Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (17)

16

Зъба излезе от операционната почти цели два часа по-късно. Чаках отпред, а нервите ми бяха опънати като струна.

Появи се лекарят, с когото бях говорила по-рано. Все още беше в зелените си одеяния. Идеше ми да го сграбча за яката, да го запратя в стената и да изтръгна отговорите на някои въпроси. Но се опитвах да надвия тази част от себе си.

— А, да. Ти беше Макс, нали?

— Да. Макс.

Зачаках напрегнато. Ако се беше случило непоправимото, щях да измъкна останалите и щяхме да се опитаме да избягаме.

— Брат ти Ник… На няколко пъти стана доста напечено. Преляхме му няколко банки кръвозаместител и успяхме да закрепим кръвното му налягане в безопасни граници.

Единствено свиването и отпускането на юмруците ми помагаше да остана на място и да се съсредоточа върху думите му.

— Прескочихме инфаркта — продължи той. — Успяхме да зашием раните и да спрем кръвотечението. Засегната беше една от главните артерии, както и един… от въздушните му мехури.

— Какво е състоянието му в момента?

Наложих си да успокоя дишането си и да овладея импулса си да полетя нанякъде. В моя случай — буквално.

— Стабилизиран е — каза лекарят с уморено, но смаяно изражение. — Ако всичко е наред, ще се оправи. Трябва да кротува около три седмици.

Тоест вероятно шест дни, предвид изумителните ни способности да оздравяваме и да се възстановяваме изключително бързо.

По дяволите. Шест дни бяха доста време.

— Може ли да го видя?

— След като излезе от реанимацията — отвърна лекарят. — Може би след около четиридесет минути. Надявах се да ми обясниш някои физиологични особености. Забелязах, че…

— Благодаря Ви, докторе — обади се Ан Уокър зад мен.

— Искаше ми се да разбера… — продължи лекарят, гледайки мен.

— Съжалявам — прекъсна го Ан. — Децата са уморени и трябва да си починат. Някой от колегите ми ще отговори на въпросите ви.

— Извинявай, но колегите ти не знаят нищо за нас — напомних на Ан през стиснати зъби.

Лекарят изглеждаше ядосан, но кимна и се отдалечи по коридора. Ан ми се усмихна.

— Стараем се да не вдигаме много шум около вас — каза тя. — Докато не се уверим, че сте добре. Но новините за Ник са страхотни.

Отидохме в чакалнята. Щом ме видяха, останалите от ятото скочиха на крака. Усмихнах им се и вдигнах палец нагоре. Ръч изчурулика радостно, плеснаха ръце с Гази, а Ейнджъл се спусна към мен и ме прегърна. Вдигнах я във въздуха и я стиснах здраво в обятията си.

— Ще се оправи — казах.

— Може ли да го видим? — попита Иги.

— Иг, съжалявам, че ще те разочаровам, обаче ти си сляп. — От облекчение ме беше прихванало чувство за хумор. — След малко обаче може да идеш да го послушаш как диша и дори да поговориш с него… може би.

Иги ме озари със смесицата от смръщване и усмивка, която владееше до съвършенство.

— Здравейте — обади се Ан.

Бях забравила, че е точно зад гърба ми.

— Макс може би ви е разказала за мен. Казвам се Ан Уокър, от ФБР. Обясни ли ви за споразумението, което сключихме?

Хитър ход — дори и да не бях, тя току-що потвърди, че спогодбата ни вече е факт.

— Да — отвърна Ейнджъл и я измери с поглед. — Ще поживеем у вас известно време. За кратко.

— Точно така — кимна Ан и й се усмихна.

— Тото също — реши да се застрахова Ейнджъл.

— Тото?

— Кучето ми.

Тя посочи под стола. Тото се беше свил на кълбо, сложил кротко глава на предните си лапи.

— Как ви пуснаха тук с кучето? — удиви се Ан.

Не ми се щеше да навлизаме в такива подробности.

— Така! Значи, щом Зз… Ник се пооправи, ще идем да живеем в къщата на Ан, за да си отпочинем и да му позволим да се възстанови изцяло. Съгласни ли сте?

Останалите закимаха с различни дози ентусиазъм.

— „Зник“? — измърмори Иги подигравателно.

Не му обърнах внимание.

— Всъщност Ник се нуждае поне от седмица, за да се подобри — каза Ан. — Така че ние може да идем вкъщи още днес, а той ще се присъедини, когато е готов.

Гази премигна. Ръч повдигна вежди.

— Не — казах на Ан. — Не съм се съгласявала на подобно нещо. Няма да оставим Ник тук сам.

— Пълно е с лекари и медицински сестри, а пред вратата му ще пазят двама агенти. Денонощно — обеща Ан.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Не. Заличителите ще изядат агентите ви вместо закуска.

Ан не се засмя на шегата ми. Нищо чудно, предвид че вероятно нямаше никаква представа за какво говоря.

— Ще се чувствате по-добре вкъщи — каза тя. — Далеч по-добре ще ви е.

— Но не и за Ник — отсякох.

— Но… Не можем да го местим — каза тя. — Нима мислите да останете при него в стаята?