Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (19)

18.

В седем и половина на следващата сутрин доктор Хъксли освободи и двамата водолази. Кабрило се упъти право към каютата си, забелязвайки, че времето се разваля, защото люлеенето се беше усилило доста, докато крачеше по коридорите. Беше прекарал трийсет минути в малката душ-кабина в барометричната камера, за да се стопли. Затова сега душът му беше кратък и се обръсна, използвайки същия бръснач, който дядо му бе използвал цели четирийсет години като бръснар. След като подсуши бръснача и лицето си, сложи си малко автършейф, облече джинси и черно поло и се отправи към каюткомпанията за закуска. Първо се отби в кабинета си, за да провери на таблета тяхното местоположение, и със задоволство отбеляза, че се движат добре за предстоящата среща с яхтата на емира „Шакир“.

Седна на маса в средата на помещението и още не се бе настанил както трябва, когато Морис вече му наливаше кафето в чаша от майсенски порцелан.

— Добро утро, капитане. — Като бивш моряк от кралския флот, главният стюард не се съобразяваше с фирмената структура на Корпорацията и никога не наричаше Хуан председател. „Орегон“ беше кораб, Кабрило командваше, значи беше капитан. — Нали няма лоши последствия от твоето приключение?

— Не, като се изключат болките в кръста от спането на скапаната койка. Благодаря. — Отпи от силното кафе с благодарност. — Сега съм още по-добре. Каквото и да ми донесеш за закуска, искам двойна порция наденица.

— Проверявал ли си наскоро нивото на холестерола си?

— Още миналата седмица Хъкс ми разреши двойна порция свинско на закуска.

— Слушам, капитане.

Ерик и Мърф влетяха в спокойната трапезария като разгневени носорози, видяха Председателя и се втурнаха към него. И двамата бяха със същите дрехи, които носеха вчера, и имаха нервния, напрегнат вид на хора, прекалили с кофеина.

— Добро утро, господа — добродушно ги поздрави Хуан. — Какво ви кара да препускате като подплашено хергеле?

— „Ред Бул“ и нашите проучвания — отговори Марк.

Кабрило заряза преструвката на незаинтересуваност и попита:

— Какъв е този материал?

Ерик отговори пръв:

— Нещо, което беше открито едва преди няколко години.

— Това е мета материал — добави Мърф, сякаш това обясняваше всичко.

— Което значи…?

— Материал, създаден на почти наноравнище. Неговата конструкция е причина за необикновените му качества. Например да изкривява светлинните или звуковите вълни.

— Представи си картоните за яйца, които гаражните рок групи използват за шумоизолация на местата, където репетират. Умножи го по сто и след това го смали до наноразмери. Материалът поддържа точните ъгли за отразяване на каквото си поискаш.

— Ще заглуши ли звук? — попита Кабрило, смятайки, че е разбрал.

— Да, но на честоти, които ние не можем да чуем.

Хуан осъзна, че не е разбрал.

— Какъв е смисълът?

— Тяхната форма им дава характеристики, които иначе не биха имали. Подобно на отразителните плочки на невидимите самолети. Тяхната форма, а не сплавта, от която са направени, води до стелт характеристика.

— Плочките също имат стелт характеристика — вметна Марк, защото всяко отклонение от пълната истина го вбесяваше.

— Ако нямаш нищо против, опитвам се да обясня.

— Добре де.

— И какво прави този мета материал?

— Нямам представа — призна Ерик.

— И аз — обади се Мърф като ехо. — Конструкцията на цялата клетка определя и нейната цел. Метаматериалът я осъществява.

— Би ли могла да обвие кораб със светлина? Да го направи невидим?

— Възможно е. Може и да работи на електромагнитната дължина на вълната.

— Дори на акустичната — добави Стоуни. — Някакво обяснение защо долу по нея нищо не растеше?

— О, пълно е с кадмий, който е много отровен. Като живака. Можеш да работиш с него, няма никакви проблеми, но не бива да попада в кръвоносната ти система.

Дойде Морис и сервира храната на Хуан, вдигайки сребърния капак с малко театрален жест. Беше омлет, точно какъвто Кабрило искаше — претъпкан с наденица.

— Добре, разказахте ми каквото знаете. Защо сега не направите някои предположения?

— Когато се срещна с професор Тенисън, той спомена ли нещо за французите?

