Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (93)

92

Трябваше да се досетя.

Дали пък не го бях осъзнала дълбоко вътре в себе си? И затова така и не бях успяла да повярвам на Ан и да се отпусна? Или пък това се дължеше на пълната ми параноя, която просто отново се беше оказала полезна.

— Ти ли си тарторът? — обърнах се към нея и поклатих глава. — Не, дори не мога да се престоря на учудена. Вече не можете да ме изненадате с нищо.

— Хайде да проверим! — процеди Ари.

Беше напрегнал цялото си тяло, а очите му бяха кървясали. Свиваше в юмруци и отпускаше завършващите с остри нокти пръсти.

— Долу, момче! — сопнах му се, очаквайки всеки миг той да ми се нахвърли.

— Не разбираш, Макс — поде Ан с искрено и угрижено изражение. — Искам да взема участие в твоето формиране. Ти не си просто експеримент. За мен си почти като дъщеря.

В погледа й имаше умолителна топлина. Припомних си всички вечери, в които ни беше слагала да си легнем, както и катастрофалните й опити в готварството. Спомних си дрехите, които ни беше купила, книгите, материалите за рисуване. Прегръдката й за Ръч, когато тя беше тъжна, превръзките за ожулените колене на Гази.

Но знаете ли какво? Аз правех същото — и се справях по-добре. И за капак не бях зло.

— Предполагам, че ключовата дума в случая е почти — казах. — Част от формирането ми, а? Поздравления! Сега си част от формирането на проклетия ми гняв.

Представих си колко огорчени щяха да бъдат Гази, Ръч и Ейнджъл, когато научеха, че Ан беше затънала в тази гадост по-дълбоко и от онова изчадие на Сатаната Джеб. И изведнъж просто ми дойде до гуша. Съвсем до гуша. Поклатих глава и неусетно отпуснах мускулите на крилете си.

— Дори едни курабийки не можеш да изпечеш — казах й и скочих високо във въздуха, както бяхме правили стотици пъти.

С един скок се озовах над тях, разперих криле и ги размахах с всички сили. Едва не ги ударих — размахът ми беше три и деветдесет. Издигнах се до останалите от ятото.

— Вамонос^[22] — казах. — Долу няма човек, за когото да си струва да останем.