Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата „Орегон“ (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mirage, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клайв Къслър; Джак дю Брул
Заглавие: Мираж
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: американска
Излязла от печат: 08.09.2014
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-473-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1972
История
- — Добавяне
2.
На Кабрило му трябваше повече от час, за да разшири дупката от изваденото блокче до отвор, през който може да мине. Заради опасността от случайна проверка избута блокчетата обратно на мястото, оставяйки си в технологичната кухина само толкова място, колкото да се пъхне. На сумрачното осветление в килията стената щеше да изглежда съвсем нормално.
След това нападна стената до вратата на килията. Вместо да използва киселинния гел, за да вади отделни блокове, той първо ерозира мазилката на площ малко по-широка от тялото му. Това отново беше предпазна мярка, в случай че се появи пазач или надзирател. Едва когато беше готов да действа, щеше да мине през останалата мазилка.
Предпоследната вещ в крака му беше малък предавател. Щом натисна бутона, сигналът му бе изпратен до онези, които чакаха на кораба, а той разполагаше с шест минути да измъкне мъжа, когото бе дошъл да спаси, да взриви С-4, който вече беше заредил, и да се измъкне на повърхността.
Юрий Бородин беше затворен тук само от няколко седмици. Докато мъжете тук се тъпчеха като мечки, пиеха като… ами като руснаци и спортуваха всяка трета високосна година, т.е. никога, той беше в доста добра форма за мъж на петдесет и пет. Но през изминалото време пазачите можеше да са му причинили какво ли не. От това, което Хуан знаеше, като нищо можеше да намери смазан човек в килията на Юрий или дори по-лошо: можеше да е вече екзекутиран и прахта му хвърлена в ямата пред вратата.
Но независимо какво щеше да намери, срокът от шест минути беше непоклатим.
Зае се с последните остатъци от мазилката, вече напълно повярвал във възможностите на гела. Щом свърши, взе комплекта си за отваряне на брави, последното, което беше извадил от скривалището, и с ритници си проби път през циментовите блокове. Те рухнаха в тебеширенобяла купчина.
— Юрий — прошепна Хуан театрално, щом се изправи на крака.
Намираше се в дълъг коридор с поне двайсет врати на килии. В далечния край можеше да види къде коридорът завива под прав ъгъл. От проучването на строителните планове знаеше, че веднага след завоя има още една килия, после следваше стълбището, което водеше на първия етаж. Приличаше на отделението на Анибал Лектър без зловещата пластмасова стена.
— Кой вика? — попита слаб глас, който той познаваше от години на обща работа.
Хуан отиде до вратата на килията, където реши, че се намира, но тя се оказа празна.
— Вляво от теб — упъти го Юрий.
Хуан дръпна капака на шпионката и пред него се оказа Юрий Бородин, бивш командир на военноморската база във Владивосток. В корабостроителницата на Бородин „Орегон“ беше преоборудван с усъвършенствани и интегрирани оръжейни системи, след като оригиналният кораб изживя времето си и бе готов да бъде нарязан за скрап. Свръхмодерното му магнито-хидродинамично задвижване беше монтирано в друга корабостроителница, контролирана от Юрий. Преоборудването струваше почти сто милиона долара, но след като бившият началник на Хуан в ЦРУ му бе разрешил да превърне „Орегон“ в онова, което беше сега, парите не бяха проблем.
Сребристата коса на Бородин се спускаше изтощена от двете страни на широкото му лице, но очите му още бяха черни и нащрек като на хитра лисица, какъвто всъщност беше. Не бяха го съкрушили. Ни най-малко дори.
На лицето му се изписа бдителност и объркване, докато го оглеждаше, сякаш го разпознаваше, но не можеше да се сети откъде. В миг по лицето му се разля широка усмивка, показвайки белите му зъби.
— Председателю Хуан Кабрило! — възкликна той високо, преди отново да сниши глас. — От всички затвори във всички градове по света — защо ли не съм изненадан, че си в този?
— Черният гологан от пословицата — отговори сериозно Кабрило.
Бородин протегна ръка през шпионката, за до го пипне по главата.
— Какво си си причинил?
— Разкрасих се специално за теб. — Хуан извади шперцовете и се зае с бравата.
— Кой те изпраща?
— Миша. — Капитан Михаил Каспоров беше дългогодишен помощник и адютант на Бородин.
— Бог да благослови момчето. — Внезапно го споходи мрачна мисъл. — За да ме спаси или да ме убие?
