Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (12)

11.

Едно от нещата, които Хуан Кабрило харесваше в Ню Йорк, беше, че достатъчно пари можеха да ти доставят всичко, което поискаш, независимо дали е ден или нощ. Така в седем сутринта на следващата сутрин се оказа на път в северна посока, седнал зад волана на „Порше Кайман S“. Тъй като през по-голямата част от годината бяха в морето, той нямаше много възможности да кара кола. Затова, когато предната вечер стана ясно, че времето, нужно, за да стигне до столицата на Върмонт със самолет, е почти толкова, колкото с кола, той реши да наеме някой спортен автомобил. Търговецът на екзотични коли би могъл да му намери някое „Ламборгини“ или „Порше GT-3“, но всички тези криле и спойлери действаха на пътната полиция като червеното наметало на тореадора.

Полицейските капани за превишена скорост нямаше да са опасни, след като беше взел от корабните складове детектори за радари и лидари^[1]. С тяхна помощ спирачките от керамична сплав на поршето щяха да имат достатъчно време, за да намалят скоростта.

Преди да потегли, вкара в джипиеса на колата най-ефективния маршрут и когато видя, че е съставен главно от магистрали, го програмира да потърси тихи странични пътища. След като успя да се измъкне от хаоса на задръстванията, които държаха Ню Йорк и предградията му в хватката си, се озова на двулентов асфалтиран път, по който нямаше много движение, като се изключат малкото трактори и пикапите на местните, които пътуваха по работа.

Шестцилиндровият двигател, разположен точно зад ниските извити седалки, боботеше с нетърпеливо очакване, докато той работеше със скоростите и волана и насочваше пъргавия спортен автомобил по широките завои първо в Кънектикът и след това из планината Бъркшър в Западен Масачузетс. Благоразумието го караше да не бърза, когато минаваше през малките градчета, струпани край пътя на гроздове от уморени магазинни фасади и само с по няколко преки, преди отново да се отворят към безлюдната земеделска земя. Черно-бели холщайнски крави пасяха по полята, сякаш бяха специално сложени там, за да могат туристите да ги снимат.

Макар да беше изцяло съсредоточен да държи поршето залепено върху асфалта, все пак не преставаше да си мисли на какво беше попаднала Корпорацията. Знаеше само, че е тайна, заради която Пьотър Кенин беше готов да убива. Юрий, Карл Петровски, възрастният узбек Юсуф — всички бяха умрели заради нея. От онова, което Кабрило знаеше за адмирал Кенин, тайната сигурно беше свързана с някой руски проект в областта на отбраната. Хуан беше сигурен, че ако Юрий е допълвал скромната си моряшка заплата с продажбата на военни технологии, то и Кенин прави същото. Другото, в което беше сигурен, бе, че тази технология се основава на нещо, открито от Никола Тесла преди повече от век.

Влагаше малко вяра в теорията на Марк за телепортирането въпреки куцата подкрепа на Макс, но поне не отхвърляше направо идеята. Хуан беше сигурен, че тяхното проучване щеше да открие по-приемливо обяснение как яхтата на Джордж Уестингхаус се е озовала от другата страна на планетата.

 

 

Град Монпелие е разположен посред планините по протежение на река Винуски — централната артерия на щата. След като пресече реката по един от многото мостове, които обслужваха града с осем хиляди жители, Кабрило бързо се озова пред внушителната сграда на щатското събрание в стил Гръцко възраждане. Беше облицована с гранит, а куполът й беше позлатен. Малко по-нататък се озова в централния градски район, който приличаше на излязъл от картините на Норман Рокуел. Тук нямаше сгради с повече от четири етажа и всяка постройка бе украсена с вълнуващи архитектурни детайли. Направо изпита съжаление към предприемачите, които биха се опитали да получат разрешение за разрушаването на подобна красота.

