Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (8)

7.

Аралско море означава Езеро от острови, защото някога хиляди са осейвали брулените му от ветровете води. Днес те стърчаха от езерното дъно подобни на стръмните плата в американския югозапад, самотни пазачи в една гола пустош. След почти безсънна нощ, през която температурите паднаха до нулата и Кабрило бе принуден да се завре в товарния отсек на джипа, защото Юсуф бе изгубил съзнание на задната седалка, стиснал празната бутилка водка с кльощавите си пръсти, скоро след изгрева те станаха.

Юсуф му показваше пътя, използвайки обширните си познания за островите. Когато водите започнали да се отдръпват, той бил рибар, но въпреки това още разпознаваше формите на всеки от тях, макар сега да ги гледаше отдолу нагоре. Щом минеха край някой от островите, той указваше нова посока с такава сигурност, все едно чете карта или следва указанията на компас. Човек няма нужда от джипиес в своя собствен заден двор, а в продължение на шейсет и повече години Аралско море е било точно това за Юсуф.

Отново и отново Хуан се дивеше на сюрреализма на тяхното положение, когато минаваха край останките на потънал кораб. Често ги заобикаляха цели полета отломки от рибарски принадлежности и кухненски съдове. Видяха и ферибот за автомобили и съдейки по ръждясалите форми на колите, които още стояха на горната палуба и разхвърляни около кила, той беше потънал през 60-те или 70-те години. Превозните средства имаха формата на кутии без излишен лукс, по която Съветите толкова си падаха. Юсуф направи знак, че трябва да се движат по-бавно, затова Кабрило вдигна крак от педала за газта. Накрая стигнаха до лимузина, която някога трябва да е била кафява, но сега беше просто ръждясала. Гумите бяха спаднали и се бяха разпльокали като локви от гума около всяка джанта. Забележителното беше, че стъклата още бяха цели.

Юсуф измъкна слабото си тяло от уазката и направи знак на Хуан да го последва. Без да знае какво иска възрастният му спътник, Хуан се движеше бавно, оглеждайки хоризонта и чуканчето от нещо, което някога е било остров, а сега стърчеше на запад. Тук горчивият вкус на сол, раздухван от вятъра, беше дори по-остър, отколкото в Муйнак. Той отпи глътка от бутилката с вода, преди да слезе от джипа, и трябваше да я изплюе. Имаше вкус на океан. Втората беше леко солена и едва третата остави свеж вкус в устата му.

Старият узбек стоеше до прозореца откъм страната на шофьора. Използва ръкава на робата си да почисти малък участък от него и надникна в автомобила. Около минута стоя неподвижно, преди да покани с ръка Хуан да заеме неговото място. Кабрило почувства как хладината на лошо предчувствие полазва по гръбнака му. Притисна лице в стъклото. От мръсното предно стъкло нахлуваше достатъчно светлина, за да различи останките на тяло, лежащо на пътническата седалка. Не беше останало много от него, освен късове плат и оголени кости. Черепът беше цял, но лежеше под такъв ъгъл, че се виждаше само тилът.

Кабрило погледна въпросително Юсуф. Той каза нещо на родния си език, после изкопа руската дума: брат.

Хуан изръмжа. Какво ли е било усещането да изгубиш брат си в езерото и години по-късно да намериш трупа му, докато водите бавно се изпаряват в нищото? Запита се също защо Юсуф не е погребал брат си както е прието по мюсюлмански, после осъзна, че това десетилетия наред е било неговата гробница и да го безпокои сега би било кощунство. Нямаше какво да каже, затова само безмълвно стисна костеливото рамо на възрастния човек и се върна обратно при техния джип, чийто двигател не беше загасил. Юсуф се качи минутка след него, отправяйки последен дълъг поглед към брат си. Посочи му да кара на север.

Още шест часа, докато слънцето се изкачваше към зенита и пърлеше все по-силно, те криволичеха към своята цел, отскачайки като топка за пинбол от остров на остров според картата, която Юсуф съхраняваше в главата си. Най-малко веднъж на час трябваше да спират и да изключват двигателя на уазката, за да може малко да се охлади. По време на такова спиране Кабрило наля три литра вода в радиатора и доля от тубите бензин в резервоара.

