Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (24)

23.

Появиха се през третия ден от пътуването на зазоряване. Както Кабрило беше очаквал, бяха лодки — ниски бързи моторници, които изскочиха от утринния сумрак като акули, обикалящи около набелязаната жертва. Стърчаха по-малко от трийсет сантиметра над водата, така че никой радар не можеше да ги улови. Някъде отвъд хоризонта с тях сигурно имаше кораб-майка, който ги беше докарал на буксир до мястото на засадата. Във всяка от моторниците имаше по трима души — чернокожи сомалийци, които бяха превърнали този участък от Индийския океан в едно от най-опасните места в света. Хуан подозираше, че престъпният шеф от Басра е изпял информацията на сомалийците за външния вид на кораба, който трябва да нападнат. В края на краищата, Басра беше пристанищен град, така че той със сигурност имаше връзки с някого от главатарите на пиратите.

Всички бяха въоръжени с калашници, но в лодките се виждаше и вездесъщото РПГ 7. Нападнаха откъм кърмата, така че вахтените на мостика да не ги видят. Те не знаеха за присъствието им, докато една граната се заби в кърмата малко над товарната линия в опит да повреди винтовете и руля.

Този взрив щеше да спре всеки друг кораб насред крачка, но критичните места на „Орегон“ бяха специално бронирани, така че реактивната граната само малко поолющи боята.

Тъй като бяха решили да дават вахта на мостика, Кабрило беше прехвърлил управлението там, като вместо обичайните двама остави само един вахтен във високотехнологичния команден център. Секунди след като ехото от експлозията закънтя из кораба, Мак Ди Лоулес се хвърли към оръжейния команден пулт в предната част на залата. Макар да беше най-новият член на Корпорацията, той познаваше оръжейните системи на „Орегон“ не по-зле от всички останали.

Трябваха му само няколко секунди с помощта на видеокамерите да види пиратските лодки. Те бяха на дрейф на около трийсетина метра — извън обсега на противопожарните маркучи, с които някои кораби се опитваха да се защитават. Очакваха корабът да забави ход заради повредите, които смятаха, че са му причинили. Ако не намалеше, щяха да изстрелят още няколко гранати. По един или друг начин щяха да се докопат до плячката.

В първия миг Мак Ди си помисли да използва картечницата „Гатлинг“, но гостите им бяха бивши военни и щяха да разпознаят характерния вой на оръжието, изстрелващо три хиляди куршума на минута.

По-добре да използва по-подходящо оръжие за кораб на контрабандисти. В ъгъла на главния екран скрита видеокамера прожектираше картина от входа към трюма, където охранителите стояха парализирани от нерешителност. Не знаеха какво да правят. Дали да се качат на горната палуба и да помогнат в защитата на кораба, или да останат на поста си и да се приготвят да бъдат последна преграда, ако пиратите успеят някак си да стигнат чак до тях?

Мак Ди задейства чифт картечници М-60, които Хуан наричаше „репелент срещу абордаж“. Бяха скрити в петролни варели, заварени на палубата близо до релинга. Капаците се вдигаха и картечниците излизаха с цевта напред, преди да се завъртят и заемат хоризонтална позиция за стрелба. Мак Ди кликна иконката за прицелване на тъчскрийна в автоматизираната програма за водене на огън и след това червеното копче.

Картечниците използваха стандартизирания натовски патрон калибър 7.62 мм и макар куршумите да не бяха особено големи или мощни, тези оръжия си вършеха работата благодарение на скорострелността. Първата моторница беше надупчена от носа до кърмата, преди сомалийците въобще да осъзнаят какво се случва. Пиратът на кормилото загина на място, двама от екипажа също. Другите двама се хвърлиха във водата, когато безконтролната моторница заби нос в една вълна и се обърна.

От другата страна на „Орегон“ втората картечница нанесе още по-разрушителни поражения върху друга от моторниците. Тя избухна в пламъци, когато изтеклият от пробития резервоар бензин заля горещия двигател и избухна. Огненото кълбо приличаше едно към едно на произвежданите в Холивуд. Третата моторница обърна и с максимална скорост се изнесе към хоризонта, преди някоя от картечниците да успее да я нападне. Обаче на кораба — майка, който бързо се бе приближил, изглежда не бяха разбрали какво се е случило на техните другари. Те поддържаха курса и скоростта, надявайки се, че могат да проведат още едно нападение срещу кърмата на очакващата ги плячка.

