Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (10)

9.

Корабостроителница „Ч. Крафт & синове“

Ери, Пенсилвания

Някога Манхатън бил заобиколен от кейове, подобно на спици по велосипедна капла, те разсичали всяко пространство на острова, годно за морска търговия. Нахлуването на контейнерите и нарастването до небесата на цените на земята затвориха почти всички кейове. Тези, които оцеляха, бяха запазени главно за круизни кораби. Така че за „Орегон“ нямаше да има триумфално плаване нагоре по река Ийст или Хъдсън, за да пристане под най-известната крайбрежна панорама в света.

Вместо това, щом минаха под моста „Веразано Нароус“, той се оказа на котвено място в Нюарк, Ню Джърси, сред акри метални контейнери и безкрайни редици автомобили, докарани от фабриките в Европа. По днешните търговски стандарти той беше вехнещо цвете сред океанските гиганти. Със своите сто шейсет и седем метра дължина беше като джудже в сравнение с корабите „Панамакс“^[1] и „Суперпанамакс“, които заемаха котвените места наоколо. Между тях приличаше на клошар сред кралици на красотата.

Корпусът му беше като лекьосан с петна от различни бои, които се лющеха толкова много, сякаш страдаше от някаква срамна кожна болест. Палубите бяха осеяни с боклуци и машинни чаркове, които вече не работеха. Имаше централна надстройка и един димоход, който се издигаше малко зад мидела на кораба. Там над левия и десния борд стърчаха крилете на мостика. Предното стъкло на мостика беше на мръсни петна от изсъхналата сол. Едно от малките странични стъкла бе заменено с парче разслояващ се вече шперплат. Три крана обслужваха предните му трюмове, а други два можеха да разтоварват двата задни. Единственото грациозно нещо у него, подобно на чаша за шампанско, беше задната палуба. Носът приличаше на голо острие, което сякаш повече се бореше с морето, отколкото го пореше. По външен вид приличаше на стар товарен параход скитник, който е трябвало отдавна да бъде нарязан на скрап.

След пътуване с такси от летище „Дж. Ф. Кенеди“ Кабрило си пробиваше път по кея и не можеше да си представи по-красив кораб от него. Той знаеше, че изписаната по него разруха е само изкусна маскировка, хитрост, която му осигуряваше анонимност, за да влиза незабелязано в пристанищата на третия свят, където често пребиваваше.

Документите на „Орегон“ бяха наред и митническата проверка не откри нищо подозрително. Товарителниците сочеха, че превозва хартия от Германия за различни пристанища в Карибите. Когато капаците на трюмните люкове бяха вдигнати, инспекторите можаха да видят горната част на огромни барабани хартия, всеки с тегло повече от осем тона.

Разбира се, и барабаните хартия бяха подобно на корабната външност само фасада. Те бяха дебели само 30 сантиметра, закриваха горната част на трюма като двойното дъно в куфарчето на шпионин и тежаха по-малко от четирийсет и пет килограма.

Той се изкачи по корабния трап и погледна към кърмата — това беше неговият ритуал. Обикновено корабът плаваше под флага на Ислямската република Иран, още една заблуда, освен останалите, и по традиция той му отправяше поздрав, показвайки му среден пръст. За да не усложняват излишно престоя си тук, „Орегон“ показваше регистрация в Панама и знамето на тази нация с четирите квадратчета — две бели с бяла и червена звезда в средата, и червено и синьо без звезди, се вееше на флагщока.

Вътрешността на корабния мостик отговаряше напълно на външния вид на кораба — мрачни коридори, лющеща се боя и достатъчно прахоляк да се напълни детски пясъчник. Подовете бяха голи или покрити с евтини винилови плочки. Само в капитанската кабина имаше килим, но той беше от универсалните за ползване вън или вътре, затова беше толкова елегантен, колкото зебло за чували. На различни места в жилищния отсек имаше скрити врати, които водеха до тайните и много по-разкошни вътрешни пространства, където екипажът всъщност живееше и работеше.

Хуан стигна до една такава врата, след като мина през потъналия в мазнина камбуз и опърпаната каюткомпания. Тайната врата се отключваше с помощта на скенер за ретина, скрит в пъпа на красавица по бикини. Тя красеше туристически плакат, залепен на стената между други евтини украшения, които биха развеселили само екипаж от моряци женомразци.

Когато вратата се плъзна безшумно настрана, Хуан потъна в луксозния интериор на истинския „Орегон“. Това беше тайната, която външната маскировка трябваше да скрие, както и факта, че корабът е въоръжен до зъби.