Когато се озова на две преки от своята цел, паркира на паркинга на малка сграда с апартаменти и използва предния капак, за да прикрие, че си нахлузва раменен кобур. После облече черен блейзер, ушит така, че да скрива издайническата издутина от неговия полуавтоматичен пистолет FN 75. Под сакото беше облякъл бяла копринена оксфордска риза с отворена яка.

Минутка по-късно стигна до къщата в стил кралица Ана, която цялата беше в ярки цветове на меденка, прави тавански прозорци и заострени кулички. Нямаше въобще да се изненада, ако наистина беше направена от тесто за меденки. До стогодишната къща беше пристроен гараж, очевидно от по-ново време, но човекът, свършил работата, се бе опитал да наподоби деликатната архитектура на сградата. С една дума, мястото беше очарователно. И имаше вид на съвършеното скривалище за професор, който се е оттеглил от Масачузетския технологичен институт.

Кабрило се измъкна от колата и закрачи по каменната пътека към предната веранда и входната врата. Имаше електрически звънец, но той реши, че ще бъде по-подходящо да използва месинговото чукало.

— Един момент — се чу приглушен глас отвътре.

Ако на Хуан му се наложеше да определи колко точно продължава един момент, можеше да се осланя за това на човека, който след миг отвори вратата.

— Да?

Професор Тенисън беше понапълнял от времето, когато е била правена снимката, която Кабрило беше видял. Лицето му беше по-месесто, но със здравословен блясък. На главата си носеше широкопола панамена шапка, на краката имаше гумени ботуши, а под колана му бяха затъкнати работни ръкавици. Беше оставил и редица мръсни отпечатъци по полирания паркет от черешово дърво, когато бе пресякъл от отворената задна врата до входната. Очевидно още не беше забелязал белята.

— Професор Тенисън?

— Да, мога ли да ви помогна?

— Искрено се надявам, професоре. Казвам се Джон Смит и бих искал да поговорим за Никола Тесла.

Тенисън примигна и изражението му стана леко предпазливо.

— Книга ли пишете?

— Не, господине. Провеждам едно проучване.

— И с какво се занимавате, господин… ааа…

— Смит, професор Тенисън. Джон Смит. Работя в един мозъчен тръст, който консултира правителството за външната политика и сигурността.

Това може да свърши по два начина, помисли си Кабрило. Или Тенисън ще се покаже ужасен и няма да иска да има нищо общо с правителството и ще му покаже вратата, или ще се наслади на възможността да говори по любимата си тема, независимо кой е слушателят.

— Сигурността, а? И вие ли сте от хората, които си мислят, че някои страни от проучванията на Никола може да се използват за оръжия?

— Всъщност, професоре, тук съм, за да се уверя дали някой друг не го е направил вече.

Това сякаш засили любопитството на Тенисън. Той отвори вратата широко.

— Разбира се, може да поговорим малко, но трябва да си платите.

Като се съди по размерите и годините на къщата, професорът нямаше вид на човек, който има нужда от пари, затова Кабрило леко се смути, докато не чу продължението:

— Отрязах един стар бряст, но се страхувам, че вече не съм на годините да изкопая пъна. Здрав млад мъж като вас може да го извади за отрицателно време.

Хуан се усмихна.

— Дадено, но първо трябва да ползвам тоалетната. Пътуването не беше кратко.

— Дошли сте с кола от Вашингтон?

— Не, седалището ми е в Ню Йорк — отговори Кабрило, докато влизаше в къщата. Мебелите бяха безупречно чисти и му се стори, че това е оригиналното обзавеждане на къщата. Украсена с дърворезба колона се издигаше до втория етаж, докъдето водеше красива извита стълба. Хуан забеляза, че както в много домове от тази епоха, от камината нагоре върви комин с разклонения, за да отоплява спалните. Вдясно от входа имаше малка масичка, а до нея врата, която вероятно водеше в гаража. Забеляза, че купата, поставена върху масичката с тънки крака, вероятно беше дело на „Тифани“.

Тенисън забеляза интереса му към обзавеждането.