Разбира се, не можеше да разбере и дума от онова, което Юсуф говореше, докато пътуваха, но въпреки това старецът не млъкваше. Можеше само да предположи, че узбекът разказва стари рибарски истории, случили на островите, край които минаваха. Посочи една голяма вдлъбнатина, която някога е била подводна падина. На дъното й се виждаха много скали, а около тях бяха пръснати десетки разноцветни рибарски мрежи, които приличаха на паднали от небето паяжини. Юсуф заговори страстно за мястото, гласът му напрегнат от гняв, и дотолкова се увлече, че след последната ругатня се изплю. Хуан разбра, че трябва да е изгубил доста рибарски мрежи заради предателските скали в падината. Той не можа да се сдържи и се усмихна. Юсуф видя и гневът му се усили, докато сам не осъзна налудността да ругае невидимите преди скали за пропуснатия улов и изгубените мрежи.

Смехът, който споделиха, беше горчиво-сладък, защото вече нито един рибар нямаше да изгуби мрежата си тук.

Пустинята се простираше до безкрая.

Малко след пладне на хоризонта се очерта някаква форма, проблясваща от горещината на пустинята. Отвъд нея се виждаше друг остров, блок от високи назъбени скали, които се издигаха право нагоре като крепостни стени. С наближаването им формата стана по-отчетлива и от аморфна купчина в пустинята се превърна в поредния кораб, наистина малко по-голям от типичните рибарски корабчета, на които досега се бяха натъквали, но по-малък от автомобилния ферибот. Ако се съдеше по състоянието му, той беше много по-стар от повечето други останки. Езерото бе имало много повече време да ерозира стоманата, а подводните създания — да проядат дървените ламперии и тавани. Юсуф показа с костеливия си пръст останките.

— Призрачна лодка? — попита Хуан.

— Да.

Кабрило зави и спря успоредно на стария кораб, който според него беше дълъг трийсетина метра и доста широк. Затова сигурно добре се е справял с вълнението и той се запита защо ли е потънал. Островът беше твърде близо и може би в някоя безлунна нощ невнимателен кормчия беше блъснал кораба в подводна скала, стърчаща над повърхността, която е разпрала корпуса?

От тази страна не се виждаше дупка. Някои от стоманените плочи бяха изкривени, но това сигурно беше станало, когато се е блъснал в дъното. На задната палуба се виждаха останките от кран с А-образна рамка на задната палуба и извита надолу кърма, за да може да разставя и прибира рибарските мрежи. Мостикът представляваше малък куб без стъкла, приклекнал над носа. Отворените рамки на прозорците навяваха мисълта за раззинали се пищящи усти.

Хуан изгаси мотора на уазката и слезе от нея. До краката му, стъпили в прахта и солта, лежеше полузарита голяма керамична чаша за кафе, част от съдовете, подхождащи на суровия живот на риболовния кораб и огромните ръце на мъжете, работили на него.

Юсуф застана до Кабрило и двамата заедно обиколиха кораба, оглеждайки корпуса. От другата страна Хуан видя доказателството, което предполагаше, че ще види — широк разрез под товарната линия, простиращ се почти до мидела. Беше се блъснал в скали близо до острова и при толкова голямо разкъсване вероятно се бе обърнал за минути. Вероятно някои от екипажа бяха успели да преплуват до острова, който се издигаше на по-малко от петстотин метра от кораба. Всичко е зависело от водата. Ако е имало силно вълнение, може да ги е смазало в безмилостните скали.

Възрастният узбек неочаквано вдигна ръце във въздуха и издаде такъв звук, сякаш някой го душеше. Той махна към рибарския кораб:

— Не призрачна лодка!

После посочи дълга падина в земята двайсетина метра по-нататък. Сякаш някакво митично чудовище излизаше от земята — останките от друг кораб се издигаха от падината, сякаш пясъкът беше вълна, а плавателният съд се опитваше да разреже върха й.

— Призрачна лодка — обяви узбекът.

Корабът изглеждаше много по-стар от този зад гърбовете им. Дължината му не можеше да се определи, защото само една пета от него стърчеше над ръба на падината. Беше тесен в средата и имаше доста голяма предна палуба, което бе изненадващо за риболовен кораб, след като целият работен процес се осъществяваше на кърмата, а надстройката подхождаше повече на яхта, отколкото на търговски съд.