Притежаваше системи за изстрелване на ракети земя-земя, ракети земя-въздух, няколко двайсетмилиметрови картечници „Гатлинг“, както и едно чудовищно 120-милиметрово оръдие, скрито в трюма, което можеше да бъде вкарано в бой чрез отварящи се встрани хоризонтални врати. В шест от дузината стари петролни варели по палубата имаше .30-калиброви картечници, които се контролираха от високотехнологичния команден център на „Орегон“. Бяха предназначени за отблъскване на абордаж и немалко сомалийски пирати бяха опитали тяхната мощ.

„Орегон“ разполагаше и с пълен набор сложни сензори, чрез които събираше информация от места, където Съединените щати не можеха да изпратят своите шпионски кораби. Беше прониквал сред най-различни враждебни нации, като Иран и Либия преди свалянето на Муамар Кадафи, събирайки разузнавателни данни от сигнали, каквито сателитите не можеха да прихващат. Една от последните му мисии беше край бреговете на Северна Корея, въоръжен със специален лазер, даден назаем от Сандия Нешънъл Лабораторийс. Резултатът беше сензационното и необяснимо (за корейците) неуспешно изстрелване на тяхната балистична ракета „Унха-3“.

Хуан размени набързо по няколко думи с различни членове на екипажа, които срещна по пътя към своята каюта, защото бързаше да се изкъпе, за да свали от гърба си близо двайсет часа пътуване. Все още имаше черно под ноктите от Узбекистан. Сложи си черни панталони, раирана риза и произведени по поръчка обувки от „Отабо“.

Имаше време да се наслади на една голяма салата „Коб“ в трапезарията, заобиколен от дебело тапицирани кожени мебели и уютната атмосфера на джентълменски клуб, преди да се отправи към заседателната зала на „Орегон“ за обсъждане на положението със старшите си служители.

Помещението имаше четириъгълна форма и бе обзаведено в модерен минималистичен стил със стъклена заседателна маса и черни кожени кресла. Ако бяха в открито море, щяха да отворят порталите, за да влиза естествена светлина, но след като бяха закотвени на кея в Нюарк, нямаше да е разумно да позволят на докерите да видят истинския интериор на кораба.

Около масата бяха насядали Макс Хенли, Еди Сенг, и той ветеран от ЦРУ като Кабрило, който ръководеше операциите на сушата заедно с едрия „тюлен“ до него Франклин Линкълн. Срещу тях седяха Ерик Стоун и Марк Мърфи. Стоун изкара петте си години в Анаполис^[2] и се сдоби с маниери на моряк, макар и все още пленник на тромавото тяло на юноша, а Мърф беше единственият цивилен сред екипажа. Притежател на няколко доктората, почти фотографска памет и параноята на истински теоретик на конспирациите, той беше облечен така, сякаш бе вдигнал от пода предназначените за пране дрехи, а буйните му черни коси приличаха на невиждала гребен гора. Беше работил като конструктор за една от големите оръжейни фирми и бе приет в Корпорацията по предложение на Ерик Стоун.

Отсъстваха Линда Рос, която още придружаваше емира на неговата яхта, и главната корабна лекарка Джулия Хъксли, заминала да погостува на брат си в Съмит, Ню Джърси.

— Добре дошъл — поздрави Макс Кабрило с вдигната чаша кафе. — Добре ли летя?

— Защо хората не престанат да задават този въпрос? — подхвърли Мърф. — Днес летенето не е толкова рядко явление, че отговорът да е толкова важен! Нали самолетът е кацнал. Дали е било приятно или не — на кого му пука?

Макс го стрелна с кос поглед.

— По същата причина, по която бързат да отговорят на телефонно обаждане. Заради обществената условност да бъдеш учтив.

— Чисто губене на време — възрази Марк.

— Повечето социални условности са такива — съгласи се Макс и махна презрително с ръка, — но вашето поколение просто не може да ги оцени.

— За протокола — прекъсна ги Хуан, за да овладее срещата. — Полетът ми беше чудесен. Беше много по-приятно от това да се опитам да се измъкна от Узбекистан по следите от уазката.

— Добра работа — каза Линк с кънтящ глас, който излизаше от широкия му гръден кош. — Скоро ще те направя почетен „тюлен“.

— Някакви последици за вдовицата на Петровски? — попита Стоун. — Очевидно е, че някой разчиства следите от откритието му, а тя е още един свидетел.

