Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (21)

20.

В един идеален свят от приказките веднага след спасяването на оцелелите от яхтата „Орегон“ вече щеше да е на път в преследване на невидимия кораб. Обаче те живееха в действителността. А тя гласеше, че Атлантическият океан се смята за „нашето езеро“ както от военния флот на САЩ, така и от бреговата охрана.

Не повече от минута след като емирът бе изпълзял от трюма, хеликоптер „НН-60 Джейхоук“ в традиционното оранжево и бяло на бреговата охрана избоботи на петнайсет метра над корпуса, изпълвайки вече буреносния въздух с пръски, вдигнати от въздушната струя на винта.

Хуан знаеше, че ще дойдат, затова вече бе затворил помещението с военния радар на „Орегон“ и следеше идващата птица с много по-слабото гражданско оборудване. Ако хеликоптерът не разполагаше с оборудването да открие разликата, то катерът, който го следваше, със сигурност го притежаваше. Това би породило въпроси, на които Председателя не искаше да отговаря. Другият въпрос, който също искаше да избегне, е как кораб, видян да се мотае пред Филаделфия, е стигнал толкова бързо до тук. Последното изобретение на Макс щеше да се погрижи за това. Наскоро беше заменил металните плочи на надвисналата над кърмата задна палуба, където по традиция се изписва името на кораба, с високотехнологична променлива електромагнитна решетка. Компютър контролираше кой от малките магнити да бъде намагнетизиран. След това подвижна дюза ги пръскаше с железни стружки и очертаваше името, което Хенли беше набрал на клавиатурата. С едно натискане на бутона знамето на държавата, в която беше регистриран корабът, и името му, в случая Панама и „Уондърстар“, изчезваха на мига. Той набра ново име, за което разполагаха с цялата нужна документация, и включи дюзата. Магнитите привлякоха стружките и изписаха „Ксанаду“ от Кипър, а излишният метал падна в Атлантика. Системата беше толкова резултатна, че дори от няколко метра имитираше надпис с лющеща се боя, което отговаряше изцяло на общия вид на очукан кораб.

Преди на екипажа му бяха нужни трийсет минути да смени името, а сега за това бяха достатъчни едва десет секунди.

Кабрило извади от задния си джоб шифрована радиостанция, когато хеликоптерът на бреговата охрана се отдалечи, за да огледа и прецени положението.

— Макс, слушам те.

— Хеликоптерът е от катера „Джеймс Патке“ от Норфолк. Ще бъде тук след половин час. „Орегон“ вече е „Ксанаду“. Ерик е горе на мостика, за да създаде атмосфера там и в каютата на капитана, ако поискат да се качат на борда.

— Искам личната карта на капитан Рамон Естебан — каза Хуан. Това беше самоличността, която вървеше с маскировката им на кипърски търговски съд.

— Стоуни ще я остави на бюрото в каютата ти.

— Трябва да се погрижим всичко да изглежда тип-топ. Спусни една спасителна лодка, сякаш сме планирали да вземем оцелелите с нас. След това блокирай лебедката, така че вместо нас, да ги прибере бреговата охрана.

— Вече е направено — изстреля Макс и с лек укор добави: — Нали знаеш, че не ми е за първи път.

— Знам, но за първи път си имаме работа с бреговата охрана на САЩ, а не с някоя подобна служба от Третия свят, в която повече се интересуват от подкупи, отколкото от спасяването на хора.

— Разбрано. Ще бъдем на висота.

Хеликоптерът на бреговата охрана отново се приближи, този път страничната врата беше отворена и на пода седеше водолаз с увиснали надолу крака. Когато се намираха на около деветстотин метра от мидела на кораба и бяха на десет метра височина, водолазът се пусна и полетя като стрела към развълнуваното море. Хеликоптерът веднага се отдалечи, за да не затруднява своя човек в плуването. Макс и екипът му се възползваха да извадят помпата с хидравличен удар и я хвърлиха във водата. Това беше последното доказателство, че спасителната операция е била много по-сложна, отколкото бяха готови да признаят.

Водолазът стигна до борда на „Шакир“, Хуан се спусна да му подаде ръка, за да излезе от водата.

— Мичман Уорън Дейвис — представи се мъжът, след като свали плавниците и ги закачи на карабинера, закрепен на водолазния му колан.

— Капитан Рамон Естебан.

