Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (25)

24.

Като се имаше предвид местоназначението им, беше съвсем логично Еди Сенг да придружи Хуан в разузнавателната му мисия. Детето им беше предоставил само адрес. Марк и Ерик бяха направили обичайното отлично проучване на района, но нищо не можеше да замени очите на място. Взеха първия възможен полет от Джакарта за Шанхай.

И двамата не се чувстваха особено удобно в родната страна на Еди. На Сенг не му харесваше, защото беше прекарал по-голямата част от кариерата си във вербуване на агенти, които да шпионират за ЦРУ. Беше имал повече от достатъчно затруднения с различните служби по сигурността на комунистическото правителство. Подозираше, че досието му е не по-малко от хиляда страници. Изобщо не си приличаше с човека от онези години, защото най-добрите пластични хирурзи, които можеха да бъдат купени с парите на Управлението, се бяха погрижили за лицето му. Въпреки това всеки път, щом се върнеше тук, имаше усещането, че го наблюдават.

Кабрило също се радваше на интереса на китайската държавна сигурност, след като преди години бе взривил един разрушител на китайския военен флот на име „Ченгду“. Фактически Дърк Пит го беше вдигнал във въздуха, но го направи, намирайки се на борда на „Орегон“. Но не това притесняваше Председателя, а че тази битка му струваше крака. Не мислеше много за загубата, беше успял да я компенсира по много начини, ала имаше моменти, когато силно усещаше липсата му.

Шанхай, който беше дом на двайсет и пет милиона души, се водеше за най-големия град в света. Докато прелитаха с магнитната железница от летището през предградия с простиращи се на километри жилищни сгради, окичени с гирлянди от съхнещо пране, Хуан напълно го повярва. Еди беше идвал тук много пъти, но на Председателя беше за пръв път. На аеродинамичния влак, вдигащ четиристотин километра в час, му трябваха само няколко минути, за да стигне до квартал „Пудонг“. С такси щяха да са им нужни часове, за да пропътуват трийсетината километра от летището.

Само допреди няколко години „Пудонг“, който лежеше на източния бряг на река Хуангпу, беше рядко населен, за разлика от западния бряг, където се издигаха старите части на града и множеството скучни небостъргачи, останали от разширението на населеното място през 70-те години. Сега „Пудонг“ със своя модернистичен силует от сгради със странни форми се бе превърнал в лицето на града. Особено впечатляваха телевизионната кула „Ориент Пърл“ с двете си странни кълба, издигащи се едно върху друго, и красивият Шанхайски световен финансов център. По улиците царяха нюйоркско оживление и шум.

Взеха такси до хотела, но се настаниха отделно, защото двама мъже в една и съща стая можеха да събудят подозрения. Както понякога се разпореждаше лошият късмет, нито една от стаите не гледаше в нужната посока, затова се наложи на Хуан да изиграе ролята на „лошия американец“ и да настои за друго помещение. Новата стая вършеше работа.

Адресът, който им бе доставил Детето, беше на един от новите небостъргачи в „Пудонг“ — блестящ куб, покрит с черно рефлекторно стъкло, който се издигаше на повече от сто и двайсет метра височина. Не беше най-високата сграда в района, нищо подобно, но все пак правеше впечатление.

Еди дойде при Кабрило в новата му стая с изглед към тяхната цел. Хотелът беше по-нисък от тяхната мишена, но засега гледката беше добра. Еди беше влязъл в Китай като търговски пътник за медицинска електроника, затова можеше да си позволи да внесе няколко необичайни електронни уреда. Митничарите ги бяха проверили, но не откриха нищо нередно.

Отнесе единия уред при прозореца, отвори го малко и насочи устройството към близката сграда. Докато насочваше уреда към стената на всеки отделен етаж, наблюдаваше електронен циферблат. Започна от партера и обходи етаж по етаж. Когато насочи прибора към предпоследния етаж, изръмжа при вида на данните върху циферблата. Последният етаж върна същата информация.

— Е? — попита Хуан.

Уредът беше лазер, който можеше да разчита вибрациите на стъклото на прозореца. Със съответния софтуер вибрациите можеха да бъдат преобразувани в думи, произнасяни от хората зад прозореца. Не си бяха направили труда да донесат компютър, за да разчетат вибрациите. Интересуваше ги единствено фактът дали някой в сградата срещу тях използва уред за противодействие на подобен лазерен детектор.