— Когато се върнах в Муйнак — обясни Хуан, — разказах на Аркин Камзин какво се е случило. Той ми обеща, че ще изведе нея и децата колкото може по-бързо от страната. След заминаването им ще си вземе отпуска, за да посети свои приятели в столицата Астана. Това е всичко, което можахме да направим. Информирайте ме за най-новото във вашите проучвания — завърши той.

Марк Мърфи носеше безпръсти ръкавици със закачени по тях кабели, включени в неговия лаптоп, свързан от своя страна със суперсървъра „Крей“ на кораба. Той взе да движи ръце и на големия екран на стената започнаха да се отварят прозорци с данни като в научнофантастичен филм. Това беше последното поколение плъзгащи се прозорци, което той тестваше за начеващата компания на свой приятел.

— Започваме — обяви Марк, когато на екрана се разстла въздушна снимка на индустриален комплекс покрай някакъв воден басейн. — Това е снимка на корабостроителницата „Ч. Крафт & синове“, открита през 1917 г., само три години преди да бъде разрушена от пожар. Фирмата е основана през 1863 от Чарлз Крафт, с цел да изработва брони за бронираната флота на юнионистите. След войната започват да строят железни кораби за Великите езера. Това са най-вече крайбрежни рудовози.

След смъртта на Чарлз Крафт неговите двама синове, Алек и Бенджамин, започват да се борят за контрол над фирмата. По-възрастният син, Алек, най-накрая изкупува акциите на брат си, обаче дългът, който натрупва заради това, накрая закопава корабостроителницата. Вместо да се разширява, тя се свива все повече и повече, защото Алек е принуден да продава активи, за да може да си изплаща дълговете. Освен това се пропил, което допълнително усложнило нещата.

Пожарът, който унищожава корабостроителницата, е смятан за подозрителен, но застрахователната компания не успява да докаже умишлен палеж. Алек Крафт умира през 1926 от цироза. След като продава акциите на брат си, Бенджамин Крафт не остава в Ери, а със семейството си се мести в Питсбърг. Води тих живот с парите от продажбата. Днес няма живи техни деца, но имат четирима внуци и единайсет правнуци, които живеят главно в Пенсилвания и северната част на Ню Йорк.

— Има ли някакви документи, че фирмата е продала кораб на някого в Русия? — зададе Хуан въпроса, който не му излизаше от главата, след като бе намерил Призрачния кораб на Карл Петровски, който всъщност е бил построен в Ери^[3].

— Никакви преки продажби в Европа — отговори Марк. Той махна с ръка и на екрана се показа списък на корабите, построени в корабостроителницата на Крафт.

— Намерих го в базата данни на Музея на мореплаването по Великите езера.

След това маркира няколко съда от дългия списък и продължи, обяснявайки:

— Като изхождах от описанието ти, избрах онези кораби, които най-много отговарят на неговото описание.

На страниците се виждаха повече от двайсет съда, които отговаряха приблизително на размерите и възрастта на кораба, който Хуан беше видял.

— Някакви снимки? — попита той.

— Да. Изчакай секунда… — Мърф отново замаха с ръце и скоро видях пред себе си пожълтели снимки, направени преди повече от век.

Повечето от плавателните съдове бяха конструирани за пренасяне на някакъв вид товар. Имаше ферибот за превоз на железопътни вагони с два успоредни чифта релси върху палубата, над която се извисяваше арка, а върху нея беше кацнал мостикът. Последваха още снимки.

— Спри! — извика Хуан. — Върни се с една назад. Това е той!

— „Лейди Маргарет“ — обяви Мърф, след като провери в лаптопа си. — Построен е през 1899 г. за, представяш ли си, Джордж Уестингхаус, и е кръстен на жена му.

Кабрило изучаваше снимката, без да обръща много-много внимание на коментарите на Мърфи. Това не беше търговски кораб, а увеселителен. Беше боядисан в снежнобяло, а черна ивица опасваше кокетния димоход. По-голямата част от задната палуба беше открита, но заслонена със сенник за предпазване на пътниците от стихиите. На снимката яхтата беше пристанала достатъчно близо до брега, за да може да се види дървото. Не се виждаше в големи подробности, но Хуан си представяше луксозното изпълнение.

