше изрязан и закрепен отново, така че можеше да го махне само с едно дръпване на въженце. Просто трябваше да изчака да наближат Кенин.

Еди намери къде да паркира близо до мястото, откъдето цяла вечер беше наблюдавал задния вход. Той трябваше да остане в буса, в случай че някой полицай поиска да го премести. Мак Ди беше по-надолу по улицата, готов за диверсията. Макс бе останал в офиса и по радиостанцията щеше да им каже, когато Кенин излезе да се порадва на слънцето след няколкото дъждовни дни.

Охранителите бяха свършили с утринното си претърсване и в девет го повториха, защото момичето искаше да излезе, за да поплува. Макс предаде тази информация на останалите, използвайки предварително уговорена поредица от сигнали с комутатора на техните уоки-токита. Тъй като нямаха представа за равнището на подслушване от правителството, бяха особено предпазливи.

Хуан чу две щраквания от радиостанцията си. Значи Кенин беше излязъл на терасата. Стомахът му се сви. Оставаха минути до тръгването му. Засили хватката си. Нямаше да отвори покрива, докато не чуе последния сигнал — онова единично щракване, за да не би някой зяпач от околните сгради да погледне надолу и заради подозрителния микробус с отворен покрив да звънне в полицията.

Трябваше да изчака, докато Кенин се настани до басейна. Един от пазачите щеше да стои до малкия павилион, който подслоняваше асансьора. Моментът за действие щеше да настъпи, когато Макс види охранителя пред асансьора да сменя честотите на станцията си, за да се свърже с охраната долу в пентхауса. Правеше го на всеки пет минути. Сигурно казваше едно простичко „всичко е наред“. Щом го направи, Хуан разполагаше само с пет мину…

Единично щракване.

Кабрило дръпна въжето. Изрязаните панели на покрива се завъртяха надолу на пантите си. Вътрешността на товарния отсек бе залята със светлина. Бусът леко се заклати, когато Еди слезе от кабината и закрачи към другия автомобил, който беше спрян наблизо.

Надолу по улицата Мак Ди остави хартиената торба за покупки между два автомобила и после се сля с тълпата, която крачеше по тротоара. Както Кабрило знаеше, след забавяне от десет секунди съдържанието на торбата започна да изригва.

Бяха я напълнили с малки бомбички. Иронията беше, че бяха вкарали и тях контрабандно, защото не бяха сигурни в качеството на местното производство, и то в страната, която ги беше изобретила! Започна бърза канонада. Хората най-близко до поредицата малки експлозии разумно се опитаха да отстъпят, но другите зад тях напираха да видят какво става. В продължение на почти петстотин метра всички от двете страни на улицата се надигаха на пръсти, опитвайки се да зърнат мястото, откъдето се носеше пукотът.

Хората така и не видяха какво се появи от отворения покрив на микробуса.

Тази технология беше изобретена през 60-те години. Макс беше открил чертежите с техническата спецификация в интернет. Единственият проблем беше да намерят достатъчно чист водороден прекис за захранване на приспособлението.

Кабрило беше прекарал сутринта завързан с колани за реактивен комплект. Сега, когато вниманието на уличната тълпа беше отвлечено от несекващите експлозии на бомбичките, той натисна бутона, който предизвикваше химическата реакция между горивото и сребърния катализатор, за да се разшири в изотермичен процес, при който свръх горещ въздух започна да минава пред двете реактивни дюзи. Звукът беше като от пара, изскачаща от разхлабена връзка, но отработилите газове бяха невидими.

Първите опити на Хуан да използва реактивния комплект в големия трюм на „Орегон“ бяха завършили с катастрофа. Секунди след като се издигна от откритата палуба, той увисна във въздуха и ако не бяха въжетата, с които се беше обезопасил, щеше да се пребие поне дузина пъти. Обаче малко по-късно дойде мигът, когато започна да усеща и разбира динамиката на този вид летене и успя да остане изправен и стабилен във въздуха, докато резервоарите му се изпразниха и той се приземи на краката си с грацията на орела, който се връща в гнездото си.

Изчисленията беше направил Макс, а Кабрило му се доверяваше напълно, но когато изскочи от товарния отсек на камиона, осъзнаваше ясно, че след трийсет секунди може да е мъртъв. Това беше времето, което му бе нужно да се издигне на сто двайсет и осем метра височина и да кацне право върху плоския покрив на павилиона, подслоняващ асансьорите. Ако не успееше, щеше да падне със смъртоносна скорост върху тротоара.

