Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (115)

114

— И аз искам такава къща на дърво — изломоти Гази с уста, пълна със захарен памук. — Искам да кажа, за всички ни. Няма ли да е яко?

— Много, много яко — съгласи се Ейнджъл. По ръката й се стичаше разтопен сладолед. — Може ли пак да влезем в „Родословното дърво“?

Подадох й салфетка.

— Може би след обяд.

Отхапах от сладоледовия си сандвич и се огледах на 360 градуса. Никакви Заличители. Не можех да съм сигурна, че сме единствените мутанти наоколо — все пак, намирахме се в „Дисни Уърлд“. Но засега никой не беше започнал да се преобразява пред нас.

— Може да си я направим — подметна Иги. — Ще намерим някое гигантско дърво и ще си построим наша си къща на него.

— Да! — въодушеви се Гази и натъпка поредното кълбо захарен памук в устата си. — Защо не? Сигурен съм, че ще стане.

Потупах го по рамото.

— Добре, слагам го в списъка с неща за правене. И престани да се тъпчеш с боклуци, чу ли, Гази? Не ми се ще да повърнеш на „Сплеш Маунтин“.

Той ми се ухили с глуповата детска усмивка, с която ми бръкна право в сърцето.

— „Фронтиърленд“ е насам — каза Зъба и посочи една табела.

Огледах тълпата отново, след което проверих на картата.

— Първо „Фронтиърленд“, после… Май единственото смислено нещо на Площада на свободата е „Имението на духовете“.

— Аз искам да видя „Фермата на Мики“ — обади се Ейнджъл.

— Тя е в „Туунтаун Феър“ — обясних й аз. — Първо трябва да посетим няколко други места. Но ще стигнем и до там.

Тя ме озари с широка невинна усмивка, а аз се опитах да си избия от главата всички мисли за правителството на държавата ни.

— Ей на това му викам „зловещо“ — каза Ръч и схруска поредната карамелизирана пуканка. — На катерица с подобни размери.

Тя посочи към един възрастен в костюм на катерица, който се разхождаше наоколо и махаше на хората.

— Кой е това? — попита Тото. — Чип или Дейл?

— Не знам — отговорих. — Стига да не се превърне в огромен катерицозаличител, нямам проблем с него. Ей, вижте! Ето я и „Сплеш Маунтин“! Опашката не е голяма.

— Кучето ви може да говори?

Обърнах се. Едно почерняло от слънцето момиченце гледаше Тото подозрително.

Засмях се.

— Нашето куче? Не. Откъде ти хрумна? Да не би твоето да говори? — усмихнах й се снизходително.

— Стори ми се, че каза нещо — промърмори тя, без да отлепя очи от Тото.

Обърнах се към Гази.

— Джейсън, пак ли си упражняваш вентрилоквизма^[1]?

Гази сви рамене с точното количество засраменост и кимна.

— А-а — загуби интерес момиченцето и обърна глава. Изгледах сурово Тото, който оголи зъби в притеснена извинителна усмивка. Това не ми се стори забавно. Погледнах Зъба. Той също огря околността с неотразимата си усмивка и ми предложи бисквитка.