— Последните два етажа са оборудвани с генератори на случайни вибрации — отговори Еди, докато прибираше лазера в кутията. — Стъклата сякаш танцуват като дервиши. С лазерен детектор е невъзможно да дешифрираш какво казват вътре.

Хуан кимна замислен. Това не означаваше, че Детето е непременно прав, но отговаряше на казаното от него, защото който и да обитаваше двата последни етажа, беше загрижен за безопасността.

— Добре, съответства. Сега ще се разделим и ще се опитаме да открием колкото може повече за живеещите на последните етажи.

Еди вече беше облякъл първата си маскировка — доставчик от куриерска служба. По-късно щеше да сложи скъп костюм и да се опита да проникне в сградата като възможен бъдещ наемател.

Хуан беше облечен като турист с чантичка на кръста, бейзболно кепе и непромокаемо яке с панда на гърба. Благодарение на Гугъл и неговите карти на света, вече знаеха, че на покрива на черната кула има голяма градина, и той реши, че това е най-доброто място, за да надникне надолу към жилището.

На четири преки от черната кула Кабрило влезе в богато украсеното фоайе на друга сграда, която беше толкова нова, че още слабо понамирисваше на боя. За последния етаж с платформата за наблюдение имаше експресен асансьор. Група ученички с еднакви поли и якета разговаряха и играеха сложни игри с пляскане на ръце, докато чакаха идването на асансьора. Двамата учители, които ги водеха, разговаряха със служител от сградата.

Асансьорът най-сетне се появи и цялата група се качи. Хуан се ухили глуповато на учителите и те скоро престанаха да му обръщат внимание. Излязоха от асансьора на гола платформа, която се издигаше на двеста и петдесет метра над земята и беше оградена с висока до гърдите стъклена ограда. Гледката беше смайваща. Дълбоко под тях се виждаха корабите по река Хуангпу и прочутата крайречна алея „Бунд“ на другия бряг. На север течеше могъщата Янгдзъ. Ако човек погледне на изток отвъд простиращия се във всички посоки град, се виждаше Източнокитайско море.

Децата охкаха и ахкаха при всяка нова възхитителна гледка. Кабрило също беше впечатлен, но той беше дошъл за една определена гледка. Отдели минута, за да провери дали някой на платформата за наблюдение изглежда не на място. Имаше един пазач, който въртеше бавни обиколки като акула, която обикаля из една от онези огромни цистерни в аквариумите. Останалите бяха туристи като Хуан или млади двойки, избягали от ежедневието на работната седмица. Приближи се до най-доброто място, от което можеше да хвърли поглед в покривната градина, но само плъзна поглед, преди да обърне глава и да се загледа в павилиона в единия ъгъл, който подслоняваше асансьорите. Веднага я беше открил — единствената камера за видеонаблюдение на наблюдателната платформа. Някой я беше монтирал така, че да гледа към черната кула. Някой искаше да разбере дали е наблюдаван.

Щом видя камерата, Хуан не реагира. Беше твърде голям професионалист, за да го направи. Освен това беше любопитен. Излезе от обсега й, разхождайки се безгрижно като истински турист. Прекара още двайсет минути вторачен в гледката. Ученичките вече си бяха отишли и на тяхно място се появи група германци, платили за ол инклузив екскурзия. Прецени, че е минало достатъчно време, за да не бъде свързан с онова, което се готвеше да направи. Вече бе свалил бейзболното кепе и беше облякъл водонепроницаемото яке на обратно. Преди беше светлосиньо с панда на гърба, а сега тъмнозелено без емблеми по него.

Промъкна се под камерата и когато никой не гледаше към него, се повдигна на пръсти и леко я измести. После се дръпна настрани и зачака. Минаха десет минути. Мъжът, който се появи, беше облечен в костюм, а не в гащеризона на механик от сервиза. На ухото си имаше слушалка блутуут и според инструкциите на човека, който следеше записа от нея на монитора, я върна в първоначалното й положение.