Кабрило изскочи от буса и започна бавно и величествено издигане като ракета „Сатурн“, а подемната сила опъна коланите по бедрата и гърба му. Нямаше намерение да носи каска, но Макс го убеди да си сложи, за да може да монтира на нея видеокамера, чрез която на „Орегон“ да следят развитието на акцията, докато той се изкачва все по-високо и високо. Земята под краката му започна да се смалява и доколкото можеше да определи, досега изстрелването беше минало незабелязано — точно както бяха планирали.

Не можеше да направи нищо, ако хората от околните сгради го видят. Можеше единствено да се надява да го помислят за някакъв вид реклама. Бяха минали десет секунди от началото на полета, а в монокулярния визьор на каската терасата не изглеждаше по-близо, макар да беше изразходвал половината гориво.

Докато въглеродният прекис излиташе през реактивните дюзи, теглото на целия реактивен пакет намаляваше и скоростта му нарастваше. Ускорението му беше геометрично и много бързо целта му се стори на ръка разстояние. Дисплеят, който показваше времето и тягата, сочеше, че има гориво за още осем секунди, а му оставаше да прелети край дузина етажи. Колкото по-високо се издигаше край стъклената стена на небостъргача, толкова повече се отваряше пред него гледката към града, но той не й обръщаше внимание. Беше се съсредоточил да държи тялото си спокойно и до минимум да ограничи движенията. Това беше тайната на летенето с реактивния комплект, или както Макс го наричаше „турбо-прахосмукачката“. Стой спокойно и неподвижно и прави колкото може по-малко корекции на полета. Полюшваше се съвсем леко, докато продължаваше да се издига все по-високо и по-високо и знаеше, че ако оцелее, никога няма да забрави това преживяване.

Оставаше гориво за четири секунди, когато мина край трийсет и деветия етаж. Съвсем леко завъртя назад дросела, за да убие малко скоростта на изкачване. Не искаше да се издигне прекалено високо.

Мина край последния етаж с гориво за още една секунда, когато осъзна, че трябва да прехвърли и стъклената стена. Не можеше да се сети дали Макс беше включил и нея в сметките си.

Нямаше какво да направи. Наклони се напред, за да се хвърли към стената, и се прехвърли през нея с краката напред. Това разби на пух и прах аеродинамиката му, но вече нямаше значение. Последните капки гориво излетяха през реактивните дюзи и Кабрило се стовари върху покрива на асансьорния павилион от около шейсет сантиметра. Успя да се приземи на колене и не се нарани благодарение на протекторите, зашити в кожените пилотски панталони.

Той натисна бутона за бързо освобождаване на коланите и се измъкна от презрамките на сбруята, сякаш съблича наметало. С празен резервоар реактивният пакет тежеше по-малко от осемнайсет килограма. Секунда по-късно Хуан вече беше на крака, стиснал своя FN 75 в ръка. Той беше оборудван със заглушител и по-голям пълнител за трийсет патрона плюс този в патронника.

Охранителят, който беше на пост пред асансьора, беше чул, че нещо пада на покрива на павилиона, и сега бавно отстъпваше назад, за да му се открие по-добро зрително поле. Беше вдигнал пистолета леко, но не се целеше. Хуан го улучи от първия изстрел. Високоскоростният малък куршум на FN 75 повали мъжа. Хуан свали каската и кожените панталони и скочи от около три метра височина върху терасата. Намираше се по-близо до югоизточния край на сградата, затова се вмъкна в изкуствената джунгла. Крачеше бързо, а във вените му кипеше адреналин. Сетивата му бяха толкова нащрек, че въпреки бариерата от бронирано стъкло чуваше движението долу по улицата. Вторият охранител беше човекът със снайпера и Кабрило го видя, докато оглеждаше през оптиката небостъргач на около пет преки от черната кула. Начинът, по който държеше оръжието, без да помръдва, насочено към целта, му подсказа, че и този мъж е професионалист като останалите. Сградата, която наблюдаваше, имаше балкони и сигурно беше видял някой да се пече на слънце. Умря, както си гледаше.