— Какво знаем за „Лейди Маргарет“? — попита той, като същевременно си представи, че кръстосва с нея Великите езера, докато слуша тиха музика, която се лее от грамофон с фуния. — А и какво му е толкова интересното, че Джордж Уестингхаус е притежавал увеселителна яхта? Той е бил един от най-богатите индустриалци на своето време.

Ерик Стоун се зае да почиства стъклата на очилата си с тънки рамки, после ги сложи отново на носа си.

— Ето какво мога да ти отговоря. Уестингхаус в случая е важен, защото партнира на Никола Тесла в постройката на ВЕЦ при Ниагарския водопад и те двамата всъщност заедно изобретяват електрическата мрежа такава, каквато я ползваме днес.

Тесла, помисли си Хуан, последната дума на Юрий Бородин. Това не може да е съвпадение. Изглежда бяха обелили първата люспа от лука на неговата предсмъртна изповед. Лудият руснак не бе умрял напразно, в това Хуан беше сигурен. Но точно в момента нямаше никаква представа на какво може да е попаднал неговият приятел.

— Господин Мърфи? — сръчка го той.

— Хайрам Йегър от Националната агенция за морско и подводно дело ми даде паролата за влизане в техния сървър. Точно в момента съм вътре, но няма много информация за „Лейди Маргарет“. Така. През 1901 година е преместена от Великите езера във Филаделфия и е потънала през лятото на 1902-ра.

— Била ли е застрахована?

— Аха. Ето искането за обезщетение до лондонския „Лойдс“. Потънала е с петима души на борда. Няма списък, няма и оцелели.

— Буря?

— Не се посочва. Правя кръстосани проверки за други подобни случаи. Не, няма други потънали. Обаче… я чакай малко. Проверих архивите на Националната океанска и атмосферна администрация. Нощта на 1 август 1902 г. е била ясна по цялото крайбрежие.

— Какво друго може да е потопило кораба? — възкликна Еди Сенг с подпряна на юмрука брадичка.

Линк опита да се пошегува:

— Какво ще кажете за белия кит?

— Не бял кит — вдигна очи от лаптопа и каза Ерик Стоун, — а син облак.

— Я повтори? — удиви се Хуан.

— Има доклад от товарен кораб на име „Мохикан“ за странен син облак, подобен на електрическа аура, който обгърнал техния кораб, докато плавали към Филаделфия. Явлението продължава трийсетина минути, след което изчезва по същия тайнствен начин, както се появява. Капитанът на „Мохикан“, Чарлз Ъркърт, докладва за странни магнитни аномалии, докато са обгърнати от облака. Метални предмети се залепвали за палубата като заварени, а корабният компас просто се въртял в своето течно легло.

— Има ли други кораби, докладвали за това явление?

— Не. Единствено „Мохикан“.

Марк Мърфи зяпна, сякаш току-що е бил осенен от откровение.

— Задръж тази мисъл — предупреди Хуан, който го познаваше добре и знаеше кога се готви да насочи разговора към любимите си конспиративни теории, като винаги завършваше в задънена улица. — Няма нужда да прибързваме. На мен това ми прилича на обикновена застрахователна измама. Уестингхаус обявява, че корабът е потънал, прибира парите, а след това го продава на някой руснак, който го спуска в Аралско море. Ако има място на света, където застрахователите няма да се сетят да търсят — това е Арал.

Марк направо подскачаше на мястото си.

— Добре — предаде се Хуан, — казвай.

Марк пусна вълча усмивка.

— Според „Лойдс“ сумата за застраховката била символична, колкото да покрие задълженията към някаква банка. Самият кораб не бил застрахован. — Когато никой не реагира на това разкритие, той заговори още по-бързо. — Хайде, момчета. Вижда се с просто око. Парите на Уестингхаус, геният на Тесла, странна синя аура с невероятни магнитни свойства и кораб, открит на стотици хиляди километри от мястото, където е изчезнал.

— Да не говориш за телепортация? — попита Линк подозрително.

— Точно така! Какво казва Шерлок Холмс? Когато елиминираш всички фактори, останалият трябва да е истината.

— Откъде можем да знаем, че сме елиминирали всички останали фактори? — попита Еди.

Марк не можа да отговори веднага на въпроса.

— Като оставим настрана застрахователната измама — продължи Сенг, — мисля, че корабът е продаден. Новите собственици го закарват на ход до Черно море, там е разглобен и откаран до Аралско, където са го сглобили отново.

Кабрило изгледа Мърфи с вдигнати вежди.

— Трябва да признаеш, че в това има много повече логика, отколкото в твоята научнофантастична идея.

