Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (135)

134

Този, слепецът — Иги — откъде научи, че някой идва? Беше като прилеп! Дали не му бяха сложили и ДНК от прилеп…

Тряс!

Ари нахлу през вратата на компютърната зала.

— Пръснете се! — извика Зъба и се хвърли към кучеликото момче.

Какво търси този дървеняк тук? — удивих се аз. Очаквах да се появи специалният отряд за елиминация на „Айтекс“, а не някое от смотаните вълчета. Къде беше отрядът? Погледнах часовника си и реших да видя как двамата мутанти се налагат един друг на пода.

Поне докато Газопровод не извика:

— Паяци!

Под вратата се появи огромно количество паяци, черен килим с космати крачка, който пълзеше към него като лава.

Ари внезапно се откъсна от Зъба и се огледа кръвожадно наоколо.

— Ето! — обадих се аз.

Сграбчих Ейнджъл за тънките мишници и я задържах. Тя се опита да ме блъсне към изхода, но се запънах с пети.

Ухилен, Ари се метна към нас и ухапа Ейнджъл под лакътя. Тя нададе пронизителен писък, който ме накара да потръпна.

— Не-е-е! — изрева Зъба от другия край на помещението, но някаква клетка се появи от нищото и се стовари отгоре му.

— Плъхове! Плъхове! — нададе вой Ръч и се покатери на едно от бюрата.

Взе да скача от маса на маса, насочвайки се към изхода, но накъдето и да тръгнеше, след нея се понасяше орда цвъртящи плъхове с голи розови опашки. Няколко се покатериха по крачолите й и я накараха да спре на място. Тя закри лице с ръце и се разпищя.

Накрая всички пищяха с пълно гърло. Настана пълен хаос. Всички присъстващи, с изключение на мен, преживяваха най-ужасния си кошмар и се бяха сблъскали с най-големия страх в живота си — дори и псето. То се беше пъхнало под една маса и гледаше ужасено купа обикновена кучешка храна.

Все още държах Ейнджъл, която се бореше далеч по-ожесточено, отколкото си бях представяла. Риташе и мен, и Ари, въпреки че от огромната рана на ръката й шуртеше кръв.

Не се сдържах и се усмихнах — ама че упорито малко мутантче!

С крайчеца на окото си забелязах Зъба, който ме изгледа невярващо и взе да блъска решетките на клетката си.

— Банда! Банда! — извика той. Плътният му глас надвика пронизителните им писъци. — Това не може да е истина! Не е истина!

Ще ти се да не е, изрод — помислих си аз.