— Всъщност да — отговори Хуан, припомняйки си странния обрат в разговора със специалиста по Тесла. — Каза, че Морис Джесъп, човекът, който популяризирал филаделфийския експеримент, през 1959 г. бил убит от френски агенти, а убийството било замаскирано като самоубийство.

— Той вярваше ли в това?

— Не мога да кажа. Не, чакай малко. Каза, че това било конспиративна теория — значи не е вярвал.

— Може би не е — каза Мърф с увлечение. Като единственият на кораба, който си падаше по конспиративните теории, задълба с удоволствие в темата. — Чуйте това. През пролетта на 1963 година в Аляска един от рейнджърите намира останките на трима души, умрели по някое време през зимата. Труповете били оглозгани от мършояди, така че установяването на самоличността им било невъзможно. Ето сензацията: в джобовете на единия намерил френски франкове.

— Е?

— Не съм казал още най-важното. Всички били по бели престилки, а под тях по шорти и тениски. Освен това лежали върху ивица бял пясък по средата на тайгата. Когато рейнджърът се върнал с екип, за да приберат труповете, дивите животни ги били отнесли. Единственото, което успял да направи, е да вземе проба от пясъка.

Изпратил я на геолог от Аляския университет в Анкъридж, който установил, че пясъкът е чист силиций, но с голяма концентрация на сухоземни корали. Рейнджърът изгубил интерес към случилото се, но геологът, Хенри Райдър, продължил да рови.

Ерик се включи в разказа:

— Отнема му три години разпитване и сравняване на проби, но накрая открива, че намереният в Аляска пясък отговаря на този в атол, наречен Роа, разположен почти в средата на Тихия океан.

— Това важно ли е? — попита Кабрило. Мърф отговори почти тръпнещ:

— Роа е мястото, откъдето французите наблюдават тестовете на техните атомни бомби. През 60-те там е имало значително население от инженери и учени. Този Райдър се свързал с френското правителство и попитал дали са изгубели учени на Роа. Изправил се пред стена. Било по времето на Студената война и всичко било строго секретно. Но той не се отказал. С помощта на една жена от факултета по френска филология в университета той се обадил по телефона в най-добрите френски технически университети и най-накрая успял да установи имената на тримата. — Мърф извади омачкан лист хартия от джоба си. — Доктор Пол Брусар, професор Жак Молиер и доктор Виктор Куенел изчезват през 1963 година. И тримата са свързани с френската програма за ядрено въоръжаване.

Обажда се на техните вдовици. Две от тях отказват да разговарят с него, но едната признава, че правителството я е задължило да пази тайна. Тя потвърждава единствено, че преди три години съпругът й бил на остров Роа и че оттогава не е чувала нищо за него.

— Откъде си научил всичко това? — попита Хуан, опитвайки се да намери смисъл в казаното.

Двамата гении се спогледаха смутено.

— Ами от сайтове за конспиративни теории — призна Мърф.

— Значи всичко това може да се окаже купчина лъжи?

— Да, но ние се обадихме в Аляска. Хенри Райдър е починал отдавна. Както и съпругата му. Дъщеря му още живее в Анкъридж и си спомня, че баща й държал виала с пясък на бюрото си, която не й давали да пипа, защото била малко момиче.

Стоун отново се намеси.

— Имал приятелка, която идвала от време на време и името й звучало като Катрин Деньов.

— Добре — каза Хуан накрая. — Това придава на историята известна правдоподобност. Обаче къде ни води всичко?

— Ами че Филаделфийският експеримент е бил нещо реално, но не така, както се е писало за него. И че французите наистина са убили Морис Джесъп, за да му запушат устата, продължавайки изследванията в една от най-тайните си организации. Обаче нещо се е объркало и тримата в бели престилки, и пясъкът, върху който са стояли, били пренесени от неизвестна сила в Аляска. По същия начин, както корабът на Джордж Уестингхаус години по-рано попада в Аралско море.

— Нали знаете, че не си падам по научната фантастика — предупреди ги Хуан.

— Председателю, преди няколко години клетъчните телефони бяха научна фантастика. Самолети, ракети, ядрени подводници, триизмерни принтери — списъкът е безкраен.

— Аз залагам на Сейнт Джулиън Пърлмутър.

— Защо?