— Капитане, какво е положението?

— Става дума за луксозна яхта — обясни Хуан с мелодичен испански акцент. — Мисля, че ги е ударила седмата вълна и се е обърнала. Бяхме по курс за Насау, когато забелязахме кила. Двама мъже бяха запратени във водата — тях намерихме на корпуса. Казаха ни, че чули чукане отвътре. Готвехме се да ги прехвърлим на нашите спасителни лодки, но имаме проблем с лебедката.

Хуан посочи към „Орегон“. На левия борд висеше наполовина спусната спасителна лодка. Носът й сочеше небето, а кърмата водата. Неколцина моряци се суетяха около лебедката, преструвайки се, че я поправят.

— Това не е проблем, стига яхтата да не потъне. Нашият катер е на двайсетина минути от тук. Има ли ранени?

— Сега го установяваме. Имаш ли медицински познания?

— Цял тон. Хайде да видим оцелелите.

През следващия половин час Кабрило разиграваше ролята на загрижен капитан, като през цялото време знаеше, че плячката му с всяка минута се отдалечава все повече и повече. По радиостанцията Макс редовно му съобщаваше новостите, но да стои без работа в района направо го побъркваше. Най-накрая иззад завесата от дъжд се показа „Джеймс Патке“. Той беше издължен модерен кораб с острите очертания на ловец. Неговото дванайсетмилиметрово палубно оръдие беше скрито зад ъгловата кула стелт, твърде различна от някогашните оръдейни кули. Лесно можеше да мине за боен кораб, ако не беше белият корпус с ярката оранжева ивица. Веднага след като зави и легна на дрейф, откъм десния борд бяха спуснати две НМТК, които се стрелнаха по водата, оставяйки зад себе си широк разпенен килватер.

Двете лодки бързо стигнаха до бавно потъващия корпус на „Шакир“ — въздухът от трюма излизаше през дупката, която бяха пробили. След като нямаше къде да бъдат завързани, един моряк трябваше да държи техните въжета. Хората вътре бяха медицински персонал, натоварени с кутии екипировка, двойка моряци и офицер, който дойде при Кабрило и подаде ръка:

— Капитан трети ранг Бил Тагард.

— Капитан Рамон Естебан.

— Мичман Дейвис вече ни съобщи какво сте направили. Отлична работа, капитане.

— Като малък много обичах „Приключението на Посейдон“^[1]. Обаче никога не съм предполагал, че ще ми се случи на живо — отговори той с примирено свиване на рамене.

— Казали сте, че причината е седмата вълна?

— Да, ние самите я усетихме. Истинско чудовище, което изскочи от нищото. Бяхме с носа към нея, предполагам, че е блъснала яхтата странично.

— Странно, защото се свързахме с местното корабоплаване, но никой не съобщи за голяма вълна.

Кабрило леко потропа с върха на обувката си по корпуса.

— Мисля, че това е достатъчно доказателство.

— Да, разбира се.

Хората от бреговата охрана започнаха да товарят на лодките носилки с най-тежко ранените, за да ги качат колкото може по-бързо на катера. Останалата част от оцелелите, подгизнали и измръзнали, останаха да чакат своя ред на загиващата яхта. С всяка изминала минута корпусът видимо потъваше с още някой сантиметър. В съзнанието на Кабрило изскочи изображението на оцелелите от „Медуза“, струпани на своя сал, докато корабът потъва. Ако Тагард не ускори операцията, тук можеше да се разиграе същата сцена.

Бяха нужни още два курса, за да бъдат извозени и останалите оцелели. Както се бяха разбрали предварително, емирът похвали героизма на Кабрило и защото му беше спасил живота, обеща, че ще го направи богат човек. Кабрило от своя страна изигра ролята на корав морски вълк, заявявайки, че е негов дълг и не може да вземе пари за това, че е сторил каквото трябва. Цялото представление беше за бреговата охрана и Тагард май захапа. Не поиска да се качи на „Орегон“, нито пък зададе много въпроси. Той имаше информацията, от която се нуждаеше, и макар да не можеше да обещае, че името „Ксанаду“ и капитан Рамон Естебан няма да станат известни на медиите, се съгласи тяхната роля в спасителната операция да бъде омаловажена. Предстояха битки за бюджета и подобна операция щеше да направи службата популярна във Вашингтон.

