Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (29)

28.

Под летателния си костюм Слайдър носеше тениска с изображение на F-18. Под него имаше надпис: „От 0 до 60 за 7 сек.“. Двата турбовитлови двигателя зад гърба му бяха на максимален форсаж, той отдаде чест на катапултния сержант и изпита на гърба си ускорението. Вторият катапулт на „Джони Реб“ засили него и неговия FA-18 „Сюпър Хорнет“ по пистата и през носа. Лъскавият самолет се движеше със сто шейсет и пет мили в час, когато палубата под него изчезна и извитите му назад криле създадоха достатъчно подемна сила, за да може да лети.

Капитан Майк Дейвис от Корпуса на морската пехота на САЩ, позивна „Слайдър“, извика „опа“, когато беше катапултиран от самолетоносача и самолетът се преобрази от малко безпомощно птиче, което се нуждае от грижите на палубната команда, в смъртоносен хищник, който властва в небесата. Той вдигна носа на самолета и се понесе с рев срещу зората. След минути вече беше набрал шест хиляди метра височина и се бе отдалечил на петдесет мили от „Стенис“. Той и следващият, който щеше да бъде изстрелян след него, даваха бойно дежурство над цялата бойна група.

За да стигнат по-бързо до Източнокитайско море, групата беше принудена да изостави по-бавния снабдителен кораб, обаче крайцерите, разрушителите и фрегатата бяха по местата си и пазеха „Джони Реб“ от нападение по всички фронтове. Под водата се криеше двойка подводници от клас „Лос Анджелис“, които нямаха проблем да поддържат трескавата скорост на самолетоносача. Групата беше все още на триста мили от островите Сенкаку, така че Слайдър не очакваше по време на патрулирането им да се случи нещо. Надяваше се, че когато наближат, патрулите ще станат по-интересни.

Засега на екрана на радара му нямаше самолети, които не издават съюзническите сигнали за идентификация. Знаеше, че един от самолетите във въздуха, освен техните е E-2D „Хоукай“ АУАКС, на гърба на чийто фюзелаж се издигаше огромният купол на радара, което го правеше да прилича на костенурка. С негова помощ даващите боен патрул получаваха значително предимство в обсега в сравнение с всеки друг самолет в небесата. Той щеше да види наближаващия китайски боен самолет само малко след като напусне материка.

— Стингър 11, край.

Беше обаждане от командването на операциите. По време на тази мисия като водач той щеше да бъде Стингър 11, а неговият придружител — Стингър 12.

— 11-и слуша, край.

— 11-и, за информация: 12-и има забавяне.

— Разбрано.

Забавянето вероятно се дължеше на проблем с катапулта. Трябваше или да го оправят набързо, или да закачат Стингър 12 за другия катапулт. Каквото и да решат, Слайдър нямаше нищо против да се рее сам из небесата.

Макар да имаше в ръцете си електроника, която му позволяваше да вижда виртуалния свят на повече от сто мили, Слайдър непрекъснато въртеше глава, плъзгаше поглед по инструментите, оглеждаше всяка секция от небето, за да е сигурен, че никой не се крие зад слънцето или зад гърба му в някоя сляпа точка. Знаеше, че китайците разработват стелт технология и ако това се окажеше Великото шоу, а както разправяха капутите от разузнаването, май натам вървели нещата, тогава народните военновъздушни сили щяха да използват своите най-добри играчки. Той се оглеждаше с неотслабваща бдителност за самолет, който неговите сензори може да са изпуснали.

По дяволите, помисли си Слайдър. Обичам си работата.

И в същия миг я разлюби.

Без предупреждение F-18 рязко се отклони надясно от курса си и се гмурна към земята. Беше летял с крейсерска скорост от шестстотин възела, далеч под максималната скорост на самолета 1,8 Мах. Самолетът проби звуковата бариера още преди Слайдър да успее да реагира на промяната на курса. Каквото и да правеше с джойстика, машината продължаваше да пада с носа напред. Не реагираше и на командите с дроселите.

Гравитационните сили нарастваха и костюмът му под налягане стисна краката и корема му в опит да предотврати стичането на кръвта в долните крайници. Ужасяващ писък кънтеше в главата му. Алтиметърът се въртеше толкова бързо, че нищо не се различаваше.

— Стингър 11, помощ, помощ — успя да изграчи той в микрофона.

