Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (50)

49

Не. На по-голямата площадка.

Ейнджъл се втренчи в очите на учителката и внимателно насочи мисълта към нея. В голямото междучасие ги извеждаха на детската площадка, но Ейнджъл се нуждаеше от повече пространство. Не можеше ли да си поиграят на голямото игрище?

— Не виждам защо да не си поиграете на голямото игрище — каза учителката на Ейнджъл колебливо.

— Върхът! — каза един от съучениците й, децата завиха и се изнизаха през портата към игрището.

— Ариел! Ела да си играем!

Ейнджъл притича до Мередит, Кайла и Кортни и предложи:

— Искате ли да си играем на „Лебедово езеро“?

Учителката точно им беше прочела фабулата и Ейнджъл много я беше харесала. Целият й живот беше като едно лебедово езеро. Тя беше лебед. Зъба и Макс бяха мишелови — големи и свирепи. Иги — голяма бяла морска птица, например албатрос. Ръч — малък фазан с лъскаво гладко кафяво оперение. Гази беше някоя инатлива птица… Бухал?

А тя беше лебед. Поне днес.

— Да! Лебедово езеро! Страхотно!

— Аз съм Одета — вдигна ръка Ейнджъл.

— Аз съм вторият лебед — каза Кайла.

— Аз — най-малкият — каза Мередит и повдигна краищата на униформената си пола, за да заприлича на пачка.

Ейнджъл затвори очи и се опита да си представи, че е лебед. Когато ги отвори, светът се беше превърнал в сцена, а тя — в най-красивата балерина лебед в историята. Затича се в елегантни кръгове около другите деца. Правеше широки и плавни подскоци и се задържа във въздуха колкото можа. Накрая се приземи, вдигна ръце над главата си и се завъртя в бърза поредица пируети.

Останалите момиченца също танцуваха — стъпваха на пръсти по пожълтялата трева и размахваха бавно ръце, подражавайки на махането с криле. Ейнджъл отново заситни по тревата, завъртя се, подскочи… чувстваше се като Одета, прокълната да прекара живота си като лебед заради заклинанието на Ротбарт.

Пореден пирует, поредна арабеска, пореден подскок, в който Ейнджъл като че се задържа във въздуха няколко минути. Толкова й се искаше да може да разпери криле и да изиграе „Лебедово езеро“ както трябва… Но знаеше, че не може. Или поне не сега. И не тук. Може би след като Макс спасеше света. Тогава мнозинството обикновени хора щяха да са изчезнали. Джеб й го беше казал, когато отново беше попаднала в Училището миналия месец. Мутантите като тях имаха по-големи шансове да оцелеят — бяха проектирани да оцеляват. Може би когато повечето обикновени хора изчезнеха, нямаше да се налага да крие крилете си и щеше да може да лети на воля наоколо и да си играе на Одета, когато си пожелае.

Нямаше търпение.