Вместо да се върне обратно и да заобиколи край уазката, Кабрило закрачи право през пустинята. Юсуф го последва, подпирайки се на тоягата, за да пази равновесие.

Старият кораб имаше остър нос и две котви, все още прибрани плътно в техните клюзове. Целият плавателен съд имаше цвета на ръжда, не беше останало и петънце от оригиналната боя. Хуан стигна до ръба на падината и надникна надолу. Едничкият димоход се издигаше от прахоляка на три метра от мястото, където корпусът изчезваше под пясъка. Металът се люпеше от силната ерозия. Като използва димохода за ориентир, Хуан прецени, че вероятно е дълъг около двайсет метра. Имаше правите вертикални линии на кораб, много по-стар от лежащия наблизо. Напомняше му на луксозен круизен кораб от началото на деветнайсети век — останка от Викторианската епоха.

Това не беше работен кораб на местната риболовна индустрия или ферибот, който е превозвал селяните през Арал. Беше играчка на богаташ, може би на някой от членовете на царското семейство, които често са почивали по бреговете на вътрешните морета. Но в това нямаше логика. Защо на царя и царицата би им хрумнало да летуват в този отдалечен край на империята?

Тогава някой местен богаташ? Някой, който преди революцията е успял да натрупа купища пари и е поръчал да построят кораба тук на място? Беше прекалено голям, за да е докаран цял дори с железницата, а след като болшевиките докопват страната, не остават богаташи.

Внезапно Хуан взе да гледа на този кораб като на аномалия. Имаше нещо в неговото присъствие тук, което бе привлякло вниманието на Карл Петровски, и той също го почувства. Не беше от вида плавателни съдове, които обикновено са порели тукашните води.

Огледа околността. Не би трябвало да е и в пустинята, каза си.

Носът на кораба беше без повреди, значи трябваше да се предположи, че онова, което го е потопило, би се видяло по затрупаната от пясъка част от корпуса.

Юсуф най-сетне го настигна и го потупа по рамото, за да го поведе около носа към мястото, където край корпуса достатъчно високо бяха струпани камъни, вероятно от Петровски, за да може да прекрачи през планшира. Хуан се изкатери по грамадата, хвана се за металния скелет — това беше всичко останало от релинга — и се набра нагоре, прехвърляйки се със завъртане и в опита си да стъпи на палубата, остави доста кожа по желязото.

Беше запазено много малко от оригиналното дърво — вероятно тиково, предположи той — затова се наложи да стъпи на металните ребра, които бяха преживели опустошенията на времето. Под себе си видя празно пространство, в което някога бяха пренасяли товари, а може би беше носова каюта. Сега представляваше купчина брулен от вятъра пясък. Тесен пасаж между релинга и надстройката го отведе до водонепропусклива врата, която бе извадена от пантите и беше подпряна накриво като пияна на страничната каса. Промъкването през нея не беше лесно и наполовина вече в кораба, Кабрило спря с притиснат в прашния под гръб. Много можеше да се каже за Юрий Бородин, но не и че е човек, който си пада по подробностите. Той обичаше широката картина, по-общия поглед, величествения обхват. Виждаше стратегията, а не тактиката. Дреболиите го отегчаваха. Защо, по дяволите, ще си хаби последните думи, за да довлече Кабрило в един потрошен кораб някъде в голата пустош?

Това беше погрешно на толкова различни нива, че Хуан изпълзя обратно и отново се притисна в планшира. Юсуф стоеше под него и гледаше нагоре със здравото си око.

Куршумът улучи безпогрешно, откъсвайки конусообразно парче тъкан от врата му, така че главата се килна напред на гърдите, а след това още по-противно увисна, сякаш повече нищо не я държеше за тялото. Облак кръв се вдигна във въздуха, прочутата розова мъгла на снайперистите. Юсуф се стовари напред върху земята. Сякаш се беше отпуснал на колене, за да се помоли. Обаче с лице, заровено в прахоляка, нямаше да има молитви към Аллах. Беше умрял, преди да докосне земята.

В този момент се чу острият пукот на пушка и ехото от куршума, който мина през гърлото на узбека и със звън се сплеска в корабния корпус.