Веднага щом мъжът се появи, Кабрило се качи на първия пристигнал асансьор. Излезе на улицата и започна да се разтакава пред сградата. Трябваше да изчака само няколко минути. Мъжът с костюма, който оправи ъгъла на камерата, не работеше в тази сграда. Той пое с големи крачки по тротоара. Хуан знаеше къде отива, затова тръгна по успоредната улица. Пристигна точно навреме, за да види как мъжът влиза в черната кула, където според Детето се бе покрил Кенин.

Да, наистина живеещият на последните етажи беше много загрижен за сигурността.

— Сигурно е параноик — измърмори Председателя под нос.

Наблюдателната платформа нямаше да бъде подходящо място, за да наблюдават черната кула, по простата причина, че затваряше през нощта. Беше отишъл там само за да провери решимостта на своя враг. Хуан се върна в сградата и разговаря с жена, която се занимаваше с лизинга. Чрез офшорна фирма Корпорацията вече беше наела офис на шестнайсетия етаж, от който се откриваше великолепна гледка. Жената му предаде ключовете и му предложи да му покаже помещенията, но той отказа. Качи се с асансьора.

Помещенията бяха три. Първото беше приемна с диван и столове и секретарска стая едновременно. Две врати водеха към самите кабинети. Бяха мебелирани еднотипно: стандартните бюра, бюфети, столове. Той извади един изненадващо силен бинокъл от портмонето на кръста си и заоглежда покривната тераса на четири преки оттук и на шейсет метра под него.

Зрителното му поле беше напълно свободно. Подобно на наблюдателната площадка в тази сграда, и там покривната градина беше заобиколена от стъклена ограда. Обаче тази беше висока поне два метра и Хуан предположи, че стъклото е бронирано. Входът беше от асансьор, разположен в павилиона в южния ъгъл. Имаше и дълъг басейн с палуба от тиково дърво. В единия край на басейна се издигаше висок алпинеум, по който се стичаше вода, създавайки илюзия за истинска природа. Близо до алпинеума имаше гореща вана, вградена в скалите, за да прилича на истински извор, от която се вдигаше пара. Освен това се виждаха стотици растения, а между дърветата и шубраците се виеха пътеки. Покривната градина приличаше на излязла от „Дисниленд“ и Хуан трябваше да признае, че е очарователна.

По-късно щяха да довлекат оборудването си от хотела. Легендата на Хуан беше, че е фотожурналист, затова се беше снабдил с обективи, десетки пъти по-силни от бинокъла, който носеше. За да влязат в Китай, той и Еди трябваше да посочат хотел, където ще отседнат, но отсега нататък офисът щеше да бъде техен дом.

Няколко часа по-късно си хапваха пържени пилета от Кей Еф Си и обсъждаха наученото през деня. Кабрило току-що беше завършил разказа си и използва един от хрупкавите картофи като остен, за да накара Еди да почне своя. Искаше им се Макс и останалите също да слушат, но сигналите на мобилните телефони твърде лесно можеха да бъдат засечени. А ако шифровката се окажеше твърде сложна за правителството, щяха да пуснат полицията подире им.

— Във фоайето има двама пазачи — започна Еди. — Ако нямаш карта за самоличност от сградата или предварително уговорена среща, няма да те пуснат да се разтакаваш наоколо. Всички доставки се извършват през задната врата. Пакетите са адресирани и вътрешната охрана ги разнася до съответните офиси. Разговарях с неколцина от доставчиците — изключения не се правят. Уговорих си среща с една търговска фирма на двайсетия етаж. Асансьорите се качват безпрепятствено до трийсет и осмия. На таблото има ключалка, за да можеш да се качиш на следващия етаж.

— Двата последни етажа имат акустична сигурност — отбеляза Хуан.

Еди кимна.

— Точно тук е номерът. Аз лично преброих етажите отвън. Физически. Те са четирийсет и един. Етажът, до който се стига с ключа, е като буфер между апартамента на покрива и останалата част от сградата. От трийсет и деветия с ключа се качваш до пентхауса.

— Асансьорите в средата на сградата ли са?

В отговор Еди само кимна.

— Входът за пентхауса е откъм южния ъгъл. Най-малкото там има асансьор, с който се стига до покрива.

— Трябва да намерим някого, който има такъв ключ — подхвърли Сенг.