Мак Ди отново натисна иконката за прицелване. Дулото на едната М-60 се вдигна нагоре механично, за да компенсира голямото разстояние, на което беше мишената, и предварението. Компютърът взе под внимание дори балистичните промени в поведението на куршумите заради сгорещените вече от стрелбата цеви.

Картечницата изтрака отново в момента, когато мъжът се готвеше да вдигне ерпегето на рамото си. Беше пронизан няколко пъти, но все пак успя да натисне спусъка. Проблемът на сомалийците обаче беше, че падайки, се бе завъртял и оръжието сочеше към тяхната палуба. Граната мина през палубата на кораба-майка и проби обшивката на трюма, без дори да се взриви. Дупката в корпуса се превърна в огромен отвор, който и без продължаващия обстрел от картечницата щеше да види сметката на екипажа.

От първия изстрел до последния беше минала по-малко от минута. Лоулес си пое дъх дълбоко, докато останалите от екипажа се изсипаха в командния център с Кабрило начело. Беше по бански, наметнат с хавлия и от него капеше вода, без да забелязва. Тялото му леко намирисваше на хлор, защото идваше от корабния басейн.

— Пирати с моторници. Три на брой. Две бяха потопени, а третата побягна към хоризонта. Корабът майка се приближи и също го отнесе — докладва Мак Ди, защото знаеше какво иска началството.

— Повреди?

— Стрелба с гранатомет по кърмата. Очаквам доклад от екипа по контрол на повредите. Скоростта и курсът са непроменени. Оръжията вече са прибрани.

Хуан погледна квадратчето в ъгъла на екрана, на което се виждаха четиримата охранители пред люка на трюма. Те разговаряха оживено и накрая, изглежда, бяха стигнали до някакво решение. Един от тях преметна автомата през рамо и се насочи към най-близката стълба, която щеше да го изведе на главната палуба.

— Предполагам — помисли на глас Хуан, — че ще е по-добре да отида при него, за да му кажа какво се е случило. Мак Ди, изкарай пак двете картечници. Ще му кажа, че аз и Линк сме стреляли.

Най-накрая се появи и Макс Хенли.

— Някакви повреди? — попита го Хуан, защото знаеше, че първата му работа е била да провери любимия си кораб.

— Скоро няма да можем да си сменим името, защото магнитното ми табло е разбито, иначе няма никакви други повреди.

— Добре, така или иначе подозирахме, че това ще се случи. Сега ще изчакаме, за да видим дали ще ни нападнат отново. Това ще докаже веднъж завинаги, че между крадците няма чест.

 

 

Шест дена по-късно, когато Линда Рос беше дежурна в командния център и „Орегон“ се изравни с остров Суматра, готвейки се за финалния спринт до Джакарта, Хуан и Хали бяха на вахта на мостика. На всеки няколко минути Линда оглеждаше различните компютърни екрани за следи от някакви проблеми на кораба. После впиваше очи в големия главен екран. На него се виждаха изображения от морето пред носа и зад кърмата, както и прозорец с резултатите от завъртането на радарната антена горе над мостика. В друг прозорец на екрана се виждаше новинарско предаване на живо, в което обсъждаха нарасналото напрежение между Китай и Япония заради откриването на огромно газово находище близо до няколко спорни острова. След това хвърляше око на прозореца, който показваше четиримата охранители пред люка на трюма. Мъжете бяха небръснати и умората от това да са постоянно нащрек се беше изписала по хлътналите им лица и превитите рамене.

Не можеше да им се отрече професионализмът. Бяха недоверчиви към непознати и се държаха един за друг. Макар сега тримата араби всеки ден да си позволяваха по половин час на палубата, Уинтърс никога не напускаше поста си.

Тя не забеляза нищо особено, но осъзна, че нещо не е наред едва когато се вторачи по-продължително в екрана.

През цялото време, откакто бяха отплавали, само един от пазачите спеше, а другите пазеха. Отне й ценно време да осъзнае, че в момента трима от пазачите спят, а четвъртия го няма. Картината не беше много ясна, но успя да установи, че липсва артилеристът Уинтърс, а тримата, които лежат на палубата, са екзекутирани. Кръвта беше малко, но всеки от тях имаше куршум в тила.