— Тази къща е принадлежала първо на моите баба и дядо, а след това на една леля, която остана стара мома — обясни той. — Тя я запази точно такава, както е била, като частно светилище, посветено на нейните майка и баща. Когато почина преди няколко години, аз също не можах да събера кураж да променя нещо.

— Прекрасно е — отбеляза Хуан.

— Да, но поддръжката е кошмар — оплака се Тенисън с лек смях. — Често се питам дали живея в къщата, или й слугувам.

Крановете и чешмите в банята изглеждаха като извадени от водопроводен музей. След като използва тоалетната с казанче, монтирано високо на стената, Хуан свали сакото и раменния кобур. Нямаше начин да изкопае пън, без Тенисън да забележи кобура, а от собствен опит знаеше, че цивилните се чувстват неловко в присъствието на въоръжени хора. Напъха пистолета в сакото си, сгъна го и го взе под мишница, за да се върне при Тенисън, застанал във вътрешния двор, ограден с тухлена ограда. Градината беше току-що започнала да цъфти и през лятото щеше да представлява весела смесица от цветове и аромати.

— Градинарството хоби ли ви е? — попита Хуан.

— За съжаление беше хоби на леля ми, не мое. Лично аз мразя да се занимавам с това, но какво мога да направя?

Той поведе Кабрило към лявата страна на оградената градина, където от тревата стърчеше около седемдесетсантиметров пън. До него лежаха лопата и брадва. Двойка червеношийки, които строяха гнездото си на съседното дърво, ги посрещна с чуруликане.

Хуан остави настрани сакото със загърнатия в него пистолет и взе лопатата.

— И така, господин Смит, кажете ми…

— Моля, наричайте ме Джон.

— Аз съм Уес. Според теб какво оръжие е изобретил Никола?

На Кабрило му хареса как Тенисън нарече изобретателя на малко име, сякаш е приятел, а не отдавна умрял непознат.

— Точно в това е проблемът. Не сме сигурни. Смятаме, че изследванията му са включени в отбранителна програма, но не знаем каква.

— Забележителен човек. Имам предвид Тесла. Накрая полудява и живее в мизерия горкият, но е доказан гений. Сигурен съм, че няма нужда да изброявам всичките му достижения в областта на изследването на електричеството: асинхронните електромотори, радиоконтрола, безжичните комуникации, запалителните свещи. Говори се, че в пристъпи на вдъхновение неговите открития и идеи му се явявали напълно оформени.

— А проучванията в областта на оръжията?

— Говори се, че късно в живота си искал да построи „лъч на мира“, по-късно известен като „смъртоносен лъч“. Монографията му на тема „Изкуството да се изпрати концентрирана неразсейваща се енергия през природната среда“ се съхранява в неговия белградски музей. Чел съм я — тя е чиста глупост. Теориите му са интересни, но уредът никога не би проработил. Прекарва известно време в опити да създаде самолет, който лети, като йонизира въздуха под него. Може би това е, което търсиш.

Докато копаеше, Хуан не можа да направи връзка между задвижвания от йоните самолет и кораба на Джордж Уестингхаус, озовал се в Аралско море.

— Били са приятели с Уестингхаус?

— О, да — закима енергично Тенисън — Уестингхаус вече е бил богат и финансирал тяхното сътрудничество.

— Възможно ли е да си представиш експеримент, който Тесла може да е провел на борда на яхтата на Уестингхаус „Лейди Маргарет“?

— Не — бързо отговори Тенисън.

Прекалено бързо, както доловиха обучените уши на Кабрило.

— На 1 август 1904 година или около тази дата?

— През 1904 Никола работи по кулата „Уордънклиф“ на Лонг Айлънд. Построена е за безжично предаване на електричество.

— Финансирането за този проект е събрано месец по-рано — изстреля Кабрило и наум благодари на Мърф и Стоун за паметната бележка, която му бяха приготвили. — Моля, професоре, това е важно. Преди няколко дни намерих „Лейди Маргарет“ заровена в пясъчното дъно на някогашното Аралско море.

