Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (26)

25

Започва поредният ден в почивна станция „Агент“!

За начало: вкусна закуска, приготвена от мен и Иги. Наложи се, защото още на първата сутрин тук установихме, че според неомъжената Ан Уокър приличната закуска се изчерпва с една вафла с ядки и спортна напитка с вкус на портокал.

Което би било така, ако ги бяхме намерили в някой контейнер или ги бяхме задигнали от някой супермаркет. Но сега се намирахме в имение със седем спални, хладилник, фризер и какви ли не прибори. И тук не беше достатъчно.

Затова ги заменихме с обилни количества бъркани яйца, бекон, препечени филийки и прочее — за всички.

Следва: необичайни домашни правила. Ан повери на всеки отговорността да поддържа стаята си в такъв ред и чистота, сякаш ни очакваше фотосесия. Онова, което ме подразни, бе, че ятото всъщност я послуша.

Навремето, когато имахме дом, бях ли ги молила хиляди пъти да си чистят стаите? Да. Бяха ли го правили? Не. Сега обаче изведнъж се оказаха шампиони по оправяне на легла и подреждане на обувки, при това заради някаква непозната. Ама че неблагодарници.

Следва: разгрявка на свежия въздух навън. Летене, борба, игри, плуване, езда.

Обяд. Ан беше свела изящното изкуство на сандвича до точна наука.

Следобедна почивка, игри. От време на време Ан привикваше някой от нас и ни разпитваше, като ни караше да й покажем какво можем. Обожаваше да ни гледа как летим — от което се чувствахме като някакво природно чудо и се стрелкахме под облаците с още по-голяма наслада.

Можеше да ни наблюдава с часове през бинокъла си, а удивеното й щастливо изражение се забелязваше от половин километър.

Вечеря. Въпреки че определено се стараеше, Ан беше човек, свикнал да си набавя основните хранителни вещества от пакети по една порция полуфабрикати, които претопляше в микровълновата. След първия ден отиде на пазар и се върна с петнайсет торби провизии и готварска книга. Резултатът беше спорен.

И все пак храната беше топла, приготвена от някого специално за нас, така че според мен всичко беше страхотно.

След първата вечер се опитах да изпреваря Ан и първа да сложа останалите да си легнат. Беше ми неприятно, че го прави тя — заемаше моята роля. Все пак водачът бях аз. Скоро Ан и уютната й къща щяха да останат само в спомените ни. Както беше станало с Джеб. И с доктор Мартинес и Ела. Всичко в живота ни беше временно.

Една вечер, около две седмици след като се бяхме настанили там, лежах в леглото си и слушах любимия си, най-_любимия_ си певец, Лиам Руни. Лиам, Лиам, ти си моето вдъхновение. По-малките вече спяха. На вратата ми се почука тихичко.

— Да?

Зъба влезе.

— Какво има?

— Виж.

Подаде ми няколко от зашифрованите листа от Института, след което сложи на скута ми дебела книга, подвързана със спирала, и я отвори.

— Направо щях да се побъркам, докато се ровех по страниците. Но внезапно цифрите ми заприличаха на географски координати.

Сепнах се — на мига, щом го изрече, прозрях, че има шанс да е прав.

— Намерих този подробен атлас на улиците на Вашингтон в колата на Ан — каза. — Виж, всяка страница е номерирана, всяка карта също, както и отделните й квадранти. Погледни цифрите до името на Гази. Двайсет и седем, осем, Г, девет. Значи страница двайсет и седем, която представлява един участък от града. Виждаш ли?

— Да — прошепнах.

— Участъкът е разделен на дванайсет по-малки карти. Отиваме на карта осем. — Той разгърна страниците. — Представлява увеличение на предишната карта. Намираме колонка Г и я засичаме с ред девети. — Пръстът му следваше думите му по картата. — И попадаме на доста точно местоположение.

Погледнах го.

— Боже! — възкликнах. — Опита ли и с другите?

Кимна.

— Шифърът до името на Ръч — същата работа. Води до истинско място на картата.

— Ти си гениален — казах.

Стори ми се, че вдигна рамене срамежливо, макар че знаех, че срамежливостта не е присъщо за него качество.

— Нали Ръч беше почти сигурна, че е открила родителите си в Аризона? — добавих.

Той пак вдигна рамене.

— Не знам. Вярно, жената, която видяхме, беше чернокожа, но не бих казал, че си бяха лика-прилика. Според теб струва ли си да проверим хипотезата ми?

— Абсолютно — рекох и стъпих на пода. — Останалите спят ли?

— Да, включително и командир Ан.

— Добре. Само минута да се облека.