Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (141)

140

Залата беше пълна с облаци прахоляк и навсякъде се носеха влакна от килима. Червените аварийни лампи бяха светнали и оцветяваха всичко наоколо в злокобно кърваво сияние.

Все още не бях получила отговор от никого. Извиках още по-силно:

— Докладвайте!

Запровирах се между отломките. С един бърз поглед установих, че няколко от Белите престилки се бяха озовали на грешното място в грешното време — бяха се проснали в безсъзнание на пода. Не виждах Ари никъде, но изпод купчина отломки се подаваха два крака. Не ми бяха познати.

В другия край на стаята Джеб с мъка се опитваше да се изправи. Целият беше в прах, а от брадичката му течеше кръв.

— Тук съм! — каза Ейнджъл и изпитах първата вълна облекчение.

— Тук — изхриптя Ръч и изпълзя изпод останките на едно бюро, кашляйки.

— Тук — гласът на Тото дойде иззад един преобърнат стол, който изритах настрана. Целият Тото беше плътно сив, с изключение на очите. — И не съм доволен от този факт, повярвай ми — добави той мрачно.

— Тук — дочу се и тихият спокоен глас на Зъба и той се появи от вдлъбнатината, която беше оставил в отсрещната стена. Вероятно доста го беше заболяло.

— Това беше жестоко — викна Гази и скочи на крака. От тялото му се посипаха парченца от мебелите и стените.

— Определено е десетка — каза Иги и се измъкна изпод останките на едно бюро. — Заслужава я дори само за звуковата вълна.

За около минута след взрива беше настанала злокобна тишина, но сега от коридора прозвучаха гласове. Отново чухме нечии заповеди, щракане на оръжия, тичане. Само че сега стъпките не звучаха толкова уверено. Изпод отломките се дочуха стонове.

Огледах се отново и установих, че ятото беше невредимо и бяхме готови да тръгваме. Както и че…

… в стената на мазето зееше огромна дупка, през която можеше да мине и камион. Отворът водеше навън в нощта.

— О, прекрасно — каза Ръч.

Ухилих се и едва не се разплаках. Ятото за пореден път бе оцеляло. Животът ни непрекъснато увисваше на тънък косъм. Всеки път, когато се опитваха да ни победят, ние им доказвахме, че с нас шега не бива. Бях толкова горда, толкова бясна, а, като се замислих, и толкова охлузена.

— Напълно си права — казах и забързах към дупката.

Щом се изравних с Гази, протегнах ръка.

— Отлична работа — казах и плеснах длан в неговата.

— Макс? — каза Ейнджъл.

Изглеждаше като посипана със сиво брашно.

— Да, мъниче?

— Сега ще си тръгваме ли?

— О, да — казах аз. — Определено е време…

— Да се омитаме оттук! — извикахме всички в един глас.

— Тото! — плеснах и протегнах ръце.

Дребното кученце се затича и скокна в прегръдките ми. Изплези език, готово да ме близне доволно, но видя изражението ми и се отказа.

Шестимата — седмината — се втурнахме навън през дупката и полетяхме право нагоре като същински виртуози.