— Помолих го да проучи „Лейди Маргарет“. — Пърлмутър беше близък приятел на Дърк Пит и Кабрило също започна да разчита на него. Мъжът притежаваше най-голямата частна сбирка от книги за морето, вестници и разкази в света, както и нюх на ловджийско куче за разкриване на тайни. — Някак си не мога да повярвам в машини за телепортиране. Мисля, че някой е отвлякъл яхтата на Уестингхаус и така е попаднала в Русия. Накарах Пърлмутър да се опита да докаже теорията ми.

— Обаче ние вече проучвахме тази възможност и нищо не открихме.

— Вие, момчета — усмихна се Хуан, — смятате, че всичко, което трябва да се знае, вече го има в интернет. В библиотеките има десет пъти повече информация, отколкото в мрежата. Може би дори хиляда пъти. Вярно, че вие двамата надхвърляте търсенето в гугъл, но не може да се сравнявате с Пърлмутър, когато търси отговор на някакъв езотеричен въпрос.

От интеркома се чу гласът на Хали Касим. Той беше офицерът по комуникациите на „Орегон“.

— Председателю Кабрило, моля елате в командния център.

Хуан остави салфетката до опразнената чиния и се изправи.

— Моля да ме извините. По-късно ще продължим.

Когато Кабрило влезе, Хали седеше пред пулта за управление в десния край на командния център. На врата на родения в Ливан Касим висяха слушалки, а щръкнал кичур на темето му подсказваше, че току-що ги е свалил.

— Какво става?

— Имаш обаждане от номера, който дадохме на Детето, но не е той.

— А кой?

— Пьотър Кенин. Поиска да говори лично с теб.

Кабрило почувства как го залива вълна от гняв, но бързо я потисна. Сега не беше време за прояви на чувства. Седна на своето обичайно кресло и взе слушалката на вградения в подлакътника телефон. Вдигна я до устата си и кимна отсечено на Хали.

— Кабрило.

— А, и не се наричаш председател? — подхвърли Кени на руски. — Зная, че говориш руски, така че не се преструвай.

— Какво искаш? — попита Хуан на същия език.

— Искам да знам защо не мога да се свържа с К-154.

— Защото потъна десет минути след като се опита да ме убие. — Кабрило изчака част от секундата, за да може Кенин да схване казаното. — Удариха се в морското дъно толкова силно, че подводницата се отвори като консерва сардини. Военният флот на САЩ беше уведомен от неизвестно лице за произшествието и след двайсет и четири часа на мястото ще има спасителни кораби, за да я извадят.

— Какво си направил? — изрева яростно адмиралът.

— Кенин, ти започна това, така че не ми се прави на невинен, когато ти се опълчваме.

— Бъркате се в неща, които не ви засягат.

— Засегнаха ме в мига, когато умря Юрий Бородин. Нямам представа какви игри играеш в руския военен елит и откровено казано, не ми пука. Единственото, което знам, е, че ще те спра.

— Това са самозаблуди, господин председател. Ти сам признаваш, че не знаеш какво правя, така че как ще ме спреш? Разбира се, не по същия начин, по който ми попречи да затворя устата на Тенисън. В момента си и винаги ще бъдеш една крачка след мен.

Очевидно Кенин не знаеше, че Тенисън е още жив и е на безопасно място.

— Смяташ, че след като си пипнал Детето, аз нямам други източници?

— А, да, тайнственото Дете. Какво излезе — повече го е грижа за собствения му живот, отколкото за интересите на неговите клиенти.

— Премълчал е достатъчно, за да направи твоят командир на подводницата фатална грешка — затапи го Хуан. — Но той не е важен. Важният си ти. Спри онова, което си планирал, и всичко ще свърши дотук. Съгласен ли си?

— Съжалявам, но не съм. Виж, твърде си закъснял. Всъщност твоята намеса ме накара да изтегля един планиран тест по-рано и да променя мишената си. Искам да приемеш случилото се много лично. Ако не се беше намесил, емирът щеше още да е жив, както и прекрасната Линда Рос.

Хуан изстина.

— Какво си направил?

— Убедих клиента ми, че играчката, която им построих, работи. Провери си имейлите. — Връзката прекъсна.

Кабрило скочи от креслото си и секунда по-късно вече беше надвесен през рамото на Хали.

— Е?