Двамата си стиснаха ръцете, след което хората от бреговата охрана се върнаха на своя катер, а Кабрило и екипът му на „Орегон“. Проблемът с лебедката беше „решен“ и спасителната лодка върната на място. Разиграха сценка, влачейки малката надуваема лодка нагоре по спуснатите въжени стълби и оставяйки я на разхвърляната палуба. Веднага щом се качиха, Макс подкара право в бурята, продължавайки по заявения курс към Насау на Бахамите. Той продължи по този курс със скорост само дванайсет възела, докато антирадарното оборудване показа, че са излезли от обсега на радара на катера.

Едва тогава можеха да тръгнат след невидимия кораб, следван от Мак Ди и Еди в тяхната НМТК. Кабрило беше още под душа, когато усети, че двигателите заработиха на високи обороти и корабът започна да цепи водата. Бяха изостанали няколко часа от мишената и Макс, изглежда, искаше да ги навакса колкото може по-бързо. Десет минути по-късно Кабрило влезе в командния център по джинси и норвежко поло.

— Как сте момчета? — попита той, докато се настаняваше на капитанското кресло.

— Още ги догонваме — отговори Макс.

— С колко гориво разполагат?

— Ако успеем да поддържаме четирийсет възела, ще ги настигнем, докато разполагат с резерв за още час.

— Това е малко по-рисковано, отколкото ми е приятно — отбеляза Хуан. — Ако се забавим, ще трябва да прекъснат преследването, за да не останат без гориво.

— Нищо не можем да направим — въздъхна Хенли. — От бреговата охрана не бързаха много да стигнат до яхтата. Разбира се, можеше да бъде и по-лошо, ако бяха настояли да се качат на борда и да прегледат документите ни.

Хуан не отговори. Онова, което го тревожеше, беше, че при това бурно море хората му трябваше да се движат, за да не ги помете някоя вълна. Ако горивото им намалееше под определено количество, трябваше да намалят скоростта, за да го икономисват и да не останат без двигатели. А това означаваше, че ще оставят невидимия кораб да избяга.

През следващите часове Кабрило остана безмълвен на мястото си и пиеше кафе, докато на големия плосък екран се виждаше как иконките на „Орегон“ и НМТК постепенно се сближават. Тъй като нямаха информация за възможностите на кораба да прихваща сигнали, двата съда пазеха пълно радиомълчание. Хуан изпитваше облекчение от факта, че поддържаха без проблеми курс югоизток. След началото на преследването НМТК не се беше отклонила с повече от няколко градуса, нито бе променяла скоростта. Поддържаха петнайсет възела.

Вече се беше мръкнало, когато се доближаха на двайсет мили до лодката и съответно на двайсет и една до невидимия кораб. Хуан реши, че са достатъчно близо, за да нареди на Мак Ди и Еди да прекъснат преследването и да се върнат на „Орегон“. Знаеше къде ще бъде неговата мишена през следващия час й искаше да направи нещо по въпроса.

— Хали, свържи ме с Еди.

Хали Касим, който седеше пред пулта за управление на комуникациите, очакваше от часове тази заповед и за секунди установи връзката.

— Време е да се връщате у дома — каза Хуан по радиото. — Обратен курс. Осемнайсет.

Еди натисна комутатора, за да даде знак, че е разбрал. Знаеше, че трябва да обърне и след осемнайсет мили по същия курс да намери „Орегон“.

Тъй като вече не следваше бавния невидим кораб, Еди без съмнение щеше да даде газ на двата извънбордови двигателя и „Орегон“ и НМТК щяха да се движат със скорост общо осемдесет възела. Председателя се свърза с хангара за лодки, за да съобщи, че НМТК се прибира и след по-малко от петнайсет минути ще е пред входа.

Всъщност това стана след десет минути, но тъй като „Орегон“ трябваше почти да спре, за да може лодката да бъде прибрана в трюма, минаха седемнайсет минути преди Хуан да може отново да даде команда пълен напред. Този път пусна „Орегон“ да опише широка дъга около тяхната мишена и когато накрая я наближиха, сякаш идваха от изток и не бяха следвали невидимия кораб.

Най-накрая и Линда Рос се появи в командния център, без преживяното да се е отразило на външния й вид.

— Как си? — попита я Хуан истински загрижен.

