Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (131)

130

Аз, Максимум Райд, бях мъртва, но явно никой не го забелязваше.

Дали пък наистина не бях умряла? Бях на път да ми стане все едно.

Най-сетне — най-сетне! — похитителите ми се усетиха, че вместо интересен лабораторен екземпляр си имат доста пасивно мъртво тяло.

Потънала в дълбок транс, имах само част от секундата, за да се подготвя, преди да отворят с трясък капака на камерата и вътре да нахлуе изпепеляваща ретините ми ослепителна светлина. Да остана неподвижна беше най-чудовищното предизвикателство в живота ми.

Чуха се гласове.

— Какво става? Кой я наблюдаваше? Ще ни откъснат главите!

Нечии ръце отново ме сграбчиха и ме извадиха от камерата. И за пореден път това беше най-ужасното и болезнено нещо, което можех да си представя. Този път обаче се насилих да отворя очи, да стъпя на земята и да изрева.

С разтреперани колене разперих криле и се постарах да изтръскам течността по тях. Потресът по лицата, които зърнах за кратко, бързо се замени от гняв. С втори дрезгав и прегракнал вик, който прозвуча далеч по-безобидно, отколкото целях, се хвърлих напред. Видях неясните очертания на прозорец и се затичах към него, като едва се задържах на омекналите си като гума крака. Щом стигнах, се хвърлих към стъклото с ръце, сграбчили мокрите ми дрехи и криле.

Дано стъклото да не е армирано — ми мина през ума в последния момент.

Явно не беше, защото успях да го разбия с трясък. Почувствах се сякаш върху всички клетки в тялото ми беше връхлетял камион. Изпищях от болка, усетих влажния въздух по кожата на лицето си и полетях надолу.

Опитах се да раздвижа криле и да си припомня познатото усещане на вятъра по тях — по леките ми прекрасни платна от мускули, пера и кости. Усетих единствено вкочаненост и безжизненост, сякаш ме бяха потопили в упойка.

Действай, за Бога, действай! — помислих и си представих как се превръщам в купчина останки на земята около пет етажа по-надолу.

Навън беше тъмно — облекчение за очите ми. Отворих ги и съзрях земята, която се носеше към мен прекалено бързо. Отново разперих криле отчаяно с надеждата да ме подхванат и да ме понесат във въздуха.

И се получи — точно когато голите ми стъпала се удариха в тревата. Заиздигах се тромаво нагоре, като се опитвах да си спомня как се лети — как да движа мускулите си и как да отпусна плешките си, за да им позволя да се движат по-свободно. Издигнах се на нивото на счупения прозорец, от който стърчаха няколко ядосани лица. С изключение на едно — това на Джеб. Той протегна, вдигна палец и викна:

— Ще се видим скоро, съкровище!

Зареях се нагоре. Вятърът издуха мокрите кичури коса от лицето ми.

Този човек беше напълно побъркан!