— Прекара обаждането през всяка релейна станция по света, но го засякох на военно летище извън Москва.

Хуан повика по интеркома Стоун и Мърф да се явят незабавно в командния център. През това време Хали провери имейл адреса, но още нямаше нищо.

Какво е направил Кенин? Въпросът се блъскаше из главата на Кабрило, докато неговата загриженост за Линда и емира превърна вкусната му закуска в гранитно паве.

Като се вземат предвид ресурсите, които Кенин беше вложил в тази операция, това би трябвало да е последният му голям удар. Ако се беше измъкнал целият в бяло, можеше да се бори за пост в кабинета или най-малкото за място в Генералния щаб. Другата възможност пред него е била да продължи да мами в рамките на системата. Очевидно беше избрал втората и сега трябваше да изчезне, защото каквото и да беше откраднал от него, руският военен флот щеше да иска да си го върне.

Стоун и Мърф дотичаха запъхтени.

— Кенин току-що се обади и каза, че е тествал онова, върху което е работил, преди да го предаде на своя клиент. Това означава, че ще се опита да изчезне. Намира се във военновъздушната база „Раменское“. Това е изходната му точка. Влезте в компютърната им система и разберете и къде се готви да отиде. Аз ще се обадя на Лангстън, за да го питам не можем ли да използваме шпионските птички на Чичо Сам, за да проследим самолета му.

— Хуан — прекъсна го Хали, — дойде.

— По същия маршрут?

— Да. Не знае, че сме го проследили до мястото, иначе не би си правил труда.

— Добра работа. Това е първата следа от Кенин, след като ударихме затвора, където бяха заключили Юрий. Отвори го. — Хуан кимна на Стоун и Мърф. — Вие двамата изчакайте, защото не знам какво ще видим.

Появи се изображението на плавателен съд, изправен срещу бурно море. Всъщност той се бореше със същото време като „Орегон“. Видеозаписът не беше добър, защото очевидно бяха снимали от голямо разстояние от хеликоптер. Белият кораб беше супер яхта и на Хуан му трябваше по-малко от минута, за да познае „Шакир“ — гордостта и радостта на емира. В момента яхтата беше на триста мили южно от тях по курс към Бермудите. Ако се съди по големината на килватера й, плаваше с около петнайсет възела.

В този момент откъм левия й борд от океана се появи странно синьо сияние, сякаш мехурче газ бе изскочило от блато на дъното, и обгърна „Шакира“. Въпреки това деветдесетметровата супер яхта продължаваше да се вижда.

Без предупреждение, без драматичен рев яхтата просто се обърна, сякаш беше гумено пате за вана в ръцете на отмъстително дете. Водата плискаше по оголения й кил, докато тя продължаваше напред заради набраната инерция, а двата желязно-бронзови винта продължаваха да се въртят.

Миг по-късно синият блясък изчезна. Мъжете, които гледаха, затаиха дъх в очакване огромната яхта да изчезне под повърхността. Обаче тя някак си се издигна над водата, оголвайки боядисаната в червено долна част на корпуса, застивайки в крехко и сигурно кратко равновесие. Видеоклипчето свърши и се върна в началото.

— Щурман! — провикна се Кабрило. — Най-пълен напред. Хали, повикай Гомес да слезе в хангара да загрее двигателя на хеликоптера. Искам да излетим колкото може по-бързо. Кажи на Линк да ни чака там. Ерик, слез в трюма за подводници и ми донеси пълен водолазен екип, включително костюм. Марк, върви в работилницата. Трябва ми оборудване за рязане. От складовете вземи надуваема спасителна лодка.

Яхта с размерите на „Шакир“ трябва да има най-малко десет души екипаж и поне два пъти повече персонал. Надуваемата лодка можеше да качи десет човека, но Хуан не искаше да претоварва хеликоптера и така да го бави. Оцелелите щяха да почиват на смени в лодката, а останалите щяха да се държат за нея.

Оцелели. Хуан не знаеше дали изобщо ще има такива. Времето не беше хубаво, така че едва ли е имало много хора на палубата, когато яхтата се обърна. А хората вътре ще бъдат толкова объркани, че трудно ще успеят да се спасят сами. Спасяването дори на десет човека беше свръх оптимистично. А ако потъне, преди да са стигнали, всички щяха да загинат.