Хуан само вдигна очи от бравата, която почти беше отключил.
— Параноята ти няма ли граници? Разбира се, за да те спаси, идиот такъв.
— Ах, той е добро момче. А що се отнася до параноята ми, господин председател на корпорацията, сегашното ми местоположение доказва, че не съм бил достатъчно параноичен. Е, приятелю, какво ново?
— Да видим: гражданската война в Судан затихва. „Доджърс“ отново нямат свестни питчъри и според мен половината Кардашиян се женят, а другата половина се развеждат. А и ти отново си успял да ядосаш не когото трябва.
По време на безогледното си изкачване до върха в руския военноморски флот с подкрепата на крайнодесни политически приятели, подобният на живак адмирал Пьотър Кенин остави следа от разрушения в килватера си — съсипани кариери и в един случай дори подозрителната смърт на свой съперник. Сега, когато беше станал един от най-младите флотски адмирали в историята на страната, се понесоха слухове, че скоро ще се гмурне в политиката под бащинското крило на Владимир Путин.
Юрий Бородин беше един от враговете на Кенин и макар да се радваше на много добро положение сред върховното командване, за да бъде разкаран с лека ръка, бе арестуван по скалъпени обвинения и изпратен в този затвор да чака началото на процеса. Процес, който най-вероятно никога нямаше да доживее. Фирма, която Кенин контролираше, управляваше затвора от името на държавата в публично-частно партньорство, твърде подобно на онова, което доведе до израстването на олигарсите след рухването на комунизма. Смъртта му можеше лесно да се организира и вероятно щеше да настъпи, щом поутихне първоначалната шумотевица около ареста.
Това, че Бородин е корумпиран, беше всеизвестно, но нарочването на един от многото излизаше малко като руска рулетка. Корупцията сред руските военни беше нещо толкова естествено, колкото мръсните униформи и скапаната храна.
— Сигурно правиш това за спасението на душата си.
— Точно така, плюс една десета от цялото ти богатство — ухили се Кабрило.
— Ха, моят Миша е добро момче, но крайно лош преговарящ. Ти ме обичаш братски и точно затова поправих коритото ви. Двамата си прекарахме чудесно, докато хората в моята корабостроителница превръщаха обикновената котка в лъв. Дори само заради тези спомени би трябвало да ме измъкнеш безплатно от тук.
Хуан бурно възрази:
— Можех да поискам двойно повече пари и Михаил щеше да плати, защото и той не знае всички твои сметки в швейцарски банки. — В този момент завъртя шперцовете и отключи бравата.
Първото нещо, което адмиралът направи, беше да го прегърне мечешката и да го разцелува трикратно по руски.
— Сред хората ти си светец.
— Махни се от мен, луд руснако — безгрижно каза Хуан, докато се измъкваше от мечешката прегръдка. — Още не сме навън.
Бородин стана сериозен.
— Имаме много за обсъждане. Моментът на моя арест не беше случаен.
— Не сега. Да вървим.
Те се вмъкнаха с пълзене в килията на Кабрило. Хуан извади микропредавателя, започна наум да отброява времето и натисна бутона за активиране. След това взриви пластичния експлозив, който бе залепил на безопасно разстояние за външната стена на затвора. Шумът бе приглушен от разкъсаните сгурбетонови блокчета, но въпреки това сътресението бе почувствано във всяко кътче на сградата. Пазачите веднага щяха да бъдат вдигнати по тревога.
Хуан се наведе, за да се вмъкне в клаустрофобичното пространство между двете стени, и се обърна към Бородин:
— Каквото и да става, не се отделяй от мен.
Юрий кимна мрачно, добродушието му бе отстъпило място на истинска загриженост за собствената съдба.
Поеха странично в тясното пространство, промъквайки се край тръби, които излизаха от пода и продължаваха нагоре. Те бяха част от огромната амонячна охладителна система, която задържаше и малкото топлина, поддържана в затвора, за да не се стопи вечно замръзналата земя, върху която бе построен. Въздухът стана труден за дишане от миризмата на химикали след експлозията, когато наближиха пробива в стената.
С-4 беше избил назъбена дупка в бетонната секция с големината на капак на канализационна шахта. Отломки от циментовата секция заскърцаха под краката му, когато Кабрило се промъкна през отвора. Озова са в далечния край на рова, който обграждаше сутерена на целия затвор. Това също беше част от мерките латентната топлина на сградата да не разтопи вечно замръзналата земя.