Тя точно щеше да се свърже с Хуан да му каже какво се е случило, когато двигателите изведнъж спряха. Очевидно Уинтърс беше разполагал с достатъчно време, за да се качи на мостика и да поеме командването на кораба. Линда беше сигурна, че е наредил на Хуан да изключи двигателите. „Орегон“ сега лежеше на дрейф под командването на предател и крадец. Точно както при атаката на сомалийците, Кабрило беше предвидил, че нещо подобно ще се случи. Затова беше заповядал, когато започне следващото нападение, да се изчака, за да видят как ще се развият нещата.

Линда се обади на Макс, Ерик и Марк да дойдат в командния център. Засега запази контрола на мостика, но искаше екип А да е на мястото си, когато си върнат кораба, и тогава щеше да го прехвърли отново в командния център. Провери антената на радара. На около осемдесет мили от тях имаше плавателен съд и докато гледаше, иконката се раздели на две приближаващи се към тях единици. След няколко секунди разбра, че от бързо приближаващия се тайнствен кораб е излетял хеликоптер, който се носеше към тях с повече от сто възела.

— Започва се.

Кабрило можеше още през първите няколко секунди да сложи край на бунта на Малкълм Уинтърс, ако бе пожелал това. Уинтърс беше добър в промъкването към мостика, но Хуан го беше видял в отражението върху стара кутия за кафе, която стоеше на лавицата под предните стъкла.

Вместо да реагира, той си остана седнал, сякаш не знае какво става, докато Уинтърс не опря цевта на своята още топла „Берета“ в тила му.

— Капитане, съжалявам за това, но има промяна в плановете.

Хали обърна глава и си пое дъх със свистене, защото не беше чул идването на Уинтърс, докато той не заговори.

— Стой спокойно — каза Хуан на арабски.

— Слушам, капитане. — Хали влезе в ролята на уплашен моряк.

— Какво искаш? — премина Кабрило на английски.

— Първо, да изключиш двигателите. — Уинтърс се отдръпна назад, за да може да държи и двамата под око. През врата му беше окачен автомат М-4.

Хуан предположи, че ветеран като артилериста Уинтърс, изкарал три командировки в Ирак, вероятно говори малко арабски. Затова даде съответните нареждания на Хали, който беше на щурвала. Боботенето на двигателите, всъщност запис, който служеше за прикритие на воя от истинските двигатели на „Орегон“, утихна и сега единственото, което се чуваше, беше съскането на водата, която се триеше в стоманения корпус.

Сутринта беше прекрасна, каквато може да бъде само в тропиците. Слънцето се беше издигнало на хоризонта, но горещината и влагата още не бяха настъпили. Полъхваше съвсем слаб ветрец и водата беше спокойна — вълните бяха високи само няколко сантиметра.

— С какви други оръжия разполагате, освен двете М-60, които миналата седмица използвахте срещу пиратите? — попита артилеристът.

Кабрило трябваше да признае, че е впечатлен. Като се съди по среброто в късо и високо подстриганата му коса, Уинтърс беше по-близо до петдесетака, отколкото до четирийсетте. В продължение на седмица беше подложен на стрес, живееше от кофеинови таблетки и спеше малко, но въпреки това изглеждаше добре. Е, да, беше брадясал и очите му бяха зачервени, но не беше махнал с ръка на военната дисциплина, нито на поведението на военен. При други обстоятелства те двамата можеха да бъдат приятели.

— В сейфа на моята каюта имам пистолет „Токарев“, а първият ми инженер има ловна пушка.

— Кажи му да ги донесе. Да ги плъзне през задната врата на мостика. Ако видя него или някой друг член на екипажа, ще умреш. Ясно ли е?

— Да. — Хуан предаде заповедите и откри, че Уинтърс, изглежда, ги разбира, защото кимна, когато обясни, че ловната пушка трябва да е отворена, а пистолетът без пълнител и патрон в цевта. Няколко минути по-късно оръжията бяха плъзнати през леко отворената задна врата на мостика. Уинтърс се загледа с присвити очи в пистолета, после кимна доволен, че пълнителят е изваден.

— Капитане, моля те, хвърли ги през борда.

Кабрило вдигна оръжията, отиде до дяснобордовото крило на мостика и ги запрати във водата. Знаеше, че Уинтърс не го е особено грижа за двете картечници на палубата. В тясното пространство на мостика те щяха да убият както него, така и заложниците.