В такъв случай щяха да имат нужда от надуваемата лодка, защото техният MD-520N имаше обсег на полета колкото да стигне до обърнатата яхта, но не и да се върне.

— Бързо! — изкомандва Хуан и хората му се пръснаха.

След това щяха да анализират видеото кадър по кадър, за да разберат как плавателен съд с размерите на „Шакир“ може да бъде обърнат просто така. Това определено беше нова технология, нещо, произлязло от работата на Тесла, но какво точно беше и как действаше — това можеше да почака. Хуан се отби в каютата си, за да смени протезата си с друга, по-подходяща за плуване. Взе и непромокаемо яке. Задният люк на „Орегон“ беше отворен и блестящият черен хеликоптер „Макдонъл Дъглас“ стоеше на подемника като някаква хищна птица.

Над главите им небето бе почерняло, защото бурята продължаваше да набира сила. Времето май нямаше да бъде на тяхна страна. Кабрило смяташе, че в мигове като този природата показва някакво извратено чувство за хумор.

— Гомес, как върви подготовката?

Джордж Адамс подаде глава от кокпита.

— Председателю, завари ме по бели гащи. Точно се бях хванал да демонтирам радиостанцията, когато Хали ми звънна. Трябват ми десет минути да монтирам старата на място.

— Разполагаш с пет.

Линк и Марк се появиха заедно. Мърф буташе количка, на която бе натоварен оксижен и други инструменти, докато бившият „тюлен“ носеше без никакво усилие на рамо трийсет и шест килограмовата надуваема лодка в твърдата пластмасова капсула. Хали сигурно му беше казал за какво става дума, защото под дъждобрана носеше работен гащеризон, а на краката обувки с железни бомбета.

— Председателю, какво става? — попита Линк с кънтящия си бас.

— Кенин обърна по някакъв начин „Шакир“. Може да се наложи да си отворим път през корпуса.

— Нещо като приключението на „Посейдон“?

— Точно така.

Сега се появи Ерик, който носеше водолазния костюм на Хуан. Този път нямаше да се затруднява с тежкия сух костюм, защото нямаше да се налага да се гмурка надълбоко, за да проникне във вътрешността на яхтата. Хъкс дойде забързана с кутия медицински материали за първа помощ. Тя ги остави във външния куфар на хеликоптера, докато Кабрило си слагаше неопрена. Облегна се на хеликоптера, за да обуе водолазните обувки и помогна на Ерик да подреди останалото оборудване на хеликоптерната задна седалка. Линк вече беше сложил капсулата с лодката зад седалката на пилота.

— Гомес?

— Още минутка. През това време може да намалят скоростта на кораба.

— Добре.

На стената на хангара имаше интерком. Кабрило се свърза с командния център и почти на секундата шумът от водата, минаваща през водните движители, се промени, защото от най-пълен напред корабът премина на пълен назад.

Макс ще ме убие за тази маневра, помисли си той, без да знае, че Хенли беше постъпил точно така, докато преследваха руската подводница. Колкото и Кабрило да смяташе „Орегон“ за неуморим, той също имаше някакви граници и тези внезапни тръгвания и спирания предизвикваха хаос сред винтовете на движителите и двигателите, които контролираха финото насочване.

— Качвайте се — обяви Гомес Адамс. След това хвърли чантата с инструменти на една от неговите хангарни маймуни — прякор на хората, които обслужваха хеликоптера, и се настани на пилотската седалка. След като натисна бутона на запалването, от турбините се понесе писък, който се усилваше, докато той преминаваше през различните етапи на процедурата за излитане.

Когато Хуан и Линк се качиха на борда, пилотът включи своя шлем в радиосистемата на хеликоптера и провери комуникациите.

— Макс, още ли си в командния център?

— Тук съм. Говорим си за грубото ти събуждане.

Кабрило също сложи шлема и се включи в разговора.

— Видя ли видеото?

— Хали току-що ми го показа. Хуан, върви да я измъкнеш!

Щяха да реагират по същия начин дори Линда да не беше на „Шакир“, но нейното присъствие на борда правеше спасителната операция особено важна.

— Не се тревожи. Вижда ли се нещо на радара?

— Нищо, което трябва да ни тревожи.

— Дръж си очите отворени. За да осъществи това, Кенин е използвал или кораб, или друга подводница. Пингвай активно, докато ни следваш, и наблюдавай за надводни контакти. Разбра ли за Детето? — попита Хуан.