— Лекарката казва, че съм добре. Коя съм аз да споря с нея? Какво става?

— Наближава ендшпилът. В момента ги обхождаме по фланга.

— Радарът уловил ли е нещо?

— Не се виждат — призна Хуан, — но не са пременяли курса и скоростта, след като избягаха от местопрестъплението.

Сякаш Мърф само това беше чакал, защото се провикна от пулта за управление на оръжията:

— Кораб на четирийсет и седем градуса. Разстояние двайсет мили. — Кабрило вече бе разгадал тактическите позиции, преди Мърф да успее да добави: — В една линия е с невидимия кораб.

— Значи имат среща — измърмори Хуан.

Положението се беше изменило за миг. Сега той трябваше да вкара „Орегон“ между новия съд и невидимия кораб, за да не бъде засечен от радара му. „Орегон“ имаше много по-малък радарен профил, отколкото би трябвало, благодарение на абсорбиращите материали, използвани в корпуса и надстройките, но съвсем не беше невидим.

— Кормчия, курс трийсет и три градуса. Пълен напред. — Подобно на ловец, Кабрило знаеше как да насочи „Орегон“ така, че да се появи там, където мишената щеше да бъде, а не където е била. Както винаги той изчисли наум всички ъгли и скоростта. После Ерик щеше да ги провери с навигационния компютър на кораба, за да се удиви отново, че Председателя никога не прави грешки.

— Оръжейник, приготви главното корабно оръдие. Щом разбере, че идваме, кой знае какво може да измисли.

— Не ракети? — попита Мърф.

— Щом този кораб може да създаде толкова силно магнитно поле, че да обърне яхтата на Дула, ракетите нищо няма да му направят. Зареди добрите стари волфрамови снаряди. На тях магнитното поле не може да им повлияе.

Мърф кимна, съгласен със заключенията на Председателя, докато вътрешно се кореше, че не се беше сетил за магнитното поле. След това се зае да подготвя 120-милиметровото оръдие, скрито в носа на „Орегон“ зад автоматични врати. Гладкоцевното оръдие се командваше от същата сложна програма за водене на огън, използвана в танковете „Абрамс“, позволяваща точна стрелба, независимо от клатенето и люлеенето на кораба.

— Хуан, любопитен съм — обади се Макс, който дъвчеше мундщука на лулата си, — как ще го улучим, след като не се вижда на радара?

— Лесна работа. Ще вдигнем безпилотник.

Минути по-късно безпилотният самолет, малко по-голям от машините, използвани от моделистите, но за разлика от тях оборудван с мощни камери, вече беше във въздуха и се носеше пред „Орегон“ със сто и шейсет километра в час. Когато се издигна на триста метра височина, неговите камери уловиха килватера на невидимия кораб — поразителна линия от зелена фосфоресцираща вода, която разсичаше океана като теглена с пръчка черта в пясъка. Крайната й точка беше самият кораб. Неизящният плавателен съд се бореше с бурните вълни, но напредваше с постоянна скорост. Другият кораб беше твърде далече, за да се вижда, но с него щяха да се занимаят, след като се оправят с основната си мишена.

— Имам цел, но още е малко извън обсега ни.

— Скоро ще ни видят — предупреди ги Хенли.

Хуан се съгласи, но не знаеше какво ще се случи тогава.

— Двайсет секунди — обяви Марк.

Хайде, каза си наум Кабрило.

— Десет.

Изображението, което предаваха камерите на безпилотника, се промени. Ъгловатата надстройка на кораба вече се виждаше и от центъра му избухна синьо сияние, което се разпространи във всички посоки. Изображението на кораба стана неясно, преди да изчезне напълно.

Секунда по-късно изображението, предавано от безпилотника, се превърна в смущения от статично електричество, след като беше свален от разрастващия се купол електромагнитни импулси.

— В обсег! — извика Марк.

— Огън! — изрева Хуан, когато стената от невидима енергия се блъсна в „Орегон“.

Не знаеше дали Мърф беше успял да стреля, защото корабът се изпълни с оглушителен шум и започна да се обръща на левия си борд. Червените цифри на дигиталния наклономер се сменяха с такава бързина, за да следват наклона, че не се виждаха. Скоро водата започна да нахлува по палубите и вълните заудряха надстройката. Съчетанието между неговата скорост и магнитния импулс, изглежда, щеше да го забие в дълбините.