— Това няма да ни помогне. Първо, обзалагам се, че три от ключалките са фалшиви и ключът работи само в един от асансьорите. Може да си сигурен, че горе охраната ще е строга. Щом някой неупълномощен прекрачи прага, се задейства алармата. Асансьорът за последните два етажа и покрива се блокира и викат полицията или охраната сама се оправя с нарушителите.

— Маскировка?

— Обмислям го — отговори Хуан. — Обаче това означава да знаем кой има право да се качва до трийсет и деветия етаж и след това до пентхауса.

Еди поклати глава.

— За да разберем това, трябва цял ден да се возим с асансьорите.

— Смяташ ли, че охраната ще го позволи?

Еди тъжно поклати глава.

— Не. Може би стълбите?

— На трийсет и осмия етаж ще са заключени вратите. Разбира се, можем да използваме шперц, но сигурно има и камери за визуално наблюдение. Ако смяташ да предложиш да спрем тока в сградата — сто на сто разполагат с генератор, който да поеме захранването, и акумулатори.

— Говориш така, сякаш това място е непробиваемо.

— До тук изглежда непробиваемо. Дори да можем да влезем в асансьорната шахта, пак ще ни отведе само до трийсет и осмия етаж. — Тази засилена охрана подсказваше на Хуан, че най-сетне е намерил бандита адмирал, защото той беше от хората, които много подробно планират своята безопасност. — Обзалагам се, че и вентилационната система свършва на трийсет и деветия етаж, а горните два имат собствена вентилация и отопление.

— Какво ще кажеш за структурните шахти на водопровода и тръбите за отходни води? — попита Един.

— Прекалено тесни са и на трийсет и деветия сигурно има сензор за движение.

— Значи няма скоро да си ходим. — Знаеха, че Кенин ще се подложи на пластична хирургия, за да промени външността си. Лекарят щеше да работи и живее в безопасното жилище. Ще го пускат да излиза за материали, но винаги под наблюдение. Кенин ще се върне сред обществото едва след пълното си оздравяване и когато вече изобщо няма да прилича на бившето си „аз“.

— Добре. Ще държим няколко дни мястото под око, за да видим какво ще излезе.

Следващия ден на разсъмване забелязаха първата оживена дейност. Матовочерните стъклени стени на сградата си останаха както винаги непроницаеми. На покрива се появиха трима души от охраната. Хуан ги наблюдаваше през телеобектив, монтиран върху тринога. Единият остана при асансьора, докато останалите двама с извадени оръжия провериха всеки сантиметър от покривната градина. Разтваряха храстите с ръце и надникнаха зад водната струя на водопада. Горещата вана беше тъмна, затова единият от пазачите се зае да мушка по дъното с копие. Провериха всичко и нищо не пропуснаха. Хуан беше сигурен, че непрекъснато поддържаха и връзката помежду си.

Действаха много професионално, което беше доста потискащо. Беше обмислял да се качи някак си на покрива и от там да нахлуе в пентхауса, а не да дойде по целия път отдолу. Тези типове съсипаха идеята му. Щом връзката с единия пазач се изгуби, останалият при асансьора ще се върне в пентхауса и ще го заключи. Когато нападателите успеят да проникнат в апартамента, Кенин отдавна ще е избягал.

Той описа сценария на Еди.

— Значи го прогонваме, като преди това сме завардили всички изходи, и го пипваме на улицата — обобщи Сенг плана му.

Хуан обаче веднага видя недостатъка. Всъщност два недостатъка. Кенин можеше да се покрие в някой офис на по-ниските етажи и да изчака атаката да отмине. Второ, веднага щом бъде установено проникването, ще повикат полицията. За да уреди безопасната си квартира, Кенин е имал нужда от местна помощ със сериозно влияние.

Докато стигне до фоайето, районът щеше да е пълен с полиция. Невъзможно би било да го последват, камо ли да го отвлекат.

Минаха още няколко часа, през които нищо не се случи. Еди изучаваше градината на покрива, докато Хуан се разхождаше из приемната, опитвайки се да измисли някакъв план. Същите трима охранители пак излязоха от асансьора и отново претърсиха градината, за да се уверят, че нищо не се е променило в тяхното високо плато от бетон и стъкло. Еди повика Председателя и му подаде своя бинокъл да погледне.

