Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Мираж (20)

19.

Имаха късмет, защото знаеха с точност от няколко мили къде се е намирала яхтата „Шакир“, когато е била нападната. Всички членове на Корпорацията бяха с имплантирани проследяващи чипове в бедрото. Чиповете не бяха мощни, затова сигналът беше прекъсващ. Обаче те бяха засекли яхтата, когато двайсет минути преди нападението Линда се беше качила на палубата, което смаляваше значително района за претърсване.

Лошото беше, че облаците се бяха спуснали ниско, което ги принуди са слязат на височина сто и двайсет метра, намалявайки зрителното им поле до хоризонта. В продължение на десет минути, докато турбината на хеликоптера поглъщаше бензин като алкохолик питието си, те следваха линиите на координатната мрежа, която Гомес бе начертал на картата на коленете си. Нищо не откриха.

— Не искам да увеличавам притесненията — съобщи Гомес по хеликоптерната радиовръзка, — обаче имаме бензин за още пет минути.

Линк дори не свали бинокъла от очите си, когато подхвърли:

— Ау, какъв песимист си станал. — Миг по-късно излезе, че е бил прав. — Ето там отпред! — извика той и посочи с ръка.

Хуан се наведе между двете предни седалки и взе бинокъла от бившия тюлен.

Подобно на умряла риба нагоре с корема, някога красивата яхта се полюшваше самотна и изгубена сред вълните и забележително малко отломки, които се плискаха около корпуса й. Когато наближиха още, Хуан забеляза двама души, седнали близо до мястото, откъдето единият от валовете на винтовете излизаше от корпуса, да стават и да започват трескаво да махат. За миг го обзе надежда, че някой от тях може да е Линда Рос, но скоро стана ясно, че са мъже, облечени в еднакви черни костюми.

— Охранители — отбеляза Хуан. — Сигурно са били на палубата, когато се е преобърнала. Паднали са във водата, после са доплували обратно, за да чакат спасение.

Гомес ги откара до яхтата, прелетя от носа до кила, прецени лекото полюшване и приземи хеликоптера, стъпвайки с плазовете върху кила на „Шакир“. После угаси двигателя и изключи електрониката. Двамата пазачи се втурнаха към машината, навеждайки се под въртящия се по инерция винт.

Хуан отвори вратата.

— Само вие двамата ли сте?

— Имаше и трети с нас на палубата — отговори по-възрастният от двамата, — но след като яхтата се обърна, той не изплува.

— Някакви следи от други оцелели? Чухте ли нещо от вътрешността на кораба?

Стана ясно, че на никого от двамата не беше хрумнало да се вслушат. Линк вече беше на четири крака и блъскаше по корпуса с огромен гаечен ключ, извил глава като куче, което се ослушва за отговор. Хуан започна да събира водолазната си екипировка.

— Само да си извадя нещата и вие двамата може да седнете в хеликоптера, за да се стоплите — Двамата мъже бяха подгизнали и се усмихнаха благодарно за възможността да се скрият от вятъра и дъжда. — Корабът ни ще бъде тук след час и нещо и тогава ще ви уредим сухи дрехи и топла храна.

— Кои сте вие?

— Аз съм Хуан Кабрило от Корпорацията.

— А, значи вие сте организацията, която емирът нае за допълнителна безопасност.

— Да, схващам иронията — отговори им Хуан.

Пет минути по-късно, стиснал плавниците в ръка, се спусна до края на борда, където водата се плискаше в корпуса. Наведе се предпазливо заради товара на гърба си, за да нахлузи плавниците върху водолазните си обувки. След това намести маската. Обърна се и се спусна назад по корпуса, докато водата не пое тежестта му и той заплува. Изплува малко встрани, за да не го блъснат вълните в стоманения борд. Регулира плаваемостта си, като изпусна малко въздух от жилетката.

Миг по-късно се гмурна покрай корпуса. Три метра по-надолу водата беше много по-спокойна. Мина покрай товарната линия, където червената противокорозионна боя отстъпваше на снежнобялата премяна, с която „Шакир“ беше известна.

