Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (86)

85

— Имам още едно съобщение — заяви господин Пруит и измери събраните пред него ученици с убийствен поглед.

Бяхме в училищната зала на обичайното понеделнишко събрание, по време на което злобекторът ни заливаше със злобата си. Тук поне я разпределяше поравно — не беше насочена само към ятото. Досега беше свистял ядно каква кочина сме били оставили в столовата, какви проклети малки крадци на канцеларски материали сме били и как той се съмнявал, че сме можели да използваме тоалетните като нормални човешки същества. Този определено не беше с всичкия си.

— Един от учениците ни е изчезнал — каза господин Пруит и като че се втренчи право в мен.

Придадох си невинно изражение. Кой, моя милост?

— Джеф Уокър — продължи той. — От девети клас. Сигурен съм, че всички се сещате за кого говоря — нищо, че беше нов ученик. Извикахме специализиран детективски екип — допълни той и ме изгледа с присвити очи.

Постарах се изражението ми да не издава нищо.

— Но ако някой от вас го е виждал, знае нещо, или има каквато и да е информация, сега е моментът да я сподели. Ако по-късно научим, че някой е знаел нещо, но не ни го е казал, определено ще му се стъжни. Ясно ли е на всички?

Децата закимаха объркано.

Много от тях се обърнаха към нас със Зъба и към останалите от ятото, тъй като бяхме „братята и сестрите“ на Иги. Усетих се, че е редно да си придам разстроен, разтревожен вид и смених изражението си.

— Свободни сте — изстреля злобекторът. От неговите уста прозвуча като смъртна присъда.

Скочих на крака, нетърпелива да изляза от претъпканата зала. В коридора ме застигна приятелката ми Джей Джей.

— Ужасно съжалявам, Макс — каза тя с угрижен вид. — Какво стана?

Може да ви се стори удивително, но не си бях подготвила история. В извратения объркан свят, в който живеех, това някой да се пръкне от нищото или да се изпари безследно беше всекидневие. Мисълта, че изчезването на Иги би могло да разстрои и разтревожи и други хора освен Ан, някак ми беше убягнала.

Добре, тук се издъних. Признавам.

— Ами… — измрънках, за да спечеля време.

Нямах време да проверя достоверността на възможните истории и опасността да бъдат разкрити. Около нас се събраха още няколко деца.

— Не ми се говори за това — казах. И ей така, от нищото, мисълта, че Иги наистина го нямаше, напълни очите ми с истински, непресторени сълзи. Оставих ги да потекат. — Искам да кажа… Аз… просто в момента не мога да говоря за това.

Подсмръкнах за достоверност и получих разбиране и съчувствие от всички.

— Хайде, чухте я — обяви Джей Джей и размаха ръце. — Не й се говори за това. Оставете я на мира, има нужда от спокойствие.

— Благодаря — казах й. — Все още не мога да повярвам, че го няма.

Което си беше самата истина.

— Много съжалявам — каза Джей Джей. — Де да можеше да вземат моя брат вместо него.

Успя да ме накара да се усмихна — като истинска приятелка.

— Ще се видим по-късно — рече и се насочи към шкафчето си. — Ако мога да помогна или се нуждаеш от нещо, само кажи.

— Благодаря — кимнах аз.

Останалите все още се взираха в мен и от параноята космите по врата ми настръхнаха. Бях затворена с деца, изгарящи от желание да ме разпитат. Нервите ми нямаше да издържат подобно нещо.

Обърнах се и поех в обратна посока. В съседния коридор обаче се натъкнах на нови деца, които се спогледаха и поеха към мен. В този миг иззад ъгъла се появи злобекторът. Още не ме беше видял и лаеше команди по другите ученици. След секунди и аз щях да попадна в обсега му. Което не звучеше добре.

Отново смених рязко посоката и поех по трети коридор. Съзрях врата с надпис: „Учителска стая“. Никога не бях влизала. Бутнах вратата и се шмугнах вътре, като набързо измислих оправданието, че съм се загубила.

С лице към затворената врата изпуснах дъха, който несъзнателно бях задържала. После се обърнах, готова да се подмажа на учителя, когото сварех пред себе си.

С изненада установих, че учителите в помещението бяха доста, в това число няколко, които не бях виждала дотогава. Един от тях се беше изправил в дъното на стаята, сякаш им разказваше нещо, а останалите седяха на групички по масите. Набързо ги огледах в търсене на познато лице. Слава богу, господин Лазара.

Но… сърцето ми тупна и замръзна.

Това бяха учители. В учителската стая.

Защо трима от тях държаха в ръце електрошокови пистолети?