Хуан се върна и застана до щурвала. За всеки случай Уинтърс се беше дръпнал назад от прозорците, за да не бъде прострелян от снайпер, ако го бяха излъгали за броя на оръжията. Това също впечатли Хуан.

— И сега какво?

— Искам кранистът да започне да вади празните контейнери и да ги изхвърля през борда.

— Какво ще кажат тримата ти другари по въпроса? — попита Хуан.

— Те са мъртви — отговори той безцеремонно. — Изпълнявай заповедите ми. Кажи на щурмана да излезе в коридора зад нас и да чака заповеди.

Хуан каза на Хали какво да прави. Отне му малко повече време да организира палубната команда. Еди Сенг и Франклин Линкълн скоро излязоха от надстройката и се упътиха към мачтовия кран. Еди запали дизеловия двигател, който задвижваше крана и макар да пушеше така, сякаш ей сега ще предаде Богу дух, почукваше ситно като шевна машина.

Линк застана на пулта за управление, а Еди се качи на първия от подредените на палубата празни контейнери. Влачеше ръждясало метално въже с четири куки в краищата, които закачи на ушите на контейнера, и примка в центъра, която плъзна върху куката, която Франклин беше спуснал.

Когато един от контейнерите вече се люлееше извън борда над водата, се разнесе нов шум — не можеше да се сбърка плющенето на хеликоптерни винтове. Шумът се усили, докато не изпълни целия кораб и главата на Кабрило. Не можеше да види хеликоптера, защото идваше от югоизток и скоро зависна над кърмата. Той показа с движение на Уинтърс, че иска да погледне от крилото на мостика. Старият артилерист кимна с глава.

Кабрило излезе в изкуствената буря, предизвикана от винта на „Сикорски S-70“ — цивилното изпълнение на „Блекхоук“. Страничната му врата вече беше отворена и щом се стабилизира над задната палуба, чифт дебели въжета бяха изхвърлени от нея и преди още напълно да се разгънат, двама мъже започнаха бързо да се спускат по тях и спряха миг преди да се стоварят върху стоманата на палубата. Секунда по-късно ги последва друга двойка.

След това хеликоптерът се стрелна настрана и пое обратно в южна посока. Мъжете бяха облечени в черни бойни униформи и бяха натоварени с оръжия и оборудване. Бяха се спуснали с бързината на бойци от спецчасти, каквито очевидно са били преди.

— Екипажът ти не бива да излиза. Не ме интересува къде ще стоят, но ако се покажат на врата или люк, ще бъдат застреляни.

— Хали — подвикна Хуан.

— Да, капитане. Какъв беше този шум?

— Още четирима войници се качиха на кораба. Кажи на хората, че искам всички да се съберат в столовата и да чакат там. Никой не бива да излиза на палубата. Разбра ли?

— Да, капитане. Ще чакаме в трапезарията, докато ни кажеш.

Хуан се запита дали той и неговите хора щяха да оцелеят в това изпитание, или Уинтърс и неговите началници възнамеряваха да ги елиминират като възможни свидетели. Подозираше, че планират второто. Не само че така щяха да се отърват от свидетелите, но потапянето на кораба щеше да скрие истината и от шефовете на организираната престъпност. Един сърцераздирателен зов за помощ, а когато спасителите пристигнат, корабът вече ще е на дъното, откъдето е невъзможно да бъде изваден. И ето — един милиард долара в джоба, без да ти досаждат партньори.

Празният контейнер се стовари върху водната повърхност с оглушителен плисък и се залюшка във водата като бучка лед в питие. Еди откачи стоманените въжета от ушите и Франклин го върна обратно на борда.

Уинтърс изруга — беше погледнал през прозореца. Вече не се страхуваше от снайперист, след като неговите хора бяха овладели палубата.

— Забравих да ти кажа да отворят вратата на контейнера, за да потъне.

— Ще им наредя — кимна Кабрило. На една от лавиците стоеше стар мегафон.

— Капитане, ако излезеш, още преди да си направил и две крачки, моите хора ще те убият. Екипажът ти говори ли английски?

— Да.

Бившият морски пехотинец излезе на крилото на мостика.

