Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (78)

77

Малко ме беше страх да се срещна със Сам в училище. Дали нямаше да се направи, че не ме забелязва? Беше ли казал на някого, че сме се целували? Дали нямаше да ми се подиграват, което неизбежно водеше до нуждата да сритам някого?

Срещата ни всъщност мина добре. Видях го в час и той ми се усмихна — лека, но специална усмивка. Изглежда, никой не следеше нито него, нито мен с надеждата да открие подходяща тема за клюки. През голямото междучасие седнахме на една маса, поговорихме, почетохме и поучихме. Дори злобекторът не ни обърна внимание.

Беше страхотно. Почти през целия ден се чувствах що-годе нормална. Чувството продължи чак до завръщането ми у Ан — току-виж се окажеше, че може би бях поставила нов рекорд.

— Тунел?

Изгледах Гази и Иги объркано.

— От къде на къде под училището ще има тунел?

— Чудесен въпрос — отвърна Газопровода и кимна. — Да не забравяме и тайните досиета.

Разгърнах страниците им за пореден път.

— Ръч, направи справка за училището. Струва ми се, че мярнах някъде, че съществува от двайсет години.

— Във всички брошури пише така — потвърди Зъба. — Освен това в централното фоайе има табела, на която пише „Основано през 1985 година“.

Ръч седна пред лаптопа, който бяхме присвоили от Ан почти изцяло. Продължих да разлиствам досиетата на пациентите. Бяха постъпили в санаториума, но така и не го бяха напуснали. Повечето досиета бяха с дати от последните петнайсетина години, допреди две. За някое нормално хлапе да се озовеш в училище, което доскоро е било санаториум и има тунел отдолу, би било вълнуващо събитие, но чисто съвпадение.

За нас беше ярък, мигащ червен сигнал за тревога.

— Хм… — обади се Ръч. — На уебсайта на училището пише, че е в тази сграда от 1985 година. Но когато потърся в Гугъл, излизат резултати само за последните две години.

— Да не би да са сменили името? — попита Иги.

Зъба поклати глава.

— Не мисля — не пише нищо подобно.

Проверих отново загадъчните досиета.

— Домът „Стендиш“ е на точно същия адрес. Вижте и официалната бланка — има малка рисунка на сградата.

Показах я на останалите. Беше точно копие на нашето училище.

Погледнах ятото.

— Това не ми звучи добре — казах с типичното си умение да омаловажавам фактите.

— Да поговорим ли с Ан по въпроса? — попита Иги.

Спогледах се със Зъба. Той поклати глава едва забележимо.

— Има ли смисъл? — казах. — Или знае за това и е забъркана, в който случай е по-добре да не издаваме, че сме разбрали, или пък знае само онова, което са й казали, тоест не може да ни помогне.

Умълчахме се умислени. В кухнята телевизорът заработи. Ан извади някаква тенджера и отвори хладилника. Течаха новини — говореха за задаващо се застудяване, а после — за последните резултати в колежанската футболна лига. После един мъжки глас обяви:

— Днес в столицата на страната президентът направи изненадващо изявление, което свари много политици неподготвени. Само три дни преди представянето на бюджета за тази година, президентът Данинг обяви смайваща ревизия — близо един милиард долара, предвидени за военните, ще бъдат пренасочени към общественото образование и към приюти за бездомни жени и деца в цялата страна.

Застинах.

Със Зъба се спогледахме невярващо, после се обърнах към Ейнджъл. На лицето й грееше широка усмивка. Тото се изсмя и двамата плеснаха ръце… така де, Тото плесна лапа.

Наведох глава и разтрих внезапно запулсиралите си слепоочия. Трябваше да се махнем оттук. Иначе Ейнджъл току-виж накараше президента да забрани домашните или нещо подобно.