— Хали ми каза, че малкият плъх ни е продал.

— Така е, но не е казал, че можем да проследим подводницата на Кенин и че разполагаме с възможности да я потопим. Не мисля, че Кенин знае за нашия хеликоптер или че в своя клас „Орегон“ е най-бързият кораб света.

— Можем само да се радваме.

— Веднъж вече той ни подцени. Да се молим да го направи отново.

— Разбрано, ще внимаваме.

— Ние също.

Хората от екипа никога не си пожелаваха късмет преди мисия, затова Макс повтори по-раншната си молба.

— Измъкни я.

— Разбрано.

Хуан сплете пръсти от безсилие, докато чакаха температурата на турбината да се покачи до нужното равнище. Едва тогава Адамс включи съединителя и винтът започна да се върти. В началото мързеливо, но скоро перките се сляха сякаш в една. Вместо втори по-малък винт хеликоптерът отвеждаше отработилите газове през специални отвори за жироскопска стабилност.

— Макс — свърза се по радиостанцията Адамс, — готови сме за излитане. Какво е положението с вятъра?

— Всичко е наред. Излитането разрешено.

— Тръгваме. — Той даде още газ и леко наклони джойстика, с който управляваше, така че ъгълът на перките се измени и те започнаха да захапват въздуха.

Хеликоптерът се откъсна от подемника и мина ниско над кърмовия релинг, докато „Орегон“ минаваше под него. Полетяха с наклонен надолу нос, за да ускорят, после започнаха постоянно да набират височина. От време на време дъждовни капки покриваха предното стъкло, докато се изкачваха на крейсерска височина триста метра и бързо поеха курс на юг.

— Направи изчисленията, нали?

— Да. Щом стигнем на място, в резервоара ще са останали само бензинови пари. За да се получи, трябва да поддържаме скорост 130 възела. — Гомес погледна през рамо към Кабрило. — Не искам да съм лош пророк, но какво ще правим, ако яхтата вече не е там?

— Ще скочим и ще изчакаме идването на „Орегон“ в спасителната лодка зад седалката ти. А когато се спасим, ще удържа от печалбата ти в Корпорацията цената на хеликоптера.

— Разбирам първите ти две идеи, но третата не ми се струва честна.

— Не виждаш ли, че те занася — обади се Линк. — Иначе ще трябва да удържи от своя дял цената на „Номад“. Еди ми каза, че аварийното изплаване било идея на Председателя.

Хуан се усмихна, благодарен за закачката, защото така нямаше нужда да мисли за опасното положение, в което беше изпаднала Линда.

— Какво ще кажете за това: ако скочим, ще си поделим разходите?

— Така звучи справедливо.

Линк прекара по-голямата част от полета в наблюдение на океана с мощен бинокъл, който дори неговите силни ръце трудно удържаха. Оглеждаше отделните кораби, които пореха повърхността на Атлантика, докато се увери, че не представляват заплаха. Тогава нещо привлече неговия поглед, и то за по-дълго от всеки друг обект. Накрая той подаде през рамо бинокъла и попита, след като посочи с ръка едно място на около трийсет градуса встрани от техния курс:

— Хуан, какво мислиш за онази точка?

Кабрило настрои лещите и се загледа в онова, което Линк му беше посочил. Завъртя колелцето на фокуса, за да изясни изображението. Видя корабен килватер, който се разширяваше и постепенно отново се изглаждаше и изчезваше в развълнуваното море. Проследи следата, но не успя да види кораба, който я беше оставил. Объркан, огледа всичко отново. Килватерът беше там, на повърхността на океана, но началото му започваше от нищото и въпреки това продължаваше да се отдалечава от тях.

Невъзможността на онова, което виждаше, притъпи когнитивните му разсъждения и той продължи да гледа, без да разбира и без да е способен да приеме гледката за действителна.

На деветдесет метра пред килватера се разплискваха от време на време водни пръски и бяла пяна се виждаше на повърхността, все едно корабен нос пореше водата. Обаче между тези две точки не се виждаше нищо друго, освен вода.

Хуан примигна и се загледа още по-внимателно. Не, не открита вода, а някакво изкривяване на това как изглежда откритата вода, факсимиле на природата, а не самата тя. И тогава го озари прозрението.