— Задръжте, аз съм Уинтърс! — Усиленият му от мегафона глас забоботи и заехтя, а двама от мъжете на палубата свалиха оръжията си, които в първия миг бяха насочили към него. — Двамата, които работите с крана! Отсега нататък отваряйте вратите на контейнерите, така че да потънат. Ако сте разбрали, вдигнете ръка.

Морякът азиатец, с когото Уинтърс се беше срещнал на кея в Ум Касър, нервно вдигна ръка. Макар да бе разговарял с мъжете отвън, през цялото време беше държал Председателя на мушка и не беше отместил поглед от него.

Бяха им нужни три часа, за да разтоварят всички празни контейнери. Докато Еди и Линк приключат, към тях се беше приближил кораб. Приличаше на типичен работен кораб за обслужване на петролните платформи с квадратната надстройка, приклекнала над носа, и дългата открита палуба. На палубата стоеше хеликоптерът „Сикорски“, който беше спуснал хората на „Орегон“, както и един огромен кран на гумени вериги. Между тях имаше достатъчно място за Контейнера.

Кабрило веднага се досети защо бяха докарали свой кран. Когато мисията за кражба на Контейнера е била замислена, Уинтърс и неговите американски другари не са знаели дали корабът, избран да изнесе парите от Ирак, разполага с кран за товарене. Затова разумно бяха решили за всеки случай да се подсигурят и го бяха докарали за срещата в открито море.

— В случай, че се питаш какво ще стане с вас — няма да ви убием — обяви Уинтърс някак мимоходом, докато наблюдаваше как другарите му се приближават на пълен ход.

— Не съм много сигурен — възрази Хуан.

— Не, истина е. Така, както виждаме нещата, вие не можете да се появите в Джакарта с историята, че ние сме предали останалите. Или ще ви повярват, или не, но със сигурност ще ви накарат да си платите за загубата на парите им. Единственият ви шанс е да продадете този кораб в някое малко пристанище и да изчезнете.

Кабрило не отговори.

— Дошло ми е до гуша от убиване — продължи Уинтърс. — Тримата долу… — Гласът му изведнъж се изгуби, когато нов шум обгърна кораба — високият писък на една от 20-калибровите картечници „Гатлинг“, която откри огън по наближаващия работен кораб. Куршумите се забиха в кърмата му като ноктите на хищник, който сграбчва своята плячка. Разкъсваха стоманата като хартия. Рулят на кораба беше направо откъснат, а другите унищожиха салника, от който излизаше валът на единичния винт. Самият вал беше прекъснат, а бронзовият винт се откъсна като гнил плод от дърво.

В машинното отделение започна да нахлува вода, и то с такава бързина, че моряците нямаха никаква възможност да се спасят. Огънят трая само няколко секунди, но те бяха достатъчни да осъдят кораба на бърза смърт.

Хуан очакваше картечния откос. Всичко беше предварително планирано, докато разиграваха различни сценарии на абордаж. Ако до „Орегон“ се бе приближил хеликоптер, за да вдигне контейнера, щяха да го свалят. Бяха оставили „Сикорски“ на мира, защото първо трябваше да бъдат разтоварени празните контейнери. А и защото нямаше нужната подемна сила, за да отнесе пълния с долари контейнер.

Това бяха стодоларови банкноти и той със сигурност тежеше единайсет тона. Единайсет хиляди килограма пари. Ако имаше и по-малки на стойност банкноти, щеше да тежи повече.

Разсейването от стрелбата не осигури на Кабрило никакъв шанс. Старият артилерист едва не го простреля в лицето, когато се хвърли напред. Бившият морски пехотинец имаше рефлексите на олимпийски сабльор и концентрацията на учител по Зен. Макар гатлингът да продължаваше смъртоносното си дело, Уинтърс беше готов за бой. Хуан едва успя да блъсне ръката на артилериста, който стреля четири пъти бързо покрай главата му. Експлозиите го заглушиха. Сблъскаха се гърди в гърди и Хуан изпита усещането, че се е блъснал в бетонна стена. Уинтърс беше висок колкото него, но под свободно падащата риза тялото му беше покрито с корави мускули. Морският пехотинец нанесе рязък удар с глава, който щеше да строши носа на Хуан, ако не се беше дръпнал навреме, без да пуска ръката на Уинтърс, в която държеше пистолета. Последва мощен ритник към чатала и Председателя премести крака си така, че да поеме удара с бедрото. Кракът му изтръпна чак до малкия пръст.