Кабрило разполагаше с още три минути, преди охранителите в пентхауса да вдигнат тревога, че нещо не е наред. Сега би трябвало да елиминира третия от охраната, обаче се оказа близо до онова, което бяха идентифицирали като всмукателното отверстие за въздух на вентилационната система на пентхауса. Уредът представляваше сива кутия, сгушена между дърветата. Хуан се наведе над него, отвори страничния капак, който осигуряваше достъп до сложната филтрираща система. Извади рамката с молекулярни филтри, за да стане въздухът в жилището задушлив като този, с който жителите на Шанхай всеки ден си пълнеха дробовете. След това дойде ред на малката газова бутилка. Беше поразяващ газ, подобен на онзи, който руските спецчасти използваха при превземането на театъра в Москва, където през 2002 г. чеченски терористи държаха зрителите за заложници, но много по-безопасен. Кабрило отвори капачката и остави вентилаторите да отнесат облака в пентхауса и да го разпръснат до всяко ъгълче и пукнатина.

След това тръгна да търси третия охранител.

Майк Троно беше казал, че мъжът е в западния край на сградата. Обаче разузнавателната информация беше отпреди четири минути, а тези пазачи непрекъснато обикаляха периметъра си. Но нямаше какво да прави и пое на запад, държейки се колкото може по-настрана от очертаните пътеки, като се придвижваше през лехите. Напълно заобиколи района около плувния басейн. Ако Кенин зърнеше някой да обикаля из неговия градски оазис, щеше да побегне на секундата. Този човек имаше инстинктите на пристанищен плъх и беше три пъти по-хитър.

Хуан намери място, откъдето можеше да наблюдава целия западен край на сградата, но не можа да види своята мишена. Продължи, като много внимаваше да не вдига шум. Мъжът се издаде, като кихна. Беше на по-малко от три метра от него, скрит зад гъста като стена папрат. Хуан точно се готвеше да стреля, когато чу гласа на Кенин и отговора на момичето. Ловът му го беше отвел по-близо до басейна, отколкото предполагаше.

Зачака. Изведнъж пазачът направи нещо, което най-малко очакваше. Вместо да тръгне по пътеката, той мина между папратите. Макар да беше със заглушител, FN 75 щеше да вдигне достатъчно шум, който да стигне до басейна. Между листата се промуши цевта на автомат. Хуан я сграбчи и рязко я дръпна към себе си, изваждайки мъжа от равновесие, преди още да беше излязъл от скривалището си. Когато видя главата му, той стовари върху нея дръжката на пистолета. Повтори удара, докато придържаше загубилия съзнание мъж, преди да го пусне върху пода. Провери пулса му. Беше слаб, но щеше да живее.

Газът, който беше пуснал, щеше да стигне пълното си насищане след още няколко минути. Нямаше смисъл да се бави. Той закрачи по пътеката, бавно излезе от гората и стъпи на облицования с плочки район около басейна. Момичето го видя първо и се разпищя. Кенин вдигна глава от лаптопа и се смая. Някой беше проникнал в светая светих на убежището му.

— Горе ръцете — нареди Хуан на руски и китайски, както го беше научил Еди. Даде им половин секунда да го изпълнят, преди да пръсне с куршум каната с леден чай на масата помежду им. Компаньонката на Кенин отново изпищя, но сега и двамата се подчиниха.

— Кажи й да влезе в басейна и да остане там — продължи Кабрило на руски.

Оказа се, че китайката разбира руски, защото още преди адмиралът да беше казал нещо, стана от мястото си и скочи в лазурната вода. Очите й бяха ококорени, а лицето пепеляво от страх.

Кенин успя да се посъвземе. Очите му станаха корави, а ръцете, макар че не трепереха, вече не бяха преувеличено вдигнати догоре, както преди секунди.

— Кой си ти? — попита той надменно.

— Кумът на Юрий Бородин. И точно в момента се моля да ми дадеш повод да те гръмна право между очите.

Адмиралът започна да разбира.

— Ти си Председателя. Ти си Хуан Кабрило.

С крайчеца на очите си Хуан забеляза някакво движение и реагира инстинктивно. Даде дузина бързи изстрела, натискайки спусъка максимално скоростно, макар белгийският му пистолет да беше автоматичен. Погледна наляво зад Кенин и видя неговия иконом да залита иззад голямо гумено дърво. Пет от шестте изстрела бяха попаднали в гърдите му. Кървави петна покриваха бялото му сако. От безчувствените му ръце, преди да се стовари по лице върху плочките, падна мини автомат МАК-10.

Кенин използва това секундно отклонение на вниманието и спринтира към асансьора. Разполагаше може би със секунда преднина и се озова с шест метра по-близо до своята цел. Хуан не можеше да си позволи да го простреля в гърба, затова хукна след него. Той беше двайсет години по-млад, но адмиралът тичаше с подтика на притиснато в ъгъла животно. Знаеше, че животът му е в опасност, затова разви скорост, на която не се беше смятал способен.