На три метра и половина над главите им имаше плочи, които скриваха рова. В плочите, подпирани от желязно скеле, имаше много дупки, така че въздухът свободно да циркулира. Някои от тях бяха запушени от навалелия сняг, който беше нападал върху тях след сътресението от взрива.
— Хайде! — извика Хуан сред воя на сирените.
Те хукнаха надалеч от дупката в стената, защото охраната в кулите със сигурност беше видяла взрива. Беше все едно да тичаш из лабиринт. Трябваше да се извиват и прегъват заради безбройните подпори, които оформяха скелето. Въпреки това само акробат би могъл да се движи по-бързо от тях. След като завиха зад ъгъла, Кабрило измина още няколко метра и започна да се катери нагоре. Металът беше толкова студен, че чувстваше ръцете си като попарени. Плочите бяха обезопасени отгоре с болтове, прекарани през отвори в металната конструкция и затегнати с гайки. Друг гел, с формула да разяжда метал, стопи гайките и самите болтове.
Шестте минути, с които Кабрило разполагаше, бяха почти изтекли. Натисна с рамо, за да провери каква съпротива ще окаже перфорираната метална плоча след толкова десетилетия, и зае позиция да я повдигне.
— Дръж се за мен и всичко ще бъде наред — предупреди той отново. — Половината от това, което ще се случи, е чисто представление.
Натисна с рамо и за негова изненада плочата се вдигна, преди още да беше готов.
Затворническата аларма продължаваше да вие, но постепенно я заглушаваше мощното плющене на витлата на бързо приближаващ хеликоптер. Стрелката на хронометъра в главата му стигна до нулата и Кабрило отмести металната плоча. Той се изкатери нагоре и излезе от рова, знаейки, че синята му затворническа униформа се вижда ясно на снежния фон. Внимателният пазач щеше веднага да го забележи, обаче той разчиташе на човешкия инстинкт, че няма да бъде забелязан. Пазачите сигурно вече се озъртаха за приближаващия хеликоптер.
Видя го отвъд оградата на затвора — тъмнозелено насекомо, което постепенно нарастваше. Накрая успя да различи един тромав „Камов — 26“. С два главни винта, монтирани един над друг отгоре на фюзелажа, които се въртяха в различни посоки, машината нямаше нужда от дълга заострена опашка и опашен винт. Така шестместният хеликоптер приличаше на летящ микробус с два къси странични руля, завити към задната му броня.
След секунди Юрий се озова до него. Двамата мъже притиснаха гърбове към безличната стена на затвора.
Сега, когато наближи, Хуан можа да види малките криле, които бяха монтирани малко зад пилотската врата.
Нервен пазач пусна дълъг откос със своя АК, макар хеликоптерът още да беше извън обсег. В отговор от малкото крило беше изстреляна ракета, която полетя към оградата, а от другото тежка картечница започна да плюе пламъци и куршуми покрай плексигласовото кълбо на кабината. От оръжието се посипаха гилзи с размери на фиала за пура, а новият сняг, навалял между оградата на терена и сградата, оживя под оловния дъжд.
— Бегом! — изрева Хуан, за да надвика оглушителния трясък.
За огромна изненада на Юрий той се втурна право под дъжда от куршуми, който се лееше от картечницата, сякаш участваше в атаката на леката бригада срещу руските оръдия при Балаклава.
„Каквото и да става, стой до мен“, беше казал Кабрило, известен и като Председателя, и за свое собствено удивление, Юрий с пълно гърло нададе крясък, който остана нечут заради шума от сирената, хеликоптера и трясъка на картечницата, и се втурна след своя приятел.
Ракетата се взриви в основата на оградата, изхвърляйки във въздуха сняг и късове замръзнала земя. Бородин очакваше всеки миг някой откос да го пререже, защото около тях изригваха гейзери сняг, вдигани от куршуми, които още не бе чул да профучават край него.
Тогава почувства лек удар по долния край на левия крак. Не беше толкова силен, че да го повали, но въпреки това залитна. Така разбра, че не е имунизиран срещу огромното количество куршуми, които бълваше картечницата на хеликоптера. Всъщност обаче нямаше куршуми. „Камов“ стреляше с халосни патрони, а детонациите, които хвърляха снега на три метра във въздуха, се дължаха на малки заряди, които екипът на Кабрило беше посял, просто хвърляйки ги по време на бурята през оградата.