Не можеше да чака отговор от „Стенис“. Трябваше още сега да катапултира.

Слайдър дръпна ръкохватката на своята катапултираща седалка. Макар системата да беше защитена срещу електромагнитните импулси, количеството магнетизъм, който се стоварваше върху фюзелажа дойде твърде много на интерфейса между хард и софтуера на сикуенсъра на седалката. Не че би имало някакво значение. Шокът при катапултирането от самолет, който пада към земята с хиляда и двеста възела, щеше да убие Слайдър на място.

Нададе вик, когато океанът изпълни зрителното му поле. Самолетът потрепери. Беше завъртял дроселите на нула, въпреки това машината фучеше към земята, с непрекъснато нарастваща скорост. Силите, които й въздействаха, надхвърлиха зададените конструкционни параметри и от фюзелажа започнаха да се късат парчета алуминий. Самолетът влезе в свредел и все повече и повече отломки започнаха да падат от него. След малко се откъсна едно от крилата.

Слайдър най-после изгуби съзнание.

Сюпър Хорнетът се заби в хладните води на Източнокитайско море с изненадващо лек плисък — все едно умел скачач се беше гмурнал от триметровия трамплин. Останалото крило и стабилизаторите на опашката се откъснаха при удара, а инерцията след него за секунди заби фюзелажа на трийсет метра под водата.

Всичко това беше записано от кръжащия АУАКС самолет на „Стенис“. Бяха видели драматичното обръщане и бясното гмурване към морето на изтребителя. Контрольорът се беше опитал да се свърже с поразения самолет, но не получи отговор. По много причини катастрофата беше странна. Обикновено, когато на самолет се случеше нещо катастрофално, той намаляваше скоростта. А Стингър 11 я увеличи. В това нямаше логика.

Онова, в което щеше да има още по-малко логика, щеше да настъпи, ако имаше очевидец на катастрофата. Защото той нямаше да види нищо. В един момент супер изтребител лети високо в небето, а в следващия миг изчезва, все едно не го е имало. Неговата бяла следа от водна пара се простираше до едно място, където внезапно свършваше, сякаш Бог лично я беше изтрил.

Самолетоносачът „Джон Стенис“ се намираше на шейсет мили от мястото, където F-18 падна в океана, и напредваше с висока скорост.

 

 

— Какво се случи? — попита Макс, който стоеше до Кабрило в командния център. Ерик беше на щурвала, Мърф при пулта за управление на оръжията, а Хали и Линда отговаряха за комуникациите и сензорния блок.

— Прецакаха се — отговори Хуан с огън на боец в очите.

— Китайският невидим кораб?

— Изглежда самолетът е бил подложен на същото магнитно привличане, както ние, преди да унищожим първия невидим кораб на Кенин. Китайците са прекалено далеч от „Стенис“, което означава, че този район скоро ще загъмжи от спасителни хеликоптери и някои от спомагателните кораби на бойната група.

— А това означава, че ще трябва да се чупят, така ли?

— Стоуни, защо не плаваме към мястото на катастрофата? — попита Кабрило щурмана си.

Произшествието беше станало доста навътре в квадранта, който Председателя беше предугадил. Единственият проблем беше, че когато самолетът се бе забил в океана, те патрулираха в далечния край на квадранта и бяха на около петдесет мили от мястото.

— Курс местопроизшествието — докладва Стоун, а магнито-хидродинамичните помпи на „Орегон“ зареваха.

Сега Хуан отново трябваше да предугади действията на капитана на китайския невидим кораб и започна да съжалява за едно по-раншно решение. Не беше предал флашката с данните, свалени от автоферибота, на Ерик и Марк, защото знаеше, че ще прекарат цялата нощ в проучването им, а ги искаше свежи за днес. Сега му хрумна, че трябва да знае много повече за възможностите на техния враг.

Обади се долу в килера с провизии на главния стюард Морис, който се намираше до камбуза.

— Морис, Кабрило се обажда. Искам да ми направиш една услуга.

— Капитане, уверявам те, че съм готов да направя всичко за теб, и то не под формата на услуга. Все пак ми плащаш много добре за моята служба.

— Съгласен — отговори Хуан. — В средното чекмедже на бюрото ми има една флашка. Можеш ли да я пъхнеш в слота на компютъра ми?

Ерик и Марк вдигнаха очи и се вторачиха в него като двойка кучета, съзряла голям кокал. Те не одобряваха по-раншното решение на Кабрило и сега нямаха търпение да се заровят в съдържанието на флашката.