Въпреки това Кабрило намали разстоянието. Кенин носеше отворени отпред мокасини под ленените панталони и те шляпаха при всяка крачка. Хуан се приготви да се хвърли върху адмирала изотзад, когато руснакът изведнъж спря, обърна се и замахна за удара, който беше тренирал цял живот.

Хуан също спря и успя да се дръпне малко назад, но въпреки това пое най-силния удар, който някога е получавал. Кенин знаеше, че неговият противник ще падне, макар още да беше на крака. При удара си беше счупил китката, но това нямаше значение. Важното беше, че щеше да избяга. Не усети, че мъжът, който по някакъв начин беше пробил неговата охрана, вдигна пистолета толкова, колкото да отнесе с един изстрел връхчето на малкия му пръст до първата става.

Кенин притисна кървавата си ръка, когато тази нова и по-остра болка заглуши пулсирането на строшената китка. Кръв изпръска стената зад него, а отрязаната става падна в цветната леха вдясно от тях.

— Следващият ще е в сърцето ти — изръмжа Хуан. Все още беше замаян от удара, но бързо се възстановяваше. Махна с пистолета, за да покаже на Кенин, че иска да се върне при басейна.

Момичето се беше отдръпнало в плиткия край, държеше се за ръба и от него се виждаха само разширените му черни очи.

Кабрило подхвърли една от кърпите на руснака, за да я притисне към раната, и затвори лаптопа му. Прибра и двата мобилни телефона, които лежаха върху масата, където беше седял. Намери още един в плетената чанта на момичето. В него едва ли имаше полезна информация, затова с извинително свиване на раменете към собственичката му, го хвърли във водата.

— Да вървим — нареди после.

Двамата с Кенин стигнаха до асансьора. Като предпазна мярка да не бъде повален от газа, който преди това беше пуснал, Хуан извади чифт противогази от кесията си с оборудване и си сложи единия, а другия подхвърли на руснака.

Вратите на асансьора бяха отворени.

— Седни в ъгъла върху ръцете си. — Той не натисна бутона за трийсет и деветия етаж, докато Кенин не се разположи както трябва.

Хуан го остави да седи през по-голямата част от пътуването и го изправи едва когато кабината започна да спира. Издърпа го за ранената дясна ръка. От болка Кенин си пое въздух през зъбите.

С мелодичен звън вратите на асансьора се отвориха. Председателя огледа помещението над рамото на Кенин, докато автоматичният му пистолет беше забит в гръбнака му. Имаше трима охранители, облечени в еднакви униформи. Тези бяха втората отбранителна линия, а не първокласните пазачи на терасата. Двама бяха приведени над дъска за шах. Третият си беше вдигнал краката на бюрото и бе забил нос в някакво списание. Зад тях през прозорците с дебели стъкла се виждаха красивите очертания на града.

Този етаж трябва да е бил проветряван заедно с павилиона, защото тримата мъже в помещението бяха в съзнание. Хуан свали противогаза и излая на руски:

— Стани!

Тримата се обърнаха, видяха своя началник и решиха, че заповедта е негова. Скочиха на крака и с виновни лица се изпънаха мирно. Едва тогава Хуан се разкри. Единият глупашки посегна към пистолета в подмишечния кобур. Сега Кабрило не можеше да си позволи да рискува, затова заби два куршума в главата на прекалено ревностния охранител.

Останалите двама вдигнаха ръце и започнаха да се молят за живота си. Хуан ги накара да извадят оръжията си с два пръста и да ги плъзнат към него, а след това да се закопчаят към масата с пластмасовите белезници, които носеха на коланите си.

След това използва един чифт, за да върже ръцете на затворника си.

Но точно когато бутна Кенин към вратата, настана ад. Вратата беше отнесена и в помещението нахлуха китайци в униформи, които Еди беше видял във фоайето на небостъргача. Бяха въоръжени, но много лошо обучени, защото щом зърнаха пистолета на Хуан, започнаха да стрелят като луди. Прозорците зад Кабрило се пръснаха от безбройните куршуми и започнаха да падат на хиляди парченца към земята. Кенин отнесе бараж от изстрели, от които тялото му заподскача и беше запратено назад. Той залитна като пиян и се наклони в мига, в който Хуан се хвърли на пода. Кенин се претърколи през гърба на Кабрило и изхвръкна през зеещия френски прозорец. До улицата имаше четирийсет етажа и Хуан успя единствено да зърне лудостта в очите на адмирала, преди земното притегляне да го засмуче надолу.