Марк приличаше на дете, на което току-що са взели любимата играчка.

— Неприятно ми е, че аз трябва да кажа това — каза Макс Хенли и примирено поклати главата си на булдог, — но Марк може да е прав.

— Моля?

— В началото на XX век единственият начин да стигнеш до Аралско море е бил с керван от камили, не на коне. То лежи на хиляда и шестстотин километра от всяка годна за плаване вода. Освен това ние говорим за кораб, който е тежал няколкостотин тона и не е бил конструиран да се разглобява лесно. Някой да знае максималния товар на двугърбата азиатска камила? Не може да е повече от стотина килограма. Малко повече, ако се използват кошове. Колко курса биха били нужни? Колко животни? Би било по-лесно и много по-евтино за нашия въображаем руснак да построи кораба на място, вместо да го внася. Ето и още една трудност: къде биха могли да го сглобят? Нужен ти е сух док или голяма корабостроителница и аз съм готов да заложа долари срещу донъти, че в 1902 г. такова нещо в района не е имало.

Еди се намеси бързо:

— Може с години да е плавал из Черно море и едва по-късно да е пренесен в Аралско!

— След болшевишката революция този прозорец е затворен — възрази Макс. — Вече няма богаташи и съответно техните скъпи играчки. Марк може да провери пак, но се съмнявам, че тези улеснения ги е имало и през 1917 г. — Той изгледа партньорите си от Корпорацията един по един. — И аз мисля, че идеята е шантава, но не бива да се отхвърля с лека ръка.

Хуан кимна, но не беше убеден.

— Мърф, при твоето проучване на Тесла стигна ли до данни, че може да е работил върху проблемите на телепортирането?

Сега беше ред на Марк да изглежда безсилен.

— Никола Тесла е толкова неясна фигура, особено през последните си години, когато обеднява, така че няма начин да се узнае върху какво точно е работил. Говори се за смъртоносни лъчи и машини за земетресения, както и за контрол на съзнанието. Невъзможно е да се различи кое е истина и кое измислица.

— Кой би могъл да знае?

— Радвам се, че попита — Марк размаха ръце, избутвайки встрани снимката на „Лейди Маргарет“ и застрахователната информация, и извади в нов прозорец паспортната снимка на плешив възрастен мъж, отговарящ на стереотипа за разсеяния професор. На снимката беше облечен със сако от туид, а на носа му бяха кацнали големи очила с черна рамка. Чертите му издаваха слаб човек, а изражението му беше объркано. Сресан така, че останалата коса да скрива плешивината, сякаш беше единствената му суетност. — Това е професор Уесли Тенисън, теоретичен физик, работил преди в Масачузетския технологичен институт (МТИ).

Пенсионира се преди пет години. Автор е на най-пълната биография на Тесла: „Сръбският гений“. Ерик и аз разровихме по всякакъв възможен начин живота на този човек. След като напуска МТИ, той на практика минава в нелегалност. Няма телефонен номер, нито имейл адрес, само пощенска кутия. Успяхме да проследим негов адрес в столицата на Върмонт — Монпелие. По модерните мерки той се е покрил.

— Защо ни казваш това?

— Това е нашето извинение, че не сме успели да говорим с него — отговори Ерик.

Кабрило се облегна удобно в своя ергономичен стол и прокара ръка по брадясалата си брадичка.

— Е, значи динамичната двойка се е провалила?

— Да използваш технологиите, за да намериш някой лудит, е като да се опитваш да хванеш молец с наковалня.

Макс се изкиска, защото Хуан не успя да измисли подходящ отговор.

— Май някой ще ходи във Върмонт — каза той, гледайки Председателя. — На връщане да ни донесеш кленов сироп.

— О, и сладолед на „Бен и Джери“ — добави Ерик. — Хъкс обича „Чери Гарсия“.

Хуан огледа колегите си.

— Чувал съм, че Върмонт е прочут и с гранита си. Някой да иска малко? — Никой не се обади. — Добре, значи заминавам на север. Марк и Ерик, искам от вас да намерите друго, по-приемливо обяснение как корабът се е озовал в Аралско море. Макс, ти извади добър аргумент със сухия док и корабостроителницата. Прерови каквито архиви можеш и виж дали има споменато нещо за такива съоръжения в Арал. За по-сигурно започни от 1902 година до момента, когато започват да поливат памука, което довежда до пресъхването на езерото. Макс, кога ще завърши зареждането с провизии на кораба?