Минута по-късно информацията беше качена на сървъра, преведена на английски и двете генийчета заровиха носове в таблетите си.

Хуан още не се беше догадил къде невидимият кораб ще заеме позиция за ново нападение срещу бойната група на самолетоносача.

Линда прекъсна безмълвното му обмисляне:

— От „Стенис“ току-що излетя спасителен хеликоптер. Един от заслоняващите разрушители също напусна строя на самолетоносача, за да проучи случилото се.

Освен това Кабрило знаеше, че на американския флот присъствието на „Орегон“ тук няма да се хареса. Всъщност той очакваше да му бъде наредено да напусне, особено сега, след като бяха изгубили един от изтребителите си. Старият търговски кораб беше козът в колодата, за който капитанът на китайския невидим кораб не знаеше. Сигурно беше изучавал американската флотска тактика и доктрина и можеше да предположи реакциите на почти всички сценарии. Обаче не знаеше, че Корпорацията го преследва. Хуан трябваше да открие начин да се възползва от това предимство.

— Прав си, когато каза, че е прецакал работата — обади се Ерик, вдигайки глава от таблета. — Когато магнитното поле е задействано, губят радара си. Не са знаели, че високо летящият самолет се е приближавал към тях.

— Колко голямо поле могат да активират? — попита Кабрило. — Какъв е обхватът му?

— Аз чета тази част — обади се Мърф. — Трябва ми още малко време. Тук има доста сериозна математика.

Той наклони таблета така, че да може и Ерик да вижда, и скоро двамата си зашепнаха за Гаусови координати, ъгли на падане и тераватове. На останалите от екипажа това звучеше като старогръцки.

Като се вземе предвид времето и лошата видимост, китайският кораб можеше да се премести на няколко мили от мястото на катастрофата, за да направи нова засада. Нямаше да има нужда от магнитния си щит, докато не направи нов опит да атакува „Стенис“. Хуан се запита дали няма да иска да си осигури по-голям буфер? Разрушителите от клас „Арли Бърк“ разполагаха с едни от най-мощните радарни системи в света. Доколко китайците се доверяваха на стелт способностите на своя плавателен съд? Дали, за да се скрият, щяха да са достатъчни няколко мили, или щяха да отстъпят още?

Ако той беше на мястото на китайския капитан, щеше да си осигури достатъчно пространство и да чака друга благоприятна възможност. Намираха се на почти триста мили от островите и поне на двеста от позицията, която самолетоносачът и спомагателните му кораби щяха да заемат.

Кабрило взе решение.

— Господин Стоун, завийте още два градуса ляво на борд.

— Смяташ, че ще духне? — попита Макс, стиснал угасналата си лула между зъбите.

— Не напълно, но ще се оттегли малко. Ще тръгне да прави „зиг“ на североизток и после „заг“ на югоизток, за да се върне на първоначалната си позиция за засада.

Подслушваха спасителната мисия на флота. Хеликоптер „Сийхоук“ беше зависнал над мястото, където само преди двайсет минути Сюпър Хорнетът се беше забил в морето. В този момент се обадиха на „Орегон“.

— Внимание, корабът на… — женският глас изрецитира точната дължина и ширина на местоположението им, — на път сте да влезете в забранена военна зона. Моля, променете курса си.

Преди Хуан да успее да отговори, Линда му съобщи, че един от патрулиращите изтребители е сменил курса и лети към тях.

— След колко време ще е тук?

— Около три минути. Шефовете са му разрешили да пусне змейовете. Движи се с близо хиляда възела!

Идващият към тях F-18 трябваше да се спусне под облаците, за да може да ги огледа, което означаваше и че трябва да намали скоростта. Това им осигуряваше още две минути. „Орегон“ плаваше с много малко над четирийсет възела. Това само по себе си беше необикновено. Обаче подобна скорост от старо ръждясало корито като него щеше да породи още повече въпроси. Можеше да блъфира, защото разрушителите се интересуваха само от радарния образ. Щом пилотът ги види, всичко щеше да излезе наяве. Хуан трябваше да намали, но същевременно и да плава колкото може по-бързо, за да догони невидимия кораб.

— То може да варира — подметна Мърфи.

— Кое? — попита Хуан раздразнено. Сега не трябваше да го разсейват.