На Юрий би се харесала иронията, че злият и жесток човек, който бе наредил да бъде арестуван, е умрял от ръцете на своите собствени неспособни охранители. Това не беше отмъщението, което Хуан си беше представял, но все пак вършеше работа.

Кабрило отвърна на стрелбата. Все още разполагаше с повече от двайсет патрона във FN 75 и отговори с огън, докато отстъпваше към асансьора. Натисна бутона на ръкохватката и смени пълнителя с нов. Този пълнител беше единственият резервен, с който разполагаше. Чу как куршумите започнаха да се забиват във външните врати на асансьора, който вече вървеше нагоре. Лаптопът беше улучен в единия ъгъл, но сякаш нищо важно не беше строшено.

Охранителите, които нахлуха, вероятно са били разположени на трийсет и деветия етаж пред останалите асансьори. Били са пушечното месо, в случай че някой се опита да нахлуе чрез останалите асансьори на небостъргача. Някой от тях в приемната сигурно беше подал сигнал за тревога, без Хуан да го забележи.

Той си сложи маската и се изкачи един етаж. Вратата се отвори към едно чисто практично пространство. Луксозният апартамент беше на горния етаж. Този район беше за охраната и прислугата. Малка маса беше опряна в стената срещу асансьора. Хуан я придърпа и я пъхна между вратите, за да не могат да се затворят и мъжете на долния етаж да го използват. Не можеха да се качат на това ниво по пожарната стълба, но щяха да сложат охрана, така че никой да не може да се спусне по нея. По същество Хуан се намираше в капан.

Ако той беше на мястото на Пьотър Кенин обаче, щеше да разполага с трети, таен изход от пентхауса. Започна трескаво да търси. В помещенията откри още неколцина охранители и прислужници, които бяха в безсъзнание. Най-накрая успя да намери тайния коридор за бягство, който Кенин явно бе наредил да бъде направен. Започваше от специално помещение с размерите на телефонна будка. Таванът беше отворен, така че се виждаше покривната градина над апартамента. Когато погледна надолу, Хуан не видя нищо, освен черна бездна.

Обаче точно пред него имаше брезентова тръба за бягство с вътрешна еластична облицовка, за да може да контролира скоростта на спускане. Хуан се вмъкна в тясната тръба и изпита усещането, че влиза в търбуха на кит. Заизвива се и загърчи надолу, притеснен, че не знае докъде стига тръбата. Най-накрая отдолу се видя светлина и той тупна в помещение, едната стена на което беше от прозорци.

Кенин беше помислил за всичко. На пода до вратата лежеше раница, която сигурно съдържаше важните неща, нужни за всяко бягство: лични карти, оръжия и пари. Ако руснакът разполагаше с време, докато бягаше от пентхауса си на последния етаж, би могъл да смени дрехите си с окачените в гардероба: делови костюм, ежедневни дрехи и униформи на портиер, доставчик и охранител.

Хуан се възползва и си смени ризата. Тази му беше малко голяма, но все пак вършеше работа. Свали всякакви тактически принадлежности, които още носеше. Панталоните му бяха малко изцапани, но не толкова, че да привлече внимание. Отиде до вратата и предпазливо я отвори. Отвън имаше най-обикновен коридор. Можеше да се намира в офис сграда във всеки град на планетата. Успокоително обикновен. По номера на вратата — 3208, можа да установи, че тръбата за бягство на Кенин го беше свалила почти десет етажа.

Съжаляваше, че трябва да остави пистолета, но от тук насетне трябваше с приказки, а не с бой да си пробие път навън.

Стиснал в ръка лаптопа на Кенин, излезе от офиса и остави вратата да щракне зад него. Закрачи по коридора и любезно кимна на единствения човек, когото срещна. Той отвърна на поздрава му, без да го изгледа подозрително. Мястото, където Кенин го беше ударил, още не беше почнало да посинява. След час щеше предателски да сияе във всички отсенки на синьо-черното.