Кабрило не се беше възстановил напълно от стреса и изпитанията по време на вчерашното гмуркане, а днес се гмуркаше без партньор — два големи пропуска — но ако имаше и най-малката възможност да спаси Линда, щеше да мине и през дверите на ада. Надникна през два илюминатора и беше окуражен, когато видя по подовете или онова, което преди е било таван, само малко вода. Почука по стъклото на каютата, която му заприлича на офицерска, но нямаше отговор.

Когато стигна до преобърнатата главна палуба, се озова на дълбочина дванайсет метра. Запали водолазния фенер, макар че като се има предвид бурята на повърхността, видимостта тук не беше особено лоша.

При обръщането палубата от тиково дърво се беше оголила. Вече ги нямаше столовете, масите, купчините пухкави кърпи в краищата на топлия басейн, кристалните чаши. По-надолу от нея се намираше втората палуба, а след нея идваше третата, където беше разположен мостикът. Още по-надолу бяха радарните кули на яхтата, радио мачтата и огромният димоход.

Хуан откри плъзгаща се стъклена врата, която бе издържала могъщите сили, развилнели се при обръщането на кораба, и я дръпна да се отвори. Тъй като беше обърната обратно, не се плъзна леко и той трябваше доста да се потруди, за да се промъкне през тесния отвор. Коридорът се простираше напред и към кърмата. Хуан пое напосоки към носа, проверявайки каютите, край които минаваше. Всяка каюта представляваше наводнена бъркотия от спално бельо, плаващи мебели и дрехи, които се въртяха и полюшваха из водата.

Продължи и попадна на първия труп. Беше млада жена в униформа на камериерка. Носеше се из каюта, която сигурно бе разтребвала. Количката й лежеше обърната в единия ъгъл на помещението и на светлината на неговото фенерче чистите чаршафи се виеха като подводни създания. Тя се рееше с гръб към него, затова той се приближи и нежно я обърна.

Издиша смаяно и претовари регулатора си. Бедната жена, изглежда, се беше ударила в някоя от стените, защото лицето й беше смазано до неузнаваемост. Хуан си спомни рязкото обръщане на големия плавателен съд и предположи, че е загинала, когато някоя от стените се е блъснала в нея с повече от трийсетина километра в час. Нямаше да изглежда по-различно, ако някой я беше ударил с бейзболна бухалка.

Продължи нататък, знаейки, че задачата му ще става все по-зловеща.

На тази палуба Кабрило откри още два трупа. Единият беше облечен като охранител в обикновен черен костюм и вратовръзка, другият беше с бяла куртка на готвач и сиви памучни панталони. Хуан беше сигурен от начина, по който вратовете им свободно се полюшваха във водата, че и двамата са умрели, когато са се ударили в стените.

Стигна до главното стълбище, величествено извиващо се в атриум, който някога е имал плексигласов оберлихт. Хуан го освети с фенерчето и видя, че някои от парчетата бяха останали в купола от ковано желязо. Под него океанът беше черен като туш.

Обзе го чувство на ужас, когато заплува нагоре по стълбището. Тази палуба изглеждаше напълно наводнена, но при мисия като неговата не можеше да прескача. С мъка провери всяко ъгълче и цепнатина, за да не би там някой да е намерил въздушен джоб и да е оцелял. Неведнъж беше пребивавал на борда на „Шакир“. Беше трудно да приеме цялото това разрушение, защото познаваше яхтата като олицетворение на изобилието.

Тъжно беше, че ще има още трупове. Хуан разпозна един от мъжете като племенник на емира, мил юноша с амбицията да стане учен. Спомни си, че си беше избрал физика на елементарните частици.

Всяко зловещо откритие караше гнева му срещу Кенин да се разгаря още повече. Тези хора бяха случайни мишени, избрани единствено за да тежи смъртта им на неговата съвест, както Кенин се надяваше. Хуан не можеше по рационален път да се освободи от вината. Смъртта на тези хора беше почти толкова по негова вина, колкото и по вина на свирепия руски адмирал.