Тенисън посивя, притисна ръка в сърцето си и отстъпи няколко крачки.

— Мили боже!

— Какво се е случило онази нощ? — притисна го Хуан. — Върху какво са работили?

Тенисън отиде до един от градинските столове и се тръшна на него.

— Става дума само за непреки свидетелства. Затова не ги публикувах в моята книга.

— Какво са се опитвали да направят? — Хуан остави лопатата на земята, за да насочи цялото си внимание към Тенисън.

— Експеримент, който, ако проработел, щели да покажат на военния флот на САЩ. Идеята била да се използва магнетизъм, за да се обвие кораб със светлина по такъв начин, че който го погледне, да не може да види светлината, отразявана от неговия корпус. Зрителното им поле щяло да мине над кораба по посока на другата страна.

— Оптическа маскировка?

— Точно така. Качили системата на „Лейди Маргарет“ и отплавали от Филаделфия, където работели в пристанищен склад, собственост на Тесла. С тях плавал и друг кораб, на който били наблюдателите. Доколкото знам, някой си капитан Пейн от военния департамент.

— И какво се случило?

— Никой не е напълно сигурен. Все още плавали навътре в морето встрани от плавателните коридори, когато „Лейди Маргарет“ изведнъж осветила небето със странна синя аура. Това продължило близо трийсет минути, после изгаснала. Когато отишли да проверят, яхтата вече я нямало. Предположили, че е потънала.

— Докладвали ли са аномалии на техния кораб? Нещо свързано с магнитни полета?

— Намекваш за историята на „Мохикан“?

Кабрило кимна.

— Разбира се, аз изследвах тази приказка колкото можах по-добре. Нищо от онова, което екипажът е преживял, не се е случило с кораба на наблюдателите, обаче трябва честно да призная, че те са плавали с дървена шлюпка. Значи в Аралско море, а?

— Да. Какво, мислиш, се е случило?

Тенисън замълча. Очите му зад дебелите стъкла в рамка от коруба на костенурка станаха безизразни и останаха вторачени в нищото.

— Професоре, какво има? За какво мислиш?

— Не съм сигурен — призна Тенисън. — Тази нощ „Лейди Маргарет“ изчезва. Това е сигурно. Казваш, че си я намерил в Казахстан?

— В узбекската част на Арал.

С поглед, още впит в предмет, който само той можеше да види, Тенисън каза:

— Никола умира през януари 1943 година. Носи се слух за нещо, случило се по-късно същата година. По-точно през октомври. Говори се за друг проект на военния флот, включващ кораба „Елдридж“.

Благодарение на дрънкането на Марк Мърфи, Кабрило знаеше достатъчно по въпроса, за да каже:

— За филаделфийския експеримент ли говориш? Той е напълно развенчан.

— Развенчан? — попита Тенисън, вперил гневен поглед в Кабрило. — Ти току-що си намерил „Лейди Маргарет“ в Узбекистан и си готов да отхвърлиш историята на военен кораб, който изчезва във Филаделфия и се появява в Ричмънд, Вирджиния? Слухът гласи, че корабът се върнал в родното пристанище, а някои моряци били залепени за палубата в гротескни пози, други пък били полудели от преживяното. — Той замълча, за да овладее чувствата си. — Извинявай, Джон, но това е съкрушително. Има още толкова много други неща около Никола, за които никога не бих могъл да пиша. Той е бил гений по начина, по който и Айнщайн беше гений, но историята напълно го е забравила, защото толкова от нещата, които е постигнал, са отхвърлени като хипотези или слухове.

— И какво се случило във Филаделфия? — попита Хуан внимателно, за да накара професора да продължи.