— Магнитното поле. Може да има обсег петнайсет мили, но при него корабът е почти невидим. Обаче отклоняващите сили, каквито изпитахме, след като спасихме Линда, са пренебрежимо малки.

— Корабът въоръжен ли е?

— Доколкото мога да кажа — не. Но тук има планини от информация, а ние още ровичкаме в подножието.

Кабрило не смяташе, че е въоръжен. Оръжието беше магнитното поле и за да работи резултатно, трябваше да го приближат към целта.

— Ровичкаме в подножие от данни? — нацупи се Макс. — Не те бива да измисляш сравнения.

Кабрило точно се готвеше да отговори, когато женският глас отново изпълни командния център:

— Неидентифициран плавателен съд. Говори корабът на Съединените щати, ракетен разрушител „Рос“. Намирате се в забранена военна територия. Веднага обърнете, иначе ще бъдем принудени да предприемем мерки, за да ви принудим. Разбрахте ли?

Хуан знаеше, че по същество това е блъф. Намираха се достатъчно далеч от самолетоносача, макар че „Рос“ можеше да защитава както мястото на катастрофата, така и „Стенис“. Каквато и да беше истината, бяха още далеч от прилагането на насилие.

— Председателю — извика Линда, — току-що изстреляха още два самолета и те поемат курс към нас.

Военният флот реагираше много по-агресивно, отколкото беше очаквал. Нямаше съмнение, че тези два самолета са въоръжени с противокорабни ракети, най-вероятно „Харпун“. Той включи микрофона си.

— Ракетен разрушител „Рос“, говори капитан Хуан Родригес Кабрило на „Орегон“. Моля, повторете.

Кабрило не знаеше какво да прави. Съмняваше се, че с приказки ще успее да ги накара да ги оставят да минат, но и не мислеше, че ако каже истината, ще се случи нещо различно.

— Влизате в забранена военна зона. Трябва да се отклоните най-малко деветдесет градуса от сегашния си курс.

— Този F-18 ще бъде тук след осемнайсет секунди — съобщи му Линда.

Имаха да плават още мили, преди да стигнат до мястото, където смяташе, че невидимият кораб ще чака в засада. Внезапно му хрумна, че корабът се е маскирал преждевременно, защото китайците знаят, че по това време минава американският шпионски сателит. Новото поколение сателити няма проблем да наднича и през гъсти облаци, каквито бяха тези в момента над главите им. Китайците са знаели, че ще бъдат открити, и затова е трябвало да се маскират.

— Прихванати сме от радар! — извика Марк Мърфи.

— На „Рос“?

— Не, от първия изтребител.

Хуан изруга. Беше разчитал на американската неохота да стрелят първи и чак после да задават въпроси. Прицелването не беше блъф, защото цивилен кораб не би могъл да го открие. Или смятаха, че „Орегон“ е китайски военен кораб, или не им пукаше дали ще потопят цивилен.

Камерата на мачтата улови една точка, изскочила от облачното небе, която прерасна в източените форми на изтребителя. Той се движеше със скорост, малко по-малка от тази на звука, и ревът на двигателите му обгърна кораба няколко секунди по-рано, преди самолетът да прелети над мостика толкова ниско, че дори в командния център усетиха преминаването му.

— Говори „Вайпър 7“. Не е боен кораб, а някакво старо ръждясало търговско корито — разкодира в реално време бордовият компютър на „Орегон“ доклада на пилота.

— Радарът ни показва, че плава с четирийсет възела! — възрази ръководителят на въздушното движение.

— Не бърка. Зад кърмата има огромен килватер, а край носа водата се пени на поне два метра височина.

— „Орегон“, говори ракетен разрушител „Рос“. Веднага се подчинете. Това е последно предупреждение.

— Линда, на какво разстояние са останалите самолети?

— Пет минути.

— „Вайпър 7“ — повика ръководителят на движението, — свободен си да използваш оръжие. Пусни един откос пред носа му. Това ще покаже на тия идиоти, че не се шегуваме.

— Оръжейник — извика Хуан на Марк Мърфи, — нищо не прави!

— Слушам.

Знаеше, че Мърф няма да отговори на предстоящия залп, но въпреки това не можа де се сдържи да не му каже специално.