Повечето хора, въоръжени с пистолет, биха се съсредоточили върху използването му и биха пренебрегнали всичко останало. Но не и този. Артилеристът се хвърли срещу Хуан с всички сили. Все едно пистолетът, който стискаше в десницата си, не беше от значение. Междувременно Кабрило се откри за удари и ритници, защото беше принуден да стиска ръката му с пистолета.

Гатлингът най-сетне замълча, а от дупките в корпуса на работния кораб се виеше пушек. Боят на мостика беше в седмата си секунда, когато Кабрило осъзна, че най-вероятно ще го изгуби. Идеята за поражение го възпламени. Заблъска ръката на Уинтърс в рамката на прозореца дотогава, докато не изтърва оръжието.

Пусна ръката, защото знаеше, че в момента ще е безполезна за противника му, и нанесе поредица удари, които артилеристът умело отби. Хуан трябваше да спечели само още няколко секунди. Планът предвиждаше хората му да сломят съпротивата на мъжете на палубата, а после да превземат отново мостика. Всеки момент Макс щеше да се втурне през вратата, следван по петите от Линк и Мак Ди.

Дясната ръка на Уинтърс би трябвало да е безполезна, но въпреки това измъкна от канията боен нож, който носеше привързан под ръкава на ризата. Кабрило се пребори с естествения подтик да избяга от острието. Вместо това пристъпи към него, намалявайки по този начин възможността на противника си да размахва ножа. Уинтърс нанесе удар и заби острието в рамото му. Кабрило хвана бившия морски пехотинец за китката, но артилеристът разполагаше с по-добра позиция и съответно преимущество, затова острието сряза трапецовидния му мускул. Уинтърс завъртя ножа, търсейки големите артерии, които захранваха мозъка на Хуан с кръв.

Кръвта му плисна от раната надолу по гърдите. Кабрило изрева в опита си да попречи на острието да проникне по-дълбоко, а Уинтърс вложи всичко в усилието да го забие още по-навътре.

Проникна още два сантиметра и половина. Колкото по-дълбоко го забиваше, толкова по-малко Хуан можеше да контролира безмилостния му ход. Усети, че противникът му започна да събира сили за едно последно усилие, последен удар, който щеше да го убие.

Почувства пръските кръв по лицето си още преди да чуе изстрела. Уинтърс рухна мъртъв, като изтръгна жестоко ножа от раната, стоварвайки се на купчина в краката му. Макс стоеше в рамката на вратата към кърмата, стиснал компактен „Глок“ в ръка, който сочеше към тавана, а от дулото му продължаваше да се вие дим.

— Другите четирима се предадоха без бой — съобщи Хенли.

— Мамка му, разполагах с предимство, а този кучи син едва не ме уби… — Хуан нави ръкава на подгизналата си от кръв риза, за да огледа раната. Разрезът беше малък и се процеждаха само капки кръв.

— По-добре повикай Хъкс с комплекта за първа помощ — кротко настоя Макс.

— Грижата ти за моето здраве е направо трогателна.

— Аха, нали току-що ти спасих живота.

— Не мога да го отрека. — Хуан погледна надолу към трупа на Уинтърс. — Корав тип беше.

— Каквото и да казват, няма бивш морски пехотинец.

След няколко минути мостикът се изпълни с хора.

Хъкс накара Хуан да свали ризата и да седне, за да може да почисти, зашие и превърже раната. Макс се грижеше за спасяването на пътниците и екипажа на потъващия работен кораб. Той потъваше откъм кърмата толкова бързо, че носът му вече стърчеше над водата. Всичко се развиваше с такава шеметна бързина, че нямаше време да спуснат спасителните лодки. Хората от кораба, със спасителни жилетки и без, направо скачаха във водата и започваха да плуват към търговския кораб, който се бяха готвили да ограбят.

Въоръжените Линда, Мак Ди и Майк Троно стояха до спуснатия трап, готови да посрещнат гостите.

Кабрило отказа всичко по-силно от „Тиленол“ и се надигна от мястото си навреме, за да види как кранът се откъсва от веригите, които го държаха, и се стоварва върху наклонената палуба, смазвайки хеликоптера, вече наполовина под водата.

— Някой няма да си получи обратно играчките.

— Доларите на донъти — измисли Макс нов лозунг, докато дъвчеше мундщука на старата си лула. — Работният кораб и кранът сигурно са наети, но хеликоптерът вероятно принадлежи на човека, финансирал тази малка пиратска експедиция.