— Точно така. Филаделфия. Не много след смъртта на Никола ФБР поема контрол върху част от имота му под личното ръководство на Дж. Едгар Хувър. Претърсили хотелската стая, където е живял, така завзели и негов имот на филаделфийското крайбрежие. Историята с военния кораб „Елдридж“ е глупост. Но си остава в основата на онова, което са открили в склада край морето. Това, което се случило с „Елдридж“ не е интересно. Интересното е онова, което са намерили в склада на Никола.

Без съмнение Тенисън беше привлякъл изцяло вниманието на Кабрило.

— И какво са намерили?

— Друг кораб. Който бил модифициран. Бил малък стар миноносец, който Тесла купил с помощта на Уестингхаус. Твърдял, че има нова концепция, с която този път оптическият камуфлаж ще сработи. Обаче така и не успял да събере достатъчно пари, за да завърши проекта и корабът с години висял в пристанището до нахлуването на ФБР в склада. Прибрали всеки къс хартия, който намерили, но оставили кораба. Никола умира доста задлъжнял на общината, затова дават кораба на военния департамент, за да бъде нарязан за скрап и да се платят дълговете.

— Откъде знаеш всичко това и защо никога не съм чел за него?

Тенисън се усмихна.

— Заради един малко известен договор от времето на Втората световна война между американското правителство и мафията.

— Моля?

— Много добре ме чу. Нали разбираш, организираната престъпност контролира пристанищата в северозападната част на страната от Бостън до Уилмингтън, Делауер. За да работят пристанищата без проблеми, са били направени някои отстъпки на влиятелни мафиотски босове, включително Лъки Лучано, който е помилван и освободен от затвора след войната заради своето сътрудничество.

— Какво общо има това с кораба на Тесла?

— Моряците първо се опитали да запалят парните котли, за да го закарат в корабостроителница за рязане на скрап някъде по река Делауер. Успели, но един от моряците, без да иска, включил оборудването, което Тесла оставил свързано с корпуса на кораба. Когато машината заработила, имало двама души в помещението. Единият бил срязан на две от неизвестна сила и долната част на тялото му изчезнала. От там идва слухът за залепени за палубата на „Елдридж“ мъже. Говори се, че торсът на мъртвеца бил намерен изправен върху палубата и подпрян на ръце, сякаш се опитвал да се измъкне от нея.

Вторият изглеждал добре, но също бил мъртъв, кожата му била побеляла като чаршаф. По-късно се установява, че желязото в кръвта му било освободено от протеиновата си обвивка и токсичният шок го убил. Тези двамата се оказват много близки на местния мафиотски началник, не мога да си спомня името в момента, но сигурно няма нужда да казвам, че моряците и докерите се уплашили и не искали да работят на кораба. Заплашвали с пристанищна стачка, докато военните не се съгласили да извлекат кораба на буксир и да го потопят в Атлантика.

— Направили ли са го?

— Не са имали избор. Филаделфия е едно от най-важните пристанищни съоръжения на военния флот както за строеж на кораби, така и за ремонти. Не си заслужавало заради парите от скрапа на стар кораб да се излага всичко това на опасност.

— Защо военните не са проучили машината, която е убила двамата мъже?

— Сигурен съм, че са искали, но когато двайсет хиляди души заплашват, че ще зарежат работата си, а съюзниците маршируват нагоре по гръбнака на Италия и вече се трупат материали за нахлуването в Нормандия, те взимат благоразумното решение да запазят мира у дома.

— Как това, което току-що ми разказа, се превръща в историята на военния кораб „Елдридж“ и филаделфийския експеримент?

— През 1955 година авторът на странна книга за НЛО, Морис Джесъп, получава писмо от човек, който се представя за Карлос Алиенде. Алиенде се спира на Джесъп, защото в книгата си той твърди, че НЛО се задвижват от електромагнетизъм и че през войната военният флот е правел експерименти с такива сили на кораб във Филаделфия. Алиенде твърди, че изследванията се основават на Айнщайновата Теория на еднаквите полета, макар че Айнщайн така и не успява да примири всички природни сили в една елегантна формула, както прави с относителността.

