Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (16)

15.

Пронизителната сирена за тревога беше последвана от червените проблясвания на сигналната лампа, показващи, че автоматизираните системи на „Орегон“ минават в режим на бойна готовност. От интеркома се понесе зноен женски глас: „Екипажът да заеме бойните си постове. Екипажът да заеме бойните си постове“.

— Докладвайте — излая Хенли от командирското кресло.

Марк Мърфи седеше на обичайното си място в предната част на помещението, където основната му задача беше да наблюдава големия и разнообразен оръжеен арсенал на кораба. Тази сутрин беше седнал там, за да следи гмуркането.

— Секунда — изръмжа той, яростно блъскайки по клавиатурата с бързината на концертиращ артист. — Мамка му!

— Какво има?

— Пасивният сонар е засякъл звука от отваряне на две торпедни тръби на подводница.

— Разстояние и курс?

— Седем километра и половина откъм десния борд. — Чия е?

— Секунда. — Военноморският флот на Съединените щати поддържаше база данни с шумове от почти всеки вид подводница на света, така че отделните лодки да могат да бъдат идентифицирани по време на бойна тревога. Марк беше работил с един от специалистите от базата данни по обновяване на списъка, но нямаше нужните умения по интернет безопасност. — Руска, клас „Акула“. Номер на корпуса 154. Сигурно се промъква, защото не се чува шум от двигатели или винтове.

Макс погледна към екрана на радара. В радиус от двайсет мили нямаше други кораби около „Орегон“. Това означаваше, че ако намеренията на подводницата са враждебни, мишената щяха да бъдат те. Късите косми на врата му настръхнаха.

— Председателю, имаме руска подводница на дрейф на около четири мили и половина откъм десния борд. Току-що отвориха две торпедни тръби.

— Изчезвайте от там.

— Стреляха! — изрева Марк. — Торпедо във водата.

Щеше да отнеме няколко секунди, за да пресметне точно курса на торпедото, но всички от екипажа, които слушаха, инстинктивно знаеха, че е насочено срещу „Орегон“. Единственият въпрос беше в него ли се целят, или в корабните останки, над които дрейфуваше корабът.

Макс не беше толкова добър стратег колкото Хуан. Беше човек на действието, който предпочиташе да оставя планирането на другите. Затова се възползва от последния съвет на Кабрило:

— Кормчия, най-пълен напред с максимална мощност!

Инерцията на осемте хиляди тона, които бяха на дрейф и сами по себе си бяха голяма маса, все пак не можа да се опъне на магнито-хидродинамичните двигатели. Криогенните помпи заработиха с инфразвукова скорост и започнаха да помпат течен азот върху магнитите, които извличаха свободните електрони от морската вода и ги принуждаваха да минават пред задвижващите тръби. Зад кърмата на „Орегон“ изригна бяла пяна и десет секунди след командата на Макс големият кораб вече плаваше.

Това, че се движеха, обаче означаваше, че ще излязат от обхвата на радиостанциите на водолазите и Еди в подводницата.

— Макс, точно преди да издадеш заповедта за тръгване, чух да изстрелват второ торпедо — каза му Марк. Сега, когато корабът се движеше, пасивните сензори бяха глухи за всички останали шумове, освен неговите собствени — воя на двигателите и увеличаващото се съскане на водата, триеща се в корпуса.

— Хуан, чу ли?

— Второ торпедо. — Кабрило не се поколеба, преди да даде заповед. Подводните радиостанции не бяха обезопасени и беше ясно, че руснаците знаят, че има хора сред останките. Онова, което руският капитан беше извършил, си беше хладнокръвно предумишлено убийство. — Потопете копелето.

Оставаха само около седем минути до взривовете. „Орегон“ щеше да се измъкне в безопасност извън обсега на сонара, но потъналият кораб беше мишена.

— Готово. Марк, хайде да покажем на копелето, че е избрал неподходяща цел. Удари го чрез активния сонар с максимална сила и продължавай да удряш, докато не ти кажа да спреш.

Мърф се ухили злодейски и включи активния сонар с неговите остри пингове. Връщащите се данни показваха, че „Акулата“ още не беше започнала да се изтегля.

— Все още е там, а торпедата са в дълбокото.

— Чакат, за да видят дали ударите им са попаднали в целта. Това е голяма грешка, другарю. Трябваше да си вдигнеш чукалата веднага след изстрелите. Разбира се, не си могъл да знаеш, че можем да те чуем и проследим.

Ерик Стоун влетя в командната централа и се настани до Мърф на креслото зад щурвала. След Председателя младият господин Стоун беше най-добрият кормчия и ако се наложеше, можеше да прекара „Орегон“ и през ухото на игла.

— Ерик, искам го в обсега на нашите торпеда — „Акулата“ успя да стреля от толкова голямо разстояние, защото обстрелваше неподвижна цел. За да улучиш движещ се неприятел, трябва да скъсиш разстоянието. — Оръжейник, пригответе нашите бебчета.

— Слушам. Изглежда сонарът ги е разбудил, защото руснаците се размърдаха. След двайсет мили континенталният шелф рязко пропада и ако стигнат там, ще потънат като камък и едва ли ще можем да ги намерим.

„Орегон“ започна да описва широка дъга в морето, докато преследваше бягащата руска подводница и благодарение на голямата скорост руснаците нямаха почти никакви шансове да се измъкнат.