F-18 вече беше направил обратния завой и се връщаше, когато получи заповедта да стреля. Пилотът само леко измени курса, така че самолетът да мине малко пред кораба, а не над мостика. На половин миля от тях самолетът пусна кратък откос с .20-калибровата картечница в носа му. Куршумите минаха толкова близо до предната част на търговския кораб, че последните няколко опърлиха боята. Самолетът пусна доизгорителите и мина с рев пред тях в гневна демонстрация на военна мощ.

Повече не можеха да си позволят да се правят на луди.

— Ракетен разрушител „Рос“, говори „Орегон“, моля, не стреляйте. — Хуан реши да играе ва банк. — Изслушайте ме много внимателно. В тези води се намира китайски военен стелт кораб. Той използва модифицирано оръжие с електромагнитни вълни, с което свали вашия самолет. — Нямаше и да се опита да обясни, че корабът е невидим.

— Нашите самолети са защитени срещу оръжия с електромагнитен импулс — отговори жената от борда на разрушителя. — „Орегон“, ако продължавате, ще го сметнем за провокация и ще обезвредим вашия кораб.

Кабрило изпадна в отчаяние.

— „Рос“, моля ви не стреляйте. Тук ви дебне истински враг, който ще се опита да потопи „Стенис“.

Жената, Хуан предположи, че не е капитанът, а първият помощник, заговори, този път с предпазлив тон:

— Какво знаете за „Стенис“?

— Знам, че ще бъде нападнат със същото оръжие, с което свалиха самолета ви.

— Отправям ви последно предупреждение да промените курса или ще открием огън и този път няма да е пред носа.

Оставил се на съдбата си, Кабрило отговори:

— Както някога Пат Бенатар толкова сполучливо изпя: „Улучи ме с най-добрия си изстрел“.

— Започва се — обади се Хали.

— Защо флотът е толкова агресивен? — кисело попита Макс. — Нямаше да е зле, ако Овърхолт ни се беше обадил да ни предупреди.

— По дяволите — Хуан извади мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране. С малко късмет Овърхолт можеше да накара флота да прекрати сблъсъка. F-18 завърши завоя си и увеличи скоростта. Той наближаваше в галоп като побеснял бик, но Хуан знаеше, че това е блъф, след като от разрушителя не бяха дали разрешение за стрелба.

Телефонът позвъни за четвърти път и обаждането беше прехвърлено към гласовата поща. По отношение на мобилния си телефон Овърхолт се държеше като тийнейджърка. Никога не се разделяше с него и рядко попадаше на места, където нямаше обхват. Беше странно, че не вдигна.

— Ланг, обажда се Хуан. Обади ми се колкото можеш по-скоро. Флотът иска да превърне „Орегон“ в парче швейцарско сирене.

Изтребителят прелетя над „Орегон“ от носа до кърмата така, че вибрациите и бруталният шум на двата реактивни двигателя разтърсиха стъклата на мостика и те рухнаха във водопад от стотици късчета, които можеха да наранят някого, ако там имаше хора.

— Говори „Вайпър 7“. Току-що разбих стъклата на мостика им с отходните газове от соплата. Това ще ги накара да обърнат.

— Разбрано, „Вайпър 7“. Обаче заеми позиция за наказателна акция, ако този глупак със склонност към самоубийство не обърне. Само картечници.

— Обръщам. Нося ракети въздух-въздух, които няма да направят нищо на толкова голям кораб.

Хуан огледа сигнала на радара, който се проектираше върху главния екран. Двата допълнителни изтребителя от „Стенис“ се разтакаваха на двайсетина мили от тях, обаче техните ракети можеха да преодолеят за секунди това разстояние.

— Капитан Кабрило на „Орегон“, говори капитан Мишел О’Конъл на ракетен разрушител „Рос“. Ще обърнете ли най-сетне?

Хуан не отговори. Нека си мислят, че са избили всички на мостика. В такъв случай на екипажа ще са нужни няколко минути, за да организира нови вахтени. Това щеше да им спечели още време.

— „Рос“ до „Орегон“ — чувате ли ме? — попита О’Конъл. В гласа й се долавяше лека нотка на тревога. — Има ли някой там? Ракетен разрушител „Рос“ вика товарния кораб „Орегон“.

Хуан я остави да се пържи в собствен сос.

По военната мрежа, в която от „Орегон“ бяха проникнали и подслушваха, О’Конъл започна да обсъжда с командващия бойната група адмирал Рой Гидингс различни възможности. Накрая на F-18 беше наредено да се върне да разузнае дали има хора на мостика. Самолетът се приближи, този път минавайки още по-ниско и със скорост малко преди зависване.