На следващата палуба, която беше по-близо до повърхността и товарната линия, се намираше зоната за екипажа. Тук нямаше елегантни копринени тапети, дебели мокети и килими, приглушена светлина. Това беше светът на белите стоманени стени, открити кабелни канали и балатум по подовете. Емирът притежаваше парите, за да им осигури по-добра обстановка през свободното време, но оставяйки техния отсек така, доста грубо им напомняше, че са просто служители, а господарят е той. Понякога тази дребнавост на богатите доста дразнеше Кабрило.

Очакваше, че ще намери много повече трупове, но не видя нито един. Когато корабът се бе обърнал, тук долу със сигурност е имало служители, но въпреки това Кабрило не намери никого. Накрая попадна на люк, който водеше към машинното отделение. Беше снабден с електрическа ключалка и четец за карти, но при спирането на тока се беше отключил. Той отвори стоманената врата и заплува по нещо, което беше по-скоро стълба, защото беше прекалено стръмна, за да бъде наречена стълбище.

Машинното отделение беше толкова чисто, колкото това на „Орегон“. Огромните блокове на дизелите, които висяха от тавана, бяха боядисани в бяло, а подът бе покрит със зелени безехови плочки. Тук Хуан намери двама души, облечени с работните комбинезони на техници. Мина през съседното помещение, където се намираха машините за преработка на отпадните води и корабните отпадъци и се произвеждаше прясна вода с помощта на дестилатор и обратна осмоза.

Беше смаян, че не е намерил още жертви, и стигна до тъжното заключение, че всички трябва да са били на втората палуба. Физическите закони, които играеха роля при преобръщането на кораба, вероятно бяха убили или толкова сериозно ранили всички, че се бяха удавили, когато водата е нахлула. Точно се готвеше да се върне и да провери на горния етаж, когато забеляза на тавана люк, който някога е бил на пода. Това трябваше да е входът към най-широката част на дъното, където се събира трюмната вода. Доплува до него и опита ръкохватката. Завъртя се с такава лекота, сякаш тази сутрин я бяха смазали.

Люкът се отвори, завъртайки се надолу на пантите си, а Хуан пъхна глава и ръка в това ново пространство и се удиви, когато осъзна, че е влязъл в помещение, където няма вода. Невъзможно бе да се е изкачил до повърхността. Погледна към своя дълбокомер и наистина — намираше се на три метра дълбочина. Въздухът в помещението беше достатъчно компресиран, за да попречи на водата да нахлуе. Той плъзна лъча светлина по това малко помещение, което приличаше на преддверие. Вдясно се виждаше друг затворен люк. Височината на помещението беше само около метър и двайсет. Той свали бутилките.

Осъзна, че ако цялото трюмно пространство е пълно с въздух, то осигурява плаваемостта на „Шакир“. Постепенно щеше да се обезвъздуши, но засега пречеше на луксозната яхта да поеме към дъното на океана.

Затвори първия люк и отвори другия, след това провря пред себе си фенерчето. Посрещна го призрачната гледка на много мъртви. Трийсетина души проснати край стените. Някои се държаха един за друг, други бяха образували малки групи, сякаш си бяха говорили, преди да рухнат мъртви. Нямаше представа как се бяха озовали тук, нито какво ги беше убило. На вкус въздухът беше отличен, малко влажен и замърсен със сол, но въпреки това годен за дишане.

Когато лъчът на фенерчето му се плъзна по единия от труповете, неговите очи се отвориха и той изпищя. След миг и останалите се събудиха. Всички бяха заспали в непрогледния мрак на корабното дъно.

Светнаха още две фенерчета и добавиха своята светлина към оживените лица на хората, които започнаха да стават и се втурнаха към него. Неколцина останаха да лежат на пода и Хуан реши, че вероятно са ранени.

Към него заваляха въпроси на дузина различни езици, но накрая познат глас заглуши всички останали:

— Крайно време беше да се появиш — скара му се Линда Рос. — Тук въздухът взе да става леко неприятен и освен това ми беше скучно. Заради теб изгубих и последния си цент на белот. — Със своите метър и петдесет и седем, нежно тяло, големи очи и чипо носле Линда приличаше на елф. На лицето й имаше лунички, които я караха да изглежда още по-млада, за което немалко допринасяше нейният момичешки глас.

— Какво стана?