След проверката двамата пазачи изчезнаха в асансьора, а този, който стоеше пред вратата му, остана. Малко по-късно от асансьора слезе жена в бяла хавлия. Имаше вид на китайка, малко попрехвърлила осемнайсетия си рожден ден. Кенин очевидно ги обичаше млади, но в рамките на закона. Щом стигна до палубата около басейна, тя остави ракитената кошница, която носеше, и с помръдване на раменете свали хавлията. Хуан и Еди очакваха да се покаже по бикини и с изненада установиха, че носеше цял плувен костюм, каквито предпочитаха олимпийските плувци.

Сложи си очила за плуване, скочи във водата и започна да навърта дължини.

Кабрило отмести очи от китайката и се зае да наблюдава охранителя. Той рядко поглеждаше към жената, очите му се плъзгаха по околните сгради и небето в търсене на заплахи. Хуан трябваше да признае, че мъжът е добър в занаята. Погледът му не застиваше върху определена точка за дълго. Не го направи и когато хеликоптер мина на по-малко от половин миля от черната кула. Да, поглеждаше към него, но той не успя да отклони вниманието му.

Момичето плува в продължение на трийсет минути, без да спира за почивка.

Наближаваше обяд. Качи се друг охранител, за да смени мъжа пред асансьора. С него дойдоха още двама души, които отново претърсиха покривната градина, все едно скоро не е била проверявана. Единият беше въоръжен със снайперска карабина с огромна оптика, а другият с китайски автомат модел 95. Този автомат, издържан в конструкция булпап^[1], беше най-новото оръжие на китайската армия. Фактът, че тези двамата бяха въоръжени не само с пистолети, беше ново развитие. Беше вдигане на равнището на защита, което според Кабрило означаваше, че скоро ще се появи самият Кенин.

Преди това обаче се появи келнер, който буташе количка, каквато може да се види по хотелите. Мъжът сложи масата за обяд под чадъра близо до басейна. Когато всичко беше подредено, бутилката вино отворена и сложена в сребърния съд за лед, а приборите лъснати за последен път, той се отдръпна на почтително разстояние и застана в очакване. Момичето излезе от басейна с грацията и гъвкавостта на речна видра и се подсуши с хавлията.

От павилиона се показа нов човек.

Хуан усети как пулсът му се ускорява. Веднага разпозна Пьотър Кенин. Беше само по бански и гумени сандали, така че се виждаше мечешкият му торс, покрит с посребрени косми. Чертите му бяха типично славянски: кръгла глава, здрава брадичка и дълбоко разположени очи. Движеше се с енергията на мъж, с двайсет години по-млад. Момичето му поднесе бузата си, на която той лепна бърза целувка. Тази интимност беше почти като истинска. Вероятно й плащаше много добре.

Хуан забеляза, че едното ухо на Кенин е превързано, а другото — зачервено и подуто. Руснакът беше започнал пластичните операции, за да промени външния си вид, и както във всичко останало, беше крайно предпазлив. Ушите са толкова индивидуални, колкото пръстовите отпечатъци или ДНК, и новият софтуер за разпознаване на лица, в съчетание със записите от видеокамери за наблюдение във всички големи градове по света, беше причина да ги промени повече, отколкото носа, брадичката и челото. Хуан познаваше доста заподозрени в тероризъм, заловени само заради формата на ушите им. Да, Кенин не беше глупак.

Хапваше спокойно като човек, който няма грижи на този свят. Пенсионирането със сигурност му идваше като по поръчка.

След като се нахраниха, Кенин се зае със своя лаптоп. Хуан се надяваше, че ще използва wi fi, към който биха могли да се закачат, но към компютъра беше закачен дебел, вероятно защитен кабел. По едно време Кенин повика келнера. Мъжът изчезна, но скоро се върна с хумидор. Адмиралът избра пура и ритуално отряза края й със златна гилотина и я запали със златна газова запалка.

Двойката остана край басейна до около три часа. Момичето поплува още малко и по едно време Кенин също влезе във водата, голям като воден бивол, но внимаваше да не мокри възпалените си уши.

След като двойката изчезна във вътрешността, келнерът се зае да разчиства. Последни си тръгнаха мъжете от охраната. Преди това отново претърсиха грижливо мястото. За четвърти път през деня.