Пишат си известно време, докато Джесъп не осъзнава, че Алиенде е маниак, и прекратява всички връзки с него. Никога не е установено кой в действителност е Алиенде, но аз вярвам, че е бил на кораба на Никола, когато тези двама мъже умират толкова тайнствено, и раздува невероятна история пред лековерния наивник.

Интересното е, че няколко години по-късно Службата за флотски изследвания се свързва с Джесъп относно анотиран екземпляр от негова книга, която някой им е изпратил. Той им съобщава, че загадъчните бележки са писани от Алиенде. През 1959 година Джесъп си урежда среща с доктор Менсън Валънтайн, човека, който по-късно ще открие варовиковата формация, наречена Улица Бимини^[2] във водите на Бахамите. Обаче Джесъп не идва на срещата. Открит е мъртъв в колата си в Маями с маркуч от ауспуха, вкаран през прозореца. Тази последна подробност дава храна на въображението на различните любители на конспиративни теории. Твърдят, че не е самоубийство, а е убит от френски агенти.

Кабрило се смръщи.

— Френски?

— Нали е конспиративна теория? — изсмя се Тенисън. — Тогава защо да не са французите?

— Откъде научи историята за миноносеца и защо не си я поместил в биографията?

Преди да отговори, пенсионираният учен стана от мястото си.

— Жаден съм. Хайде да си направим нещо за пиене, а после ще свършим с пъна. Почти си го извадил.

Когато Тенисън се обърна, Кабрило вдигна сакото и нахлузи раменния кобур, после го последва в кухнята, прекосявайки вътрешния двор по ливадата зад къщата. Кухнята беше в задната част на къщата и гледаше към градината и макар вътре да имаше „модерни“ уреди, хладилникът имаше вид на модернизиран сандък за лед, а кутията със свръхдълги кибритени клечки до печката означаваше, че газовият котлон се пали ръчно.

Тенисън извади две кока-коли от хладилника и му подаде едната.

— Сигурен съм, че би предпочел бира, но аз не пия.

— Това също върши работа — успокои го Кабрило, отвори кутийката и отпи дълга глътка, едва сега осъзнавайки колко е пресъхнало гърлото му.

Чу се звънецът на вратата и в главата на Хуан се мярна картината как в пустинята, където не би трябвало да има наемен убиец, куршумът улучва Юсуф.

— Очакваш ли някого?

— Всъщност не, но тази седмица имам рожден ден и непрекъснато получавам подаръци от някогашни студенти и колеги — каза Тенисън, докато бавно излизаше от кухнята. Хуан мина покрай него и надникна през предния прозорец. Микробус беше спрял зад поршето. На него бяха изрисувани букети. Пулсът му се успокои.

— Май някой ти е изпратил цветя.

— Вероятно бившата ми секретарка. Всяка година ми изпраща божури.

Кабрило се премести, за да смени ъгъла и да огледа шофьора, застанал на стълбищната площадка, но видя само малка част от него и намек за цвета на букета, който носеше. След това погледна отново буса. Фирменият надпис гласеше: „Имперски цветари“.

Взаимовръзките му хрумнаха толкова бързо, колкото можеха да работят синапсите в мозъка му. Върмонт беше известен като Щата на Зелената планина. Ню Йорк, неговият съсед, беше известен с прякора Империя. Никой цветар не би доставил пратка толкова далеч извън щата. Биха звъннали на местна фирма да достави за тях букета или каквото е поръчал клиентът. Някой, който е бил път чак от Ню Йорк, не беше тук, за да достави цветя. В главата му изскочи името на Пьотър Кенин и Хуан съобрази, че ако той използва местни бандити, за да убият най-големия експерт по Никола Тесла в света, те са от Брайтън Бийч, Ню Йорк, известен още като Малката Одеса.

— Уес! — изкрещя Кабрило, който се обърна и видя Тенисън вече да се протяга към дръжката на вратата. — Недей!