Обаче късметът им не можеше да продължава вечно. Автоматичният огън на пазачите започна да ги търси, малките свръхзвукови куршуми свиреха край главите им. На Бородин му се дощя Кабрило да не беше толкова мекушав: ако той бе планирал това бягство, картечницата на хеликоптера вече да е отнесла високите наблюдателни кули на пазачите. Обаче Хуан беше по-различен. Макар да бе наемник, не по-малко корав от всеки в занаята, не си падаше по убиването, освен ако не се налага, дори по този начин да излага живота си на опасност. Хуан не познаваше тези мъже, не знаеше, че са частната армия на Кенин, на която се плащаше повече да бъде вярна на адмирала, отколкото на майка Русия. Носеха униформите на своята родина, но бяха наемници като Кабрило.
Докато все повече истински куршуми разравяха замръзналата почва, те успяха да пресекат откритото поле на смъртта, без никой от тях да пострада. Ракетата беше взривила част от оградата близо до една от опорите, оставяйки достатъчно голям отвор да минат през него, но трябваше да завият наляво, за да избегнат купчината режеща тел, паднала на земята.
Сега, след като се бяха измъкнали от периметъра и хеликоптерът беше още по-близо, Бородин видя, че от „Камов“ висяха толкова дълги въжета, че се влачеха по земята.
Хуан отиде до въжетата и бързо намери клуповете за крака и ръката.
— Хвани се! — извика той сред шума на витлата и трясъка на престрелката.
Обратната тяга на витлата беше равна на ураган пета степен.
Пилотът, изглежда, беше видял, че двамата мъже са заели местата си, защото веднага щом Юрий намести крака и ръката си, изпита усещането, че стомахът иска да излезе през петите му.
Машината се издигна, завъртя се, размятвайки двамата мъже като махало, и се откъсна от земята на близо трийсет метра под тях. Когато хеликоптерът набра скорост, вятърът се впи в изложените им на него тела с хиляди остри игли, от които кожата им стана безчувствена, а очите — неспирен извор на сълзи.
Бородин се бореше да не изпусне въжето, молеше се планът на Кабрило да предвижда скорошно кацане и вмъкване в топлата кабина и познавайки стила на Хуан, там трябваше да ги чака бутилка хубаво бренди. Не беше сигурен колко дълго ще може да издържи. Обаче щом погледна надолу към носещите се под тях сняг и голи скали, реши, че може да остане така до края на живота си, защото падането означаваше сигурна смърт.
С плясък хеликоптерът се носеше право на изток все по-навътре в планините, а пилотът летеше колкото може по-ниско с двамата пътници, които висяха под трите колелета за кацане. Всяко изкачване, спускане или рязък завой разтърсваше телата на мъжете. Над земята бе започнал да се спуска мрак, но пилотът не беше включил никакви светлини. Бородин реши, че разполага с някакви уреди за нощно летене, за да се гмурка толкова смело между тези непознати скалисти каньони.
След десет минути смразяващ студ, който му се стори цяла вечност, шумът на витлата се промени, когато наближиха борова горичка под високи заострени скали. Най-сетне щяха да кацнат. Бородин щеше да наругае Председателя за това мъчително пътуване, но едва след като спре да трепери.
Машината се спускаше все по-ниско и по-ниско, докато най-накрая двамата мъже просто се измъкнаха от примките и се приведоха под въздушния поток, който запращаха по тях свистящите и плющящи винтове. Бородин очакваше, че хеликоптерът също ще се спусне на земята, вместо това ревът на турбините се усили и безформената машина отново се понесе на изток, оставяйки сами двамата мъже сред замръзналата пустош.
Знаеше, че двамата след час, ако не и по-малко, щяха да загинат от хипотермия. Но също така знаеше, че Хуан Кабрило едва ли е изпразнил торбата с номерата.
Бородин посочи към мястото, където хеликоптерът се беше скрил зад едно скалисто възвишение.
— Да, примамка, браво.
Хуан премина от руски, един от четирите езика, които владееше, на английски с руски акцент, за да се избъзика със синтаксиса на Бородин.
— Да, примамка.
— А пилотът? Той ще се измъкне ли?
— Защо да не се измъкне? Нали седи пред пулта за управление на „Орегон“.
Хуан се наслади на поредицата от чувства, които се изписаха по обветреното лице на Юрий, докато осмисляше чутото. Неразбирането отстъпи място на проумяване, което отстъпи място на ужаса от станалото и възмущение от възможните последици.