— Първа и втора торпедни тръби залети! — обяви Марк миг по-късно. — Външните капаци са още затворени. Искам само да ти напомня, че за да ги отворим, трябва да намалиш скоростта до двайсет възела, защото иначе може да повредим торпедата.

— Разбрано — потвърди Макс.

Бяха съкратили разстоянието до пет хиляди метра и Хенли внимаваше да го поддържа. От изстрелването на руските торпеда бяха минали пет минути. Те щяха да ударят потъналия кораб само след две. Макс трябваше бързо да приключи с нападението, ако искаше да се върне на място, за да координира, в случай че се наложи, спасителната операция.

— Контакт! — изрева Марк. — Стреля по нас! Торпедото идва право към нас!

— Щурман, пълен десен, намали до двайсет възела. Оръжейник, отвори капаците, щом може, и стреляй. Ерик, щом торпедата са във водата, върни ни на трийсет възела.

С тази скорост нямаше да бъдат много по-бавни от собственото си оръжие. Двамата мъже не разбраха стратегията на Макс, но въпреки това изпълниха неговите заповеди.

Корабът се разтърси, когато двигателните струи бяха насочени в противоположната посока, чашите по масите заподскачаха, а членовете на екипажа трябваше да се хванат за нещо устойчиво, за да не паднат от рязката загуба на скорост.

— Двайсет възела — обяви Ерик.

— Огън! — Марк натисна бутона, за да изстреля торпедото, и премести лостчето, за да затвори капаците.

Ерик го беше наблюдавал внимателно и отново даде газ. Корабът пак се разтърси силно, сякаш цялата тази мощ ще го разкъса.

— Съжалявам, приятелю — измърмори Хенли под мустак и потупа подлакътника на капитанското кресло. След това каза с висок глас: — Подгответе нашето торпедо за саморазрушаване, щом наближи руското оръжие.

— Аха — възкликна Марк с разбиране.

Тъй като още обсипваха морето с пинговете на сонар, той можеше да следи пътуването на торпедата в реално време, за разлика от руснаците, които не използваха активен сонар, а разчитаха на слуха си, за да намерят своята плячка.

В единия ъгъл на огромния видеоекран Марк прожектира компютърно усилено сонарно „изображение“ на морето пред тях. Между тях и „Акулата“ двете торпеда се носеха едно срещу друго с обща скорост повече от деветдесет възела.

— Щурман, бъди готов да намалиш отново скоростта за втория изстрел. Взривът ще го лиши от възможността да ни чува. Когато избухнат, се изтегли на пет градуса вляво, така че ако стреля слепешката, да не ни улучи.

Двете торпеда се носеха едно срещу друго неумолимо и бързо и щяха да се срещнат на по-малко от миля от носа им. Още няколко секунди. Ръката на Мърф се спря над бутона за саморазрушаване, а очите му не се отделяха от екрана. Ако този опит пропаднеше, нямаше да имат много време за маневриране.

Капитанът на руската подводница едва ли беше очаквал, че мишената му ще се съпротивлява и дори ще го нападне. Обаче в това имаше банална истина, която той може би не осъзнаваше. Никога не се бъзикай с човек, когото не познаваш.

— Сега! — едновременно изреваха Макс, Ерик и Марк.

Стоун започна да променя курса на кораба, а в същото време пред тях изригна огромен гейзер от разпенена вода, запратен от взривната вълна шест метра във въздуха.

Иконките на двете торпеда изчезнаха от екрана, оставяйки след себе си изкривени акустични сигнали.

— Щурман, намали до двайсет възела. Оръжейник, стреляй, щом можеш.

Секунди по-късно „Орегон“ изстреля второто си торпедо. Разстоянието беше толкова малко, че руската подводница нямаше никакъв шанс. Тя се носеше близо до дъното, изстисквайки всичко от двигателите си, като се надяваше да стигне края на континенталния шелф и да се гмурне в бездната зад него. Какофонията от сонарни пингове, които „Орегон“ запращаше във водата, щеше да замъгли екраните на „Акулата“, ако и на нея се опитваха да използват активен сонар.

Всички едновременно видяха ставащото. На сонарния екран гледаха как тяхното торпедо се носи в килватера на руската подводница, когато тя спря толкова рязко, сякаш закова на място.

Хенли реагира първи:

— Оръжейник, саморазрушаване!

Марк откъсна очи от екрана и натисна бутона. Торпедото беше толкова дълбоко, че повърхността изобщо не се развълнува, когато то избухна на по-малко от 450 метра от мишената.

— Какво се случи?

— Блъсна се във възвишение или скала — обясни Макс. — Изключи двигателите, за да можем да слушаме пасивно.

— Защо взриви торпедото?

— Защото, ако тази подводница някога бъде намерена, разследването ще заключи, че става дума за нещастен случай. Което е самата истина. Няма нужда да се знае, че са били преследвани, когато са се гмурнали на дъното.

Щом корабът намали достатъчно скоростта си, за да може чувствителните микрофони да си свършат работата, руската подводница беше безмълвна като гроб.

— Щурман, върни ни при останките. Колкото може по-бързо — каза Макс и стана от капитанското кресло. Погледна очукания „Таймекс“ на китката си. — Преди осем минути торпедата им са улучили. Председателя и другите живеят втори живот.

Не си позволи да помисли за не по-малко вероятния сценарий, че може всички вече да са мъртви.