— Не — съобщи „Вайпър 7“ по радиото, — никого не виждам.

— Приближиха се твърде много — отбеляза Гидингс. — „Вайпър 7“, обстреляй го по товарната линия. „Рос“ остани на място да приберете екипажа, когато се качи в спасителните лодки.

— Слушам.

Изтребителят се спусна върху тях като ястреб и веднага щом ги наближи, започна да стреля с 20-милиметровата. Закалените куршуми попаднаха над товарната линия при носа, така че водата се разпени, сякаш ги беше уличило торпедо. Нито един от куршумите не проникна. Всички отскочиха от бронираните плочи на „Орегон“. Ако той беше като останалите кораби, това щеше да е унищожително нападение и при скоростта, с която плаваше, щеше да потъне за минути.

Старият товарен кораб продължаваше напред, все едно нищо не се беше случило.

— „Вайпър 7“, докладвай — след минута-две нареди Гидингс, докато самолетът ги обикаляше като вълк около ранен елен.

— Нищо — най-сетне докладва смаяният пилот. — Нищо не стана.

— „Алърт 1“ — повика адмиралът. Сигурно това беше водещият от допълнителната двойка, която бяха вдигнали от „Стенис“. — Приготви се за изстрелване на „Харпун“.

Заради времето, нужно на суперкомпютъра на „Орегон“ да декодира военната шифровка, самолетът вече беше обърнал и изстрелял противокорабната ракета.

— Оръжейник! — Да поемат няколко .20-милиметрови куршуми беше едно, а близо тон експлозиви беше съвсем друго предизвикателство.

— Заемам се.

Ракетата „Харпун“ се спусна бързо близо над водата и ускори до петстотин мили в час. Радарът й веднага засече единствената сочна цел наоколо и се понесе към нея с резултатността на робот.

Марк Мърфи спусна вратите, които скриваха основното отбранително оръжие на „Орегон“ и накара шестцевната „Гатлинг“, клонинг на тази, която използва и техният противник, да се завърти с максимална скорост. Нейният собствен радар се помещаваше в купол над оръжието, което му беше спечелило прякора R2D2 — защото приличаше на сладкия дроид от филма „Междузвездни войни“, макар че за разлика от него, имаше гадно поведение.

Когато насоченият срещу кораба „Харпун“ беше още на миля разстояние, гатлингът се прицели и откри огън, изпращайки насреща му стена от волфрам, през която трябваше да мине, за да улучи целта си. Това беше старият проблем как да улучиш куршум с куршум, но в този случай картечницата беше изстреляла повече от хиляда, насочени право срещу ракетата.

Тя избухна на значително разстояние от кораба и Мърф прекрати стрелбата. Отломки се посипаха в океана, огненото кълбо се издигна и почерня, когато изгуби силата на мощния ракетен двигател.

Хората в командния център наблюдаваха протичането на сражението на големия екран, захранван с картина от камерите, монтирани близо до гнездото на картечницата. Резолюцията не беше достатъчно голяма, за да се види летящата към тях ракета, но всички нададоха радостни възгласи, когато видяха изригването на червено-оранжевото кълбо.

— Хуан!

— Какво?

Линда го беше заговорила. Тя сочеше към долния ляв ъгъл на екрана, където в отделно прозорче камерата, следващата движенията на първия F-18, предаваше изображението си.

— Изчезна.

— Кое?

— Самолетът. Аз го наблюдавах и изведнъж изчезна. Просто избледня и толкоз. Проверих радара — няма го.

Кабрило стисна зъби.

— Щурман, курс трийсет и седем градуса. Най-пълен напред. Оръжейник, приготви основното оръдие.

— Говори „Алърт 1“. Разполагат с нещо като Морския магьосник — картечниците „Гатлинг“, които използва нашият военен флот. Свалиха ракетата ми. — Това докладва пилотът преди миг. — И вече не виждам на радара си „Вайпър 7“.

— Разбрано, „Алърт 1“. Огън. Ти и „Алърт 2“ — огън с всичко, с което разполагате. — Този път заповедта беше дадена от капитан О’Конъл на борда на „Рос“, а адмиралът от своя флагман не се обади да я отмени. — Знаех си аз, че у този тип има нещо нередно.