— Искаш да кажеш, че докато фучахме из планините на метри от земята, в кабината не е имало пилот? Че можеше да ни убие, докато си е седял на спокойствие и в безопасност на вашия кораб?
Хуан не можа да се сдържи и го подразни още малко:
— Моят пилот, Гомес Адамс, прякоросван така, заради флирта с жена, която удивително приличала на Керълайн Джоунс, истинската Мортиша[1], разполагаше с по-малко от седмица да тренира телеуправлението на „Камов“, след като го купихме и монтирахме електрониката.
— Ти си луд!
— Напълно — съгласи се Хуан с усмивка. — Хайде.
Той го поведе към горичката наблизо, където ги чакаше друга изненада от екипа на Кабрило. Беше снегомобил „Линкс Рейв“ RE 800 R, боядисан в матовобяло, което съответстваше едно към едно на снега. С широката си верига и двойни състезателни ски той беше съвършената машина са пресичане на арктическия терен. До него лежеше торба с каски и бели арктически екипи. Единият се отопляваше от акумулатор, а другият можеше да се включи към електрозахранването на снегомобила. Имаше и ватирани ботуши и ръкавици.
— Облечи се. В затвора имат хеликоптер и скоро ще ни подгонят.
Юрий подхвърли, докато се обличаха:
— Значи затова не сменихме посоката, когато отлетяхме от там. Искал си да подгонят руската машина?
— И докато преследват празния „Камов“ на изток, ние ще поемем на север, където ни очаква „Орегон“.
— Колко време?
Хуан прехвърли крак през седалката на моторната шейна и запали 800-кубиковия двигател „Ротакс“. Надвиквайки воя на двутактовата машина, отговори:
— Около час.
Пъхна жака на кабела, който висеше от шлема в сателитния телефон, който също беше скрит сред оставеното оборудване.
— Обажда се Едмон Дантес — кодовото му наименование намекваше за прочутия затворник, който избягва от доживотна присъда в шедьовъра на Дюма „Граф Монте Кристо“. — Излязохме от замъка Ив.
— Едмон — чу се щастливият отговор на Макс Хенли, — готов ли си да намериш съкровището и да си отмъстиш?
— Съкровището ще бъде преведено по анонимна сметка веднага щом се върнем на борда, а отмъщението никога не ми е влизало в плановете.
— Как мина? — попита Хенли, зарязвайки преструвката, че не е бил загрижен за безопасността на Хуан.
— Засега безпроблемно. Фишеците свършиха по-добра работа, отколкото можеше да се очаква, а ако се наложи, Гомес можеше да прекара хеликоптера и през иглени уши.
— Председателю, телефонът е включен на високоговорител в командния център — провлечено каза Джордж Адамс — и аз няма как да не се съглася.
Хуан си представи красивия тексасец с неговия провиснал мустак на стрелец от Дивия запад, седнал вдясно зад командирското кресло в средата на високотехнологичния команден център на „Орегон“. Докато караха Кабрило към затвора, Адамс беше управлявал безпилотния „Камов“ от „Орегон“ до предварително избраното място около комплекса с един от верните другари на Юрий, който трябваше да запали двигателя, щом получат сигнала на Хуан.
— На позиция сме и ви очакваме — намеси се Хенли.
— Добре, Макс. Аз и Юрий ще бъдем на мястото след около час.
— Няма да гасим светлините, преди да дойдете.
Хуан потупа по седалката и Бородин я обкрачи, за да седне зад него. За гърба на арктическия му костюм бяха защити две ръкохватки, за да се държи за тях, спестявайки на двамата мъже унижението руснакът да трябва да го прегръща през кръста. Хуан можеше да включи каската на Бородин в интеркома на снегомобила, но тогава щеше да пропусне възможно обаждане от „Орегон“, откъдето следяха както безпилотника „Камов“, така и големия хеликоптер МИЛ, който разгорещено го преследваше.
Снегомобилът ускори като ракета и излетя от боровата горичка като подплашен елен. След минута вече хвърчаха по снежната покривка. Заради специалното окачване и отопляемите седалки возенето беше твърде удобно. Дълбокият вътрешен студ, който Кабрило беше понесъл, скоро се замени с достатъчно топлина и се наложи да намали отоплението. Треперенето и подскачането на шейната, която цепеше снега, почти не се усещаха, а воят на двутактовия двигател се заглушаваше от каските.