— Съгласен, това е и моето мнение — кимна Хуан.

В този момент носът на работния кораб се вирна право нагоре, а от безчислените дупки от 20-милиметровите куршуми в корпуса със свистене излизаше въздух и правеше мехурчета. След секунди кораба вече го нямаше. Още няколко мига водата продължи да ври и кипи, но корпусът вече беше толкова надълбоко, че и това престана. Всичко, което остана от него, беше голямо маслено петно и разни неразличими по вид плавеи.

Първите оцелели стигнаха до трапа. На палубата ги претърсваха за оръжия, после им казваха да седнат на ръцете си в откритата част на палубата, където вече бяха настанени четиримата, долетели с хеликоптера.

Хуан и Макс слязоха от мостика, за да огледат улова си. Както бяха предположили, екипажът на работния кораб се състоеше от наемници. В случая това бяха индонезийци, които навярно бяха работили по петролните платформи на Бруней. Щяха да ги задържат и разпитат, но накрая щяха да ги освободят. Онова, от което Хуан се интересуваше, бяха четиримата западняци. Подозираше, че сред тях са онези двамата от кея в Ирак. Другите двама бяха по-възрастни и макар да изглеждаха като двойка удавени плъхове, след като неочаквано им се бе наложило да плуват, излъчваха някакво надуто достойнство и предразположение към надменност. Не разпозна никого от двамата, а когато ги запита за имената им, не отговориха.

Кабрило направи гримаса, извади телефона си, засне лицата им и изпрати снимките на Марк Мърфи, който още беше свързан с базите данни на Департамента по отбрана. Получиха отговора веднага и той направо слиса Хуан.

— Макс, знаеш ли кой е тук при нас?

— Плъхове.

— Прав си, но единият е и бивш заместник-подсекретар от армията.

— Ха, това истинска длъжност ли е — заместник-подсекретар?

— Човек направо да се влюби в бюрокрацията, нали, господин Хилман? Не знам кой е вашият приятел, но предполагам, че вие сте главният тук.

— Кои сте вие?

— Съжалявам, но тук аз ще задавам въпросите. Мисля си, ужасно е смешно, че си вярвал във възможността да се измъкнеш. Наистина ли си смятал, че Пентагонът ще отпише просто така един милиард долара? Милиард долара, които не могат да бъдат проследени? Та тези пари с години биха захранвали незаконни операции, а ти си вярвал, че военните просто ще ги забравят?

Унилият поглед, който мъжът отправи към Хуан, показа, че наистина беше вярвал в тази възможност или най-малкото се беше надявал.

— Връщането на тези пари се планира от години — продължи Хуан. — Вярно, че никой не знаеше у кого са, но бяхме напълно сигурни, че ще ги върнем. Дори знаехме, че накрая ти и иракските ти другари ще се хванете за гушите. Ако бяхме стигнали до Джакарта, сигурен съм, че там щяха да ни посрещнат стотина от най-добрите шантави ислямисти на „Ал Кайда“.

— Къде е Уинтърс топчията? — попита един от приятелите му от Ум Касър, мъжът, когото подозираха, че е бил командир на артилериста.

— Той от твоите хора ли беше? — попита Хуан.

— Имах привилегията да бъда негов командир по време на последната му командировка.

— Добър морски пехотинец ли беше?

— Най-добрият.

— Мъртъв е. — Явно мъжът вече се бе досетил, защото не реагира. — Макс го застреля, докато той се опитваше да ме заколи като свиня. И сега завинаги ще знаят най-добрия морски пехотинец като предател и крадец. Сигурно всички се гордеете със себе си.

— Какво ще стане от тук насетне? — попита един от мъжете, които се бяха спуснали с въже от хеликоптера.

Изглеждаше твърде млад, за да е част от първоначалния заговор. Хуан предположи, че е някогашен войник, който сега работи като наемник. Вероятно не знаеше за какво точно става дума.

— След няколко часа кораб амфибия на военния флот, който ни следва от момента, в който напуснахме Персийския залив, ще се появи на хоризонта. Ще изпратят катер да ви прибере и голям хеликоптер „Чинук“ за Контейнера. Вие четиримата, които се спуснахте по въжета на моя кораб, ще бъдете обвинени в пиратство, съдени и осъдени. А тези симпатяги, без да бъдат съдени, вероятно ще прекарат остатъка от живота си в най-лошия затвор на неназована съюзна държава. Ако си падах по залозите, бих заложил на Субсахарска Африка, където процентът на заболелите от СПИН сред затворниците е близо петдесет.