Макс си беше сложил очила половинки и го погледна над тях с фалшиво възмущение.

— Какво? Ти се готвиш да намериш онова, което може да се окаже най-голямото научно откритие на човечеството след изнамирането на огъня, а ме питаш за някакви си провизии? Толкова ли презираш тази идея?

— Честно казано — да. Линда ни чака. Кога трябва да пристигнем на Бермудите?

Макс свали очилата и огледа Хуан изпитателно. Изчака миг и накрая каза:

— Когато Никола Тесла е започнал изследванията си, не е имал равен. Всичко е било възможно, защото… защото зараждащата се област на електричеството била толкова нова, че никой не знаел, че има граници. Много от съвременните учени сами се спират да навлязат в разни теми, защото имат предварително създадена представа, основаваща се на идеите на учените преди тях, че някои неща са просто невъзможни. Обаче Тесла не е познавал подобни ограничения, защото е бил пръв. Той е пионерът, който ще очертава границите. Кой може да каже, че не е изследвал телепортацията, смъртоносните лъчи и машините за земетресения? А това, че никога не публикува откритията си, не означава, че не е успял.

Той погледна през масата към Марк и Ерик.

— Кой беше човекът, който казал, че телепортацията е невъзможна?

— Вернер Хайзенберг — отговориха те съвършено едновременно и след това в един глас добавиха: — Нарича се Принципът на несигурността на Хайзенберг.

— Точно така. Можеш да познаваш местонахождението на субатомна частица или нейната орбита, но не и двете? — Макс го каза с въпросителен тон и когато двамата гении потвърдиха казаното с кимане, той продължи. — Това се разбира десетилетия след времето, за което говорим. Тесла не е познавал Принципа на несигурността, така че не е бил ограничен в мисленето си.

— Макс — намеси се Хуан, — принципът си работи, независимо дали е открит или не. Например никой не се движи по-бързо от светлината, докато Айнщайн успява да докаже, че не може да бъде направено — и вярно, още никой не го е направил.

Хенли беше заложил логически капан и Кабрило стъпи право в него. Макс се възползва:

— Преди няколко месеца по телефона ти позвъни компютър, основаващ се на квантово струпване, което разчита на комуникацията между субатомните частици със скорост, по-висока от тази на светлината. Невъзможно, каза ти, но въпреки това обаждането се случи. Искам да кажа, че щом става дума за технология, вчерашното невъзможно е утрешното първично публично предлагане на акции. Отивай във Върмонт, бъди отворен за новото, а ние с Мърф и Стоуни ще измислим алтернативна теория, която ще подхожда на твоята gestalt^[4].

— Гещалт? — усмихна се Кабрило.

— Върху тоалетната хартия това беше думата за деня — изхили се Макс, — така че не се бъзикай с нея. Гледай на нещата в перспектива: мобилният ти телефон има повече компютърен капацитет от модула за кацане на луната, който закара хората там. И двете неща бяха смятани за невъзможни само десет години преди да бъдат изобретени!

— Добре де, смятай съзнанието ми за отворено. А сега да се върнем на първия ми въпрос: кога ще свърши зареждането на кораба?

— В десет тази вечер. Очакваме пратка напитки от търговец на едро, а полетът от Анкъридж с крака от крабове ще кацне в Нюарк в осем и трийсет.

— Гладна мечка хоро не играе — отбеляза Линк.

— И жадна — подхвърли Еди Сенг. — Най-сетне отново ще има истински бърбън. Макс, тази африканска помия, която купи в Мадагаскар, още ми държи влага.

— Ей, какво си очаквал от бутилка за долар?

— Благодарен съм, че не ни паднаха очите.

— Ако ослепееш, то ще е по други причини — озъби се Хенли. После се обърна към Председателя. — В единайсет на борда ще се качи лоцман.

— Значи вдругиден ще се срещнеш с Линда и емира?

— Движили са се с добра скорост. Трябва да подпалим гумите на старата дама, за да стигнем за двайсет часа Бермудите, където ще се срещнем.

Хуан се замисли за пътуването.

— Щом свърша с професор Тенисън, ще се кача на самолет до Хамилтън и Гомес ще дойде да ме вземе с хеликоптера. Ще следваме емира, както е по договор, но искам корабът да е готов за бързо изтегляне. — Той огледа своите командири. — Юрий Бородин умря, за да разкрие тайна, която Пьотър Кенин крие. Няма да спрем, докато не разберем каква е.