Ако не беше фактът, че скоро въоръжен руски хеликоптер ще ги преследва, Хуан щеше да се наслади на пътуването.
Минаха само петнайсет минути от тръгването им, когато се обади Макс, за да докладва, че техният хеликоптер е свален и че камерите му са оцелели достатъчно дълго, за да установят, че руснаците са разбрали, че е безпилотник.
Кабрило изруга под нос. Беше се надявал на половин час или повече. Хеликоптерът на затвора трябва да е бил в бойна готовност, щом успя да настигне толкова бързо техния безпилотник. Сега ще започне да кръстосва и някой от пилотите с остър поглед, ще забележи следите от снегомобила като белег по девствената снежна покривка.
Хуан намали само колкото да се обърне с леко отворен визьор и да каже на Юрий:
— По петите ни са.
Бородин схвана опасността и потупа Хуан по гърба в потвърждение, че е разбрал.
Сега се надбягваха не само с хеликоптера, който ги търсеше, но и със залязващото слънце. МИЛ без съмнение разполагаше с прожектори и веднъж само да попаднат на тяхната следа, щяха да я осветяват, докато не ги докопат. От друга страна, Хуан не можеше да пусне фара на линкса, защото това щеше да е единствената светлина в иначе необитаемата пустош и ако преследващият ги хеликоптер я забележи, можеше да ги настигне много бързо. Не смееше да намали скоростта и се наруга, че беше избрал затъмнен визьор. Едва виждаше белия сняг през тъмната пластмаса.
Когато се стъмни твърде много, реши, че може да опита да кара с вдигнат визьор. Вятърът заби хиляди кинжали дълбоко в очните му ябълки и той бързо го свали. Заради сълзите няколко секунди беше напълно сляп. Толкова по въпроса.
Просто трябваше да разчитат на неговите усет и рефлекси, докато се носеха по откритото поле.
Тук на сушата това не беше проблем, защото нямаше много препятствия. Но щом стигнеха до брега, трябваше да преодолеят няколко километра замръзнала и напукана водна повърхност, за да стигнат до „Орегон“.
Продължиха да се носят напред, Юрий вкопчен в зашитите за костюма на Хуан ръкохватки, а той приведен над кормилото на снегомобила, докато слънцето се спускаше на западния хоризонт. А някъде на изток хеликоптерът със сигурност ги преследваше със стръвта, с която соколът търси плячка.
Бързо наближаваха брега и навлязоха в район с разпръснати ледени могилки и пукнатини в леда — терен, който изглеждаше непреодолим. Хуан бе принуден да намали и колкото и да болеше, трябваше да вдигне визьора. Вече беше прекалено тъмно, за да вижда през затъмнения плексиглас, защото навън и без визьор вече трудно се виждаше.
Въпреки специалното окачване на снегомобила двамата мъже подскачаха на седалката като грах в тиган, докато машината се накланяше и отскачаше по ледените бабуни. Юрий бе принуден да пъхне ръце до лактите в ръкохватките на гърба на Хуан и да стиска с бедра седалката, сякаш се опитва да обязди див мустанг. Въпреки това беше достатъчно спокоен, за да оглежда небето, давайки така възможност на Председателя напълно да се съсредоточи върху управлението. Една необичайно ярка звезда привлече вниманието му и той с учудване се вторачи в нея.
Беше студувал толкова дълго — в затворническата килия никога не ставаше по-топло от десет градуса, правейки спането почти невъзможно, а сега отопленият екип и парното на седалката притъпяваха сетивата му почти до загуба на съзнание. Само друсането го държеше буден. В деня, когато го арестуваха, се намираше в апартамент с площ хиляда и осемстотин квадратни метра и си посръбваше шампанско „Кристал“ в компанията на бирманска проститутка. Последното му истинско физическо страдание бе по времето, когато беше призован във военния флот. Брежнев още беше генерален секретар на КПСС.
Копнееше за сън така, както алкохоликът копнее за алкохол.
Обаче в звездата, която привлече вниманието му, имаше нещо чудновато. Липсваше й хладната отчужденост на заобикалящите я посестрими, яхнали разделителната линия между небето и хоризонта. Тя пулсираше, сякаш нарастваше и го зовеше така, както сирените се призовавали Одисей, привързан за мачтата на своя кораб, опитвайки да го примамят към скалите.
Към опасността.
Към неговата и на моряците му смърт. Звездите не растат!
Това беше затворническият хеликоптер!