Хилман и другарят му видимо пребледняха.

— Нали разбираш, господин Хилман — добави добродушно Хуан, — Чичо Сам никога не би признал толкова огромна кражба. Ако го направи, нашето правителство би изглеждало неспособно, следователно вас просто ще ви заметат под килима.

— Вижда се колко разбираш — презрително изплю бившият заместник-подсекретар в Департамента по отбраната. — Ще ми предложат сделка, защото не аз съм „мозъкът“. Мога да им кажа имената и после ще си тръгна като свободен човек.

Кабрило се наведе към него, за да може мъжът да види неговата омраза и радостта, че се е провалил.

— Точно в това е проблемът ти, мой човек. Ти си с достатъчно висок чин за техния вкус. Ти ще опереш пешкира. Колкото щеш да им пееш, просто няма да ти обърнат внимание.

След тази размяна на любезности двамата с Макс си тръгнаха. Не знаеше дали заплахата му ще се осъществи, но му беше приятно да види, че Хилман вече трепери при мисълта за това какво го чака.

Еди и Линк извадиха последния контейнер от трюма след спечелената битка и го спуснаха на палубата. Кабрило и Хенли го обиколиха веднъж. Митническите печати си бяха още на мястото. Хуан сложи ръка върху стоманената страна на Контейнера, сякаш можеше да почувства онова, което е вътре.

— Изкушава ли те? — попита Макс.

— Не започвай отново. Обаче има нещо, което трябва да направя. На Овърхолт няма да му е особено приятно, но трябва да им хвърля поне един поглед. — Той завъртя дръжката и отвори задната врата, като при това счупи крехките печати.

Онова, което се откри пред очите му, бяха квадратни денкове с размерите на бали сено, увити в разноцветно пластмасово фолио. Подредени бяха като всяка друга стока един върху друг и стигаха чак до тавана. Можеха да бъдат щайги с портокали, таблети или каквато и да е друга стока, превозвана в морски контейнер.

— Уха! — възкликна Макс, — а ти какво очакваше? Пещерата на Али Баба?

Хуан се съгласи, че приятелят му е бил прав.

— Обаче това не пречи човек да се надява, нали?

Той с мъка свали един от денковете и сряза пластмасовата обвивка с ножа, който винаги носеше. Остра болка прониза рамото му и му напомни, че няколко дена трябва да я кара по-кротко. Той отвори среза достатъчно, за да извади бала пари — осемсантиметрова пачка стодоларови банкноти.

— Някъде четох, че пачка от хиляда американски еднодоларови банкноти е дебела осем сантиметра. Значи тук трябва да има сто хиляди.

Двамата впериха очи в невероятното съкровище и бавно се превърнаха в едни от малкото хора на тази планета, които имат някаква представа какво означава сумата един милиард долара.

Той върна пачката на мястото й и кимна на Макс да качи денка в Контейнера. Затвориха вратата и свалиха лоста, който изщрака с една завършеност, която слагаше точка на осемгодишната операция. Иронията беше, че техният хонорар най-вероятно щеше да дойде от същото това съкровище, след като то стигне до съответната черна каса.

Часове по-късно, след като устроиха моряшко погребение на мъртвите иракчани, а затворниците и парите бяха прехвърлени на американския военен кораб „Боксер“, Председателя даде вечеря на екипажа в трапезарията и под оглушителни аплодисменти разпредели сумите, които всеки член на екипажа щеше да получи от хонорара за спасяването на Контейнера.

Както съдбата често разпорежда, а в тяхната работа тя редовно раздаваше картите, Хуан точно си беше налял втора чаша „Вьов Клико“, когато телефонът в джоба му завибрира.

Беше вахтеният офицер от командния център.

— Председателю, съжалявам, че ще ти разваля празненството, но имаш обаждане на частната ти линия.

— Детето — измърмори под нос Кабрило. Трябваше да е той, а това означаваше, че брокерът на информация е открил Пьотър Кенин. След това ненавременно, но доходоносно отклонение щяха да поемат отново по следите на убиеца на Юрий Бородин.