Кабрило усети как го полазва хлад. Нищо не можеха да направят. Да свалят ракетата с гатлинга — системата беше създадена точно за това. Обаче сега щяха да станат мишена на седем ракети. Ако извадят късмет, може би ще успеят да свалят четири. При това трябва да извадят голям късмет, но три все пак ще успеят да минат, ще проникнат дълбоко в кораба и ще избухнат с такава сила, че ще разкъсат корпуса на хиляди отломки. Оставаха им минути, но продължаваха напред, водата минаваше през двигателните дюзи на „Орегон“ с невъобразима сила, носът пореше морето, отхвърляйки встрани две симетрични къдри с бели гриви.

— Председателю, нямам мишена — обади се Марк.

— След минутка ще имаш. — Хуан изучаваше екрана, отбелязвайки точното място, където Линда беше видяла „Вайпър 7“ да изчезва.

— Осъзнаваш ли, че се намираме между пословичните чук и наковалня? — подхвърли Макс.

— И по-лошо ще стане. Възнамерявам да ударя чука.

— Миналия път не мина много добре — напомни му Хенли.

Кабрило натисна бутона на интеркома.

— Екипаж, говори Председателя. Пригответе се за удар. — След това погледна към най-добрия си приятел. — Миналия път беше направо песен. Сега ще си имаме работа със смъртоносна сила. Под ъгъл може да обърне кораба, ако обаче я ударим челно, ще минем през нея. Нали така, хора?

Марк и Ерик размениха няколко бързи изречения, след което Ерик остави на приятеля си да отговори.

— На теория е добра идея, обаче въпреки това ще усетим ефекта на отклонението. Няма да ни обърне, но може да потопи носа толкова дълбоко, че корабът да потъне, все едно някой го натиска отгоре.

— Вижте — каза Хуан с оптимистична нотка в гласа. Шумът от късане на платнище изпълни кораба, когато картечницата откри огън по една от летящите към тях ракети. Никой обаче не й обърна и най-малко внимание. Всички гледаха към картината, предавана от камерата на носа. Все повече и повече наближаваха невидимото поле.

Хуан два пъти провери местоположението им.

— Щурман, още една отметка дясно на борд.

Корабът точно беше започнал да реагира на маневрата, когато целият корпус се наклони, сякаш някой беше изсмукал морето изпод носа. Изпитаха усещането, че се спускат по водопад. Бяха стигнали до купола от оптико-електрически камуфлаж, който криеше китайския кораб, и щом „Орегон“ мина през него, магнитните сили го нападнаха с различна интензивност. Кърмата не почувства нищо, докато носът беше обгърнат от невероятна сила.

След това ги удари шумът. Свръхзвуково барабанене, което проникваше дълбоко в черепите. Хуан притисна с длани ушите си, но това не помогна. Шумът вече беше в главата му и ечеше в костите, опитвайки се да разбърка мозъка. И на всичко отгоре барабаненето се смеси с остро метално стържене. Звучеше така, сякаш килът се извива от само себе си. Ъгълът продължаваше да нараства. Макс се хвана за облегалката на Хуановото кресло, за да не падне на палубата. Всичко, което не беше закрепено, започна да се търкаля към предната стена. Светлините започнаха да премигват и няколко от компютърните екрани потъмняха, защото електрическите им вериги не бяха достатъчно защитени срещу магнитните вълни и останалите сили, които изкривяваха светлината около кораба, за да го направят невидим.

Главният екран на стената се пръсна без предупреждение, защото металната стена зад него се огъна повече, отколкото стъклото можеше да понесе. Парченцата стъкло се посипаха по Марк и Ерик, но те успяха навреме да се наведат, така че останаха невредими, като се изключат няколкото драскотини по вратовете.

„Орегон“ се наклони толкова, че двигателните дюзи изскочиха от водата и две дебели струи вода полетяха в небето с огромна сила, описвайки симетрични дъги. Още няколко градуса и „Орегон“ щеше да бъде натикан под водата без надежда някога да изплава. Хуан беше рискувал и загуби. Любимият му кораб не се оказа дорасъл за силите, които го принуди да преодолява. Беше дал всичко от себе си, но тези сили се оказаха прекалено големи.

Движението беше толкова неочаквано, че Макс едва не се удари в тавана. Корабът си беше пробил път през невидимия край на купола от оптико-магнитен камуфлаж и падна обратно на равен кил с трескавата енергия на играчка за вана. Звукът, който толкова ги измъчи, спря, сякаш никога не го е имало. „Орегон“ потрепери, когато силата на двигателите му отново започна да се бори със съпротивата на морето.