Еди беше снимал лицата на охранителите и ги вкара в телефона си. Остави Хуан да наблюдава опустялата градина на покрива, а той се измъкна навън. Намери си хубав наблюдателен пост за служебния вход на черния небостъргач под паркирал автомобил. Ако дойдеше шофьорът, щеше да има достатъчно време да пропълзи под друга, защото цялата улица беше пълна с паркирали коли. Когато някой служител или служителка на сградата излизаше, той проверяваше лицата им в базата данни, която си беше направил. Няколко пъти трябваше да сменя колите. В десет вечерта бяха останали съвсем малко автомобили и се налагаше да прекрати наблюдението.

По това време вече почти никой не излизаше от сградата. Нито един от хората, които беше видял да си тръгват, не беше от охраната. Подобно на Кенин бяха затворени в сградата за времето на операциите му.

Върна се в техния офис под наем. Кабрило се взираше през големия телеобектив в потъналата в сумрак покривна градина.

— Някакъв напредък? — попита той, без да се обръща.

— Нито грам. Утре ще се опитам да наблюдавам предната врата, но ми се струва, че подобно на началника си са се окопали. А при теб?

— Тц — отговори кисело Хуан. — Проверяват терасата всяка заран и отново, когато някой ще я използва.

Той и Еди нямаха друг избор, освен да останат цяла седмица. Рутинните действия се различаваха съвсем малко. Понякога Кенин обядваше край басейна, друг път се разхождаше по пътеките между дърветата и храсталаците. В края на седмицата момичето беше сменено. Новата не се различаваше по нищо, освен по дължината на косата. Щеше да е нужен огромен екип, за да бъде проследена — толкова голяма група, че щяха да се издадат.

Имаха и други наблюдения. Военна музика се носеше по всички улици и площади на Шанхай, където скоро се появиха и патриотични плакати. Войниците по улиците бяха обичайна гледка и гражданите се трупаха около тях, за да се здрависват. А в небето над града военни самолети разиграваха нещо като импровизирани представления.

В страна, където всичко се следеше и контролираше строго от компартията, всяко нещо се случваше по някаква причина. Тази военна пропаганда се правеше с цел хората да подкрепят компартията в продължаващия спор с Япония за собствеността на островите, известни в Китай като Дяою, а в Япония като Сенкаку. Онова, което започна като дипломатическо надцакване, скоро ескалира. След откриването на газови полета във водите около островите дрънкането на оръжията в Пекин и Токио се усили. Бяха изпратени кораби, военни самолети се плашеха едни други. Пилотите летяха толкова близо един до друг, че инцидентите бяха неизбежни. Последствията от подобно развитие бяха неизчислими, но със сигурност опасни.

Двамата мъже убиваха времето в обсъждане и отхвърляне на нови и нови планове как да се доберат до Кенин. Нападение с хеликоптер беше изключено. Шумът на витлата щеше да вдигне охранителите по тревога, а Кенин щеше да се заключи вътре. Можеха да се изкатерят до терасата, но това щеше да привлече вниманието на хората по улицата. Започнаха да обмислят скок от голяма височина с отварящ се късно парашут. В това имаше потенциал, но проблемът беше отново в пазачите — мъжете поддържаха постоянна връзка и едно прекъсване, след като бъдат премахнати, щеше да вдигне по тревога силите, останали вътре. Освен това китайското въздушно пространство се контролираше строго от правителството и един неразрешен полет щеше да бъде посрещнат от двойка изтребители много преди да стигнат до квартал „Пудонг“.

Накрая Хуан и Еди стигнаха до едно и също заключение. Пьотър Кенин се беше затворил в модерната разновидност на средновековен дворец и бе добре подготвен за обсада.

Едва когато се върнаха обратно на „Орегон“ и обсъдиха песимистичната си оценка с останалите от екипажа, се родиха нови идеи. Хуан беше този, който най-накрая направи пробив в патовата ситуация, като в пристъп на вдъхновение измисли плана. Имаше нужда само от техническата експертиза на Макс, за да го осъществи. В продължение на няколко секунди Хенли обмисля рисковете, преди накрая да се съгласи.

— Друже, става дума за твоя врат, нали?

— Всъщност става дума за много повече от моя врат. — Двамата се ухилиха като ученици, които заговорничат да направят някоя пакост.