— И аз исках това да те попитам.

Разговорът им беше прекъснат, когато емирът, чието име се състоеше от единайсет думи, съкратени от Хуан на Дула от Абдулах, се втурна да му благодари отново и отново за избавлението.

— Стари приятелю, още не сме се измъкнали. „Орегон“ е все още на половин час път и се притеснявам, че ако си пробием път от тук за излизане, въздухът ще излезе и „Шакир“ ще потъне като камък.

После се обърна към Линда:

— Какво се случи, когато се обърнахте? Как всички се озовахте тук?

— Тя е виновна. Тя го направи — усмихна й се сияйно емирът. — Спаси ни. Когато корабът се обърна, тя ни свали колкото можеше по-бързо тук долу. Знаеше, че водата ще нахлуе, и бързо ни доведе. Приятелю, само да я беше видял. Все едно лъвица защитава своите малки. Едва се бях изправил и нашата Линда вече организираше хората така, че здравите да помогнат на болните.

Хуан погледна Линда възхитено. На лицето й играеше лека усмивка. Естествено, харесваха й похвалите на емира, но беше прекалено плаха, за да засияе.

— Вече й казах — продължи емирът, — че ще й платя десет пъти повече от това, което й давате, за да бъде мой личен телохранител. Докато моите хора се мотаеха замаяни наоколо, тя вече спасяваше нашия живот. И пак ще го кажа: истинска лъвица. През целия си живот не бях виждал толкова смел човек, толкова силен, толкова…

Дула най-накрая замълча, защото беше изчерпал думите си във възхвала на Линда.

— Изпусна частта, когато превръщам водата във вино — засмя се Линда.

— Сигурен съм, че би могла — включи се емирът.

Хуан я погледна отново.

— Линда, убедена ли си, че тук има достатъчно място за нас и твоето его?

— Достатъчно е — отвърна тя дръзко.

— Добра работа — похвали я той, после се обърна към хората. — Искам да говоря с някой от инженерите.

— Хайнц-Ерик Фогел. Аз съм главният инженер.

Беше тевтонец от перчема на главата до токовете на работните си обувки.

— Аз съм Хуан Кабрило, началникът на Линда. — След това се зае да обяснява теорията си защо яхтата още не е потънала и инженерът лесно се съгласи, защото и той беше стигнал до същите изводи. Стигнаха до единодушие, че най-добрият начин да се изведат хората е да се пробият металните плочи над малкото помещение, през което Хуан беше влязъл в долната част на трюма. Така можеха по-добре да попречат на въздуха да излезе, като използват люка му като въздушен шлюз, отваряйки го само докато група хора влязат, и след това затваряйки го отново, докато хората на Кабрило им помагат да излязат.

В дъното трябваше да се пробие втора дупка и през нея да се вкарва въздух под налягане, който да замести излетелия при отварянето на люка.

Намериха точното местоположение на приличното на преддверие помещение, което беше свързано с вала на корабния винт — единствената точка за ориентир, с която Кабрило разполагаше за корабния корпус.

Когато уточниха всички подробности, Хуан се обърна към Линда:

— Ако искаш, имам достатъчно въздух и за двама ни.

Тя и за миг не се поколеба.

— Сега това са моите хора. Аз нося отговорност за тях и няма да ги оставя, докато не са в безопасност.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Уверен съм, че ще го направиш. Затвори люка след мен. Подготовката за операцията ще отнеме около час. Можем да започнем сега с рязането и щом „Орегон“ пристигне, Макс ще спусне маркуча за въздух. Когато почукам три пъти по люка, това значи, че ще го отворя. Първите пет човека трябва да преминат. Първо ранените, но трябва да става бързо, затова накарай другите да им помогнат.

— Разбрано.

— След това ще затворим люка, ще излезем от преддверието, ще оставим налягането отново да се увеличи и ще повторим операцията.

— Звучи добре.

— Това е, красавице. Ще се видим по-късно.

На Хуан му трябваха само десет минути да се върне обратно и няколко минути декомпресия, за да излезе на повърхността и да се качи на корпуса на „Шакир“. Линк веднага дотича, за да му помогне да свали екипировката.