Откри асансьорите и му се наложи да чака по-малко от трийсет секунди. Вътре имаше неколцина души. Хуан влезе, обърна се с лице към вратата като останалите и зачака. Чу се мелодичен звън и вратите се затвориха. След още няколко спирки вратите на асансьора се отвориха към фоайето. В първия момент всичко изглеждаше както обикновено. После видя охраната, струпана накуп в офиса си. Мъжете изглеждаха развълнувани и несигурни, докато слушаха някого по уоки-токито, вероятно един от другарите им на трийсет и деветия. Хуан отклони поглед. Нямаше нужда да привлича вниманието им. Отвън спря патрулка. Кабрило за малко да смени посоката, но това щеше да предизвика подозрения. Вероятно много хора се бяха обадили за някакъв тип, който се издига покрай небостъргач, и властите най-накрая бяха изпратили екип, за да провери за какво става дума. Влезе в голямата въртяща се врата и се озова срещу двете ченгета, които влизаха. След няколко крачки се озова навън, а те прекрачиха във фоайето. Кой знае какво щеше да стане, когато изяснят всичко.

Натисна комутатора на уоки-токито, за да сигнализира на Еди да дойде да го вземе. Секунди по-късно вторият им микробус се появи иззад ъгъла. Еди веднага схвана положението. Председателя беше сам, следователно нямаше нужда да спира до бордюра, за да качат своя затворник отзад. Намери място малко по-надолу по улицата и изчака Кабрило да притича до буса.

— Давай! — изстреля Хуан веднага щом седна и затвори вратата.

— Какво стана?

Еди беше оставил бутилка с минерална вода между двете седалки. Щом я видя, Кабрило внезапно усети колко сухо и стегнато е гърлото му. Разви капачката и изгълта наведнъж поне половин литър.

— Ако искаш вярвай, но Кенин беше застрелян от собствената си охрана. Всичко вървеше по план. Вече бях неутрализирал хората пред частния чу асансьор, когато охранителите, на които бе възложено да пазят останалите асансьори, нахлуха, стреляйки във всички посоки.

— На руснаците това едва ли ще се хареса — отбеляза Еди.

— Когато разговарях с моя контакт в Кремъл и казах, че съм взел Кенин на мушка, останах с впечатлението, че те ще бъдат доволни от подобен резултат. Това ще им спести унижението да признаят какво е направил, да го изправят пред съда и да го разстрелят те самите. — Хуан потупа лаптопа. — Надявам се Мърф и Стоуни да успеят да извлекат нещо ценно от него, така че цялата операция да не е била за оня, що клати гората.

— Ако има нещо вътре, те ще го извлекат. — Няколко минути пътуваха в мълчание. — Как беше? — зададе Еди най-накрая въпроса, който го вълнуваше.

— Кое как беше?

— Хайде де, сигурно е било удивително.

— Удивително не е точната дума. Мислех си, че скачането с парашут е най-близко до летенето. Обаче не може да се сравнява с моето придвижване. Мисля, че ще помоля Макс за Коледа да ми построи още един реактивен комплект.

 

 

До мръкване обикаляха из околността и едва когато се спусна нощта, поеха към бившия завод за цимент. Еди, Мак Ди и Майк бяха влезли легално в страната и на следващата сутрин щяха да се качат на самолета, запазвайки по такъв начин легендите си, защото можеше отново да им дотрябват. Този път Хуан се беше вмъкнал нелегално в Китай, затова се налагаше да го напусне по същия начин. Еди му прави компания, докато „Дискавъри“ не изплува от водата пред кея. Кабрило скочи върху палубата на миниподводницата и зачака люкът да се отвори. Хенли лично управляваше лодката.

— Как беше полетът?

— Както се казва в стария лаф: да изпиташ възможно най-голямото удоволствие, без да се събличаш — отговори Хуан. — Разбира се, трябва да се добави „във въздуха“.

През целия път обратно до „Орегон“ двамата мъже се шегуваха, доволни от усещането, че мисията им е била успешна. Това беше особено важно за Кабрило. Той смяташе малцина за приятели, но Юрий Бородин беше сред тях. Сега беше отмъстил за своя приятел. Душата на Юрий можеше да почива в мир.

В момента Корпорацията нямаше задача и ако Мърф и Стоун успееха да разшифроват съдържанието в лаптопа, щяха да ударят джакпота от американското правителство, а освен това трябваше да получат последното плащане и за акцията с Контейнера. Кабрило си помисли, че може би трябва да завърже „Орегон“ някъде и да даде на хората си заслужена почивка.

Обаче съдбата отново се готвеше за намеса. Вместо да заминат на почивка, „Орегон“ и неговият екипаж скоро щяха да се борят за своя живот.