Изведнъж шумът престана също толкова внезапно, както започна. Сякаш някой беше завъртял ключа. Корабът започна да се изправя, но бавно, защото трябваше да изхвърли тонове морска вода.

Кабрило стана от пода, където инерцията най-безцеремонно го беше запратила. Подаването на ток беше спряло, затова командният център бе осветен от аварийните лампи. Всички монитори и компютри бяха спрели да работят и той осъзна, че не чува двигателите на „Орегон“.

— Добре ли сте всички?

В отговор се чуха няколко измърморени отговора. Никой не беше ранен, но всички бяха шокирани.

— Макс, искам доклад за повредите. Хали, намери лекарката, сигурен съм, че има наранявания. Марк, веднага щом можеш, изстреляй друг безпилотник. Не трябва да изпускаме този кораб от очи. А за протокола, смятам, че ти ни спаси живота.

— Председателю?!

— Нали успя да произведеш изстрел?

— Беше на косъм.

— В тази игра на косъм също е изход. Добър изстрел.

На техниците им трябваха двайсет минути, за да рестартират енерго захранването и сървърите. Обаче им се наложи да използват акумулатори, защото магнито-хидродинамичните двигатели още не работеха. Доктор Хъксли гипсира една счупена ръка и диагностицира две мозъчни сътресения на хора от екипажа. Марк Мърфи не успяваше да изстреля безпилотен самолет. Магнитният импулс се оказа тежко изпитание за защитената електроника и унищожи незащитените прибори. Малки уреди като таблети, електрически самобръсначки, кухненски роботи — всички бяха изпържени. Останалите безпилотни самолети се бяха превърнали в детски играчки. Кабрило се принуди да изведе група с НМТК и дори нейният двигател трябваше да бъде запален по старомодния начин с шнур.

Плаването бе трудно, защото бурята се беше усилила. Непокритата кожа на лицата им бе изложена на ледените иглички на дъжда, но важното беше, че здравата лодка се справяше добре с вълнението. Когато стигнаха до мястото, където невидимият кораб беше улучен, намериха отломки и петно от дизелово гориво, което, бързо се разнасяше. Кабрило закара лодката до една от най-големите отломки, част от някаква сплав, която изглеждаше като парче от заострения нос на кораба. Той и Еди Сенг качиха лекия къс на НМТК и го пуснаха на палубата, за да го проучат по-късно на „Орегон“.

— Какво мислиш?

— Смятам, че когато снарядът е ударил кораба, той се е пръснал като граната. Причината трябва да е в енергията, каквато и да е, която го е направила нестабилен.

— Мислиш, че след като защитното поле е било пробито, то е пръснало кораба?

— Това е предположението ми. Ще го обсъдя с Мърф и Стоун, за да чуя и тях, но мисля, че съм прав.

— А корабът, с който е имал среща?

Хуан огледа нощното море.

— Духнал е на мига, когато хората на него са разбрали какво се е случило с другарите им — После добави мрачно: — Ако не можем да подкараме „Орегон“ в рамките на следващия час или два, ще ги изгубим завинаги.

Върнаха се отново на кораба.

Когато най-накрая цивилният радар заработи отново, както Кабрило предрече, морето около тях беше пусто. Военният радар заработи по-късно и неговият обхват показа няколко кораба, но никой от тях не плаваше в посоката, която би следвал корабът, който търсеха. Те идваха насам, не бягаха. Пет часа след електромагнитния импулс главният двигател най-сетне беше пуснат. Като главен инженер, Макс настоя бавно и под внимателно наблюдение да развият пълната си мощност.

Колкото и да беше доволен Кабрило, че успяха да унищожат невидимия кораб, другият, с когото той имаше среща, изглежда щеше да се измъкне, защото следата му започна да изстива. Това го огорчаваше. След повредите, които бяха понесли, според Хенли трябваше да прекарат известно време в някое пристанище, за да се направи обстойна проверка на всички системи. Хуан неохотно се съгласи и ден по-късно пристанаха на търговския кей на пристанище Хамилтън. Каквито части за ремонта не можеха да се намерят на Бермудите, лесно можеха да бъдат доставени по куриер от Щатите. Макс щеше да се погрижи за всичко.

А грижата на Кабрило беше да намери двама мъже, които определено не искаха да бъдат открити.