— Е?

— Линда е спасила почти всички от спътниците си — обяви Хуан с горда усмивка.

— Ура! — изрева Линк. — Знаех си, че моето момиче ще се справи. Какво е направила?

— След като „Шакир“ се е обърнал и още преди да се напълни с вода, тя е свалила всички в трюма. И сега са там в джоб от сгъстен въздух. Заедно с корабния инженер обсъдихме как да ги спасим и как да предпазим яхтата от потъване. Какво става с „Орегон“?

— Преди двайсет минути са спуснали Мак Ди и Еди на вода. Ако погледнеш над кърмата, ще видиш, че е на десет минути път от нас.

— Отлично — Хуан отиде до хеликоптера, за да се свърже с Хенли. Обясни от какво щяха да имат нужда и Макс обеща, че ще приготви всичко, за да им е подръка, когато пристигнат.

Докато Линк подготвяше факлата за плазмено рязане, Хуан свали неопрена, подсуши се с парцал, който според думите на Гомес бил чист, и си сложи работните дрехи, които беше грабнал от своята каюта заедно с гумените ботуши. След това се отпусна на колене.

Веднага щам „Орегон“ зае позиция откъм наветрената страна на „Шакир“, така че масивният му корпус да запази работещия екип от пристъпите на бурята, от хангара за лодки на вода се спусна един „Зодиак“, който влачеше зад себе си дебел гумен маркуч. Макс беше на пулта за управление, придружаван от неколцина от своите момчета от инженерния състав.

Нямаше време за празни приказки, защото бурята се усилваше. Скоро вълните щяха да започнат да заливат корпуса и да пречат на всеки опит за спасяване на оцелелите. Според измерванията, които му беше дал Фогел, те очертаха отвор деветдесет на деветдесет сантиметра и Линк се зае да го среже с факлата. Стопен метал започна да се стича от среза, докато факлата топеше дебелия три сантиметра и половина стоманен лист. Хенли беше донесъл втора плазмена факла и режеше рамо до рамо с Линк. Малко по-нататък по протежение на корпуса инженери от „Орегон“ се заеха да пробиват дупка в корпуса, където щеше да влезе маркучът за въздух. Носеха и туби с индустриално лепило, за да запечатат отвора за струйника на маркуча, щом бъде монтиран на дъното. Гомес Адамс подгряваше турбината за късия прескок обратно върху подемника.

С една дума, хората на Кабрило работеха като добре смазан механизъм, какъвто той знаеше, че са.

Хуан беше казал на Линда, че ще са готови след час. Не спази този срок само с две минути, и то, защото не беше преценил добре времето, което се оказа нужно на Макс, за да монтира помпа с хидравличен удар^[1] в преддверието. Щяха да се нуждаят от нейната сила за затваряне на люка въпреки налягането на излизащия въздух. За техен късмет то не беше на твърде високо място, че да рискуват декомпресия на затворените в трюма.

Кабрило подаде знака, който бяха уговорили, Линда почука в отговор, че е готова, и Хуан отвори люка. Сред въздуха, излизащ със съскане под налягане, петима души се изтърколиха в преддверието, посипвайки се по пода в хаос от преплетени крайници. Една жена изпищя, когато счупеният й крак се удари в стената. Макс пусна помпата и тя затвори вратата, както се очакваше.

— Какво мислиш? — попита го Кабрило. — Яхтата май не е потънала повече.

— Откъде да знам? Не остави барометър долу. Гънър е на компресора. Той трябва да може да ни каже какво е противоналягането. То ще ни даде представа кога можем да пуснем следващата група. Обаче, честно казано, мисля, че всичко стана като на магия.

— И аз мисля така — усмихна се Хуан. Търпеливо и благоразумно пълнейки трюма с въздух под налягане, за четирийсет минути те извадиха последната група, включително Фогел, Линда и емира, който беше настоял въпреки предложенията на останалите да излезе с последните от търбуха на яхтата. Макс затвори люка, докато последните оцелели се изправяха на крака. Дула отново стисна ръката му.

— Кажи, приятелю, нали вече се измъкнахме, както казваш ти?

— Почти, драги, почти.