Шест секунди по-късно, без екипажът да разбере, останалите шест ракети „Харпун“ се удариха в бариерата и всички преживяха катастрофален провал заради претоварване с електромагнитен импулс. Паднаха в килватера на „Орегон“, без да причинят вреда.

— Добре ли сте всички? — попита Хуан.

— Уха, какво преживяване! — възкликна Мърф.

Когато стана ясно, че хората в командния център са добре, Макс се зае да прецени какво е състоянието на останалите членове на екипажа. Кабрило огледа картината, изпращана от външната камера, във вградения в креслото му миниекран. За разлика от първата им среща с бариерата, този път по-голямата част от кораба беше добре защитена срещу електромагнитни импулси. Вероятно имаше повреди, но двигателите не спряха, а главните събирателни шини не се бяха изключили. Точно както беше подозирал, невидимият кораб със странни форми лежеше в засада на по-малко от миля. Запита се какво ли си мисли неговият капитан в момента?

— Оръжейник, виждаш ли това, което виждам аз?

— Да, Председателю — отговори настървено Марк. — Разрешение за стрелба?

— Огън и не спирай, докато нищо не остане!

Голямото 120-калиброво оръдие в трюма избълва огнено кълбо и пушек и минута по-късно снарядът попадна право в десетката. Още преди да се беше разсеял пушекът, го последва втори. Няколко секунди по-късно полетя и третият. Този снаряд улучи някакво съществено оборудване — нещо, открито от Тесла, върху което беше работил преди повече от век — нещо на ръба на физиката. Защото, когато снарядът улучи, останките от невидимия кораб се изпариха в смайваща корона от син огън и ослепителни светкавици от обикновено електричество. Всичко стана толкова бързо, че за съзнанието беше трудно да го проумее и дори по-късно, пуснал записа възможно най-бавно, Хуан не можа да види самия акт на разрушение — толкова беше внезапен. Всичко, което остана, бяха малки отломки от корпуса и мазни петна от дизела.

От високоговорителите над главите им се носеха обърканите гласове на моряци и летци, които току-що бяха видели кораб с големината на две футболни игрища внезапно да изчезва от погледите им само за да се появи отново след няколко секунди. Да не говорим, че изстреляните по него ракети също бяха изчезнали.

— Капитан О’Конъл, говори Хуан Кабрило от „Орегон“. Спираме и очакваме по-нататъшни указания.

— Моля, обяснете какво се случи току-що.

— Съоръжение за прикриване. Казах ви, че тук дебне китайски боен кораб. Дайте ми имейл адрес и ще го докажа.

Марк веднага разбра и се зае да приготвя файл на едностранното им сражение с невидимия кораб. През това време капитанът му издиктува адреса си.

Няколко минути по-късно гласът на О’Конъл се чу отново:

— Кои сте вие и откъде знаехте, че е там?

Мобилният телефон на Хуан започна да звъни.

Беше Овърхолт.

— Капитане, извинете ме за секунда.

— Ланг, имам нужда от помощта ти да убедим адмирал Гидингс и хората му, че никога не са виждали каквото и да било, нито пък са чували за „Орегон“.

— Видяхте ли му сметката?

— Да, обаче секретната ни самоличност е на път да бъде разкрита. Освен това разполагаме с данните как работи стелт системата. — Веднага си представи как Овърхолт доволно потрива ръце. Тази планове щяха да му спечелят голямо влияние във Вашингтон.

— Ще направя всичко, което искаш, момчето ми. Всичко.

— Ти си голяма работа.

Хуан прекъсна връзката и отново се свърза с капитана.

— След малко адмирал Гидингс ще се свърже с вас и ще ви каже, че това произшествие никога не се е случвало и че никога не сте виждали кораб на име „Орегон“.

— Значи ЦРУ вече има и флот?

— Ако смятате да вярвате в това — нямам нищо против. Между другото, чака ви предотвратяване на война, така че забравете за нас и продължавайте с работата си.

— Капитан Кабрило, искам… — Връзката рязко прекъсна. Когато отново се свърза с него, в гласа на жената се усещаше нотка на страхопочитание. Значи Лангстън направо беше надминал себе си. — Хубав ден, капитане.

— И вие, капитане, и късмет.