— Научна фантастика. Онези двамата няма да ми позволят да чуя края.

— Да се приближа ли? — попита Адамс.

— Не, стой по курса. Може би не знаят, че сме ги забелязали. — Хуан върна бинокъла на Линк и се зае с радиостанцията си.

— Макс, чуваш ли?

— Стоя на прослушване.

— Превключи на защитена честота бета. — Хуан нареди и на Адамс да превключи на втория защитен канал на хеликоптера. — Чуваш ли ме?

Имаше известно забавяне в разговора им, защото компютрите се нуждаеха от време, за да шифрират обикновения открит канал за връзка.

— Чувам те.

— Не знам как Кенин накара яхтата да се обърне, но знам как се е доближил достатъчно, за да активира оръжието. Ние виждаме килватера на кораб, но от самия него няма и следа.

— Повтори.

— Изглежда имат някаква оптическа маскировка. Корабът, който са използвали, за да обърнат „Шакир“, е… ами невидим.

— Сигурен ли си, че това не е закъснял синдром на кесонната болест?

— Линк също го вижда.

— Хуан, бързо погледни — прекъсна ги Линкълн. — Изглежда смятат, че са напуснала опасния район.

Този път корабът си беше на мястото, и то какъв кораб. Напомняше на американския невидим кораб „Сий Шадоу“ с неговите пирамидални форми, чийто дизайн леко повтаряше невидимия изтребител F-117 „Найтхоук“. Корабът беше боядисан в матово сиво, което съвършено подхождаше на околната вода, а фасетните му наклонени страни се срещаха в заострен връх на около девет метра над водата. За разлика от американския невидим кораб това не беше катамаран, а единичен корпус с плоска напречна греда и дълга надстройка, надвиснала над носа. При дизайна му функционалността беше победила естетиката и от това се бе родил най-грозният кораб, попадал някога пред очите на Хуан.

Предположи, че плава с около петнайсет възела и тъй като вероятно бягаше от местопрестъплението, това беше максималната му скорост.

— Какво искаш да направя по въпроса? — попита Хенли.

В морето спасяването на човешкия живот има предимство пред всичко останало. В това нямаше съмнение. Не можеше да нареди „Орегон“ да се отклони от курса и да пресрещне това странно ново оръжие. Освен това никоя от ракетите им нямаше такъв обсег, че да може да го удари. Но това не означаваше, че са импотентни.

— Дай ми пет минути да установя векторите и относителните скорости. Искам да се подготвиш за спускане на Еди и Мърф с НМТК — надуваемата моторница с твърд корпус, за да ги последват.

— Това чудо току-що преобърна деветдесетметрова супер яхта. Какво ще направи с една хилава надуваема моторница?

— Искам само да ги проследят. Щом приключим със спасителната операция, ще ги намерим и ще се оправим с тях.

— Ами бурята?

— На света няма буря, с която НМТК да не може да се справи.

В гласа му имаше загриженост, когато Макс се опита да го накара да бъде по-предпазлив:

— Може да ни отнеме дни, докато намерим оцелели от „Шакир“.

— Махаме се от там веднага щом се появи бреговата охрана. Нали им се обади?

— Те са три часа по-назад от нас.

— Ето ти отговора. Спасяваме в продължение на три часа, после предаваме на професионалистите. Макс, това е добър план.

— По-скоро опасен — отвърна му той.

— Не са ли всички такива? Качи в НМТК бидони с гориво. Ще ти се обадя, когато наближите килватера на невидимия кораб.

— Добре — отстъпи Макс, — но няма да изпратя момчетата без костюми за оцеляване и джипиес маяци.

— Не съм си и помислял, че би го направил — Хуан накара Макс да му съобщи относителното местоположение на „Орегон“ и скорост, за да направи изчисленията. Те щяха да са при „Шакир“, когато „Орегон“ се доближи максимално до невидимия кораб, затова му изпрати часа, в който искаше НМТК да бъде спусната на вода, и му съобщи приблизителния курс на мишената.

— Хуан — обади се Гомес. — Приближаваме последното известно местоположение на „Шакир“. Още едни очи ще са от полза в издирването му.

— Добре — кимна Хуан и по радиото каза на Макс: — Наближаваме. Ще ти се обадя, когато намерим яхтата.

— Разбрано. Добър улов.

— И на теб.