Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (71)

70

— Просто си представи, че си на разузнавателна мисия.

Зъба се беше облегнал на рамката на вратата и ме наблюдаваше как се оглеждам в огледалото на тоалетката.

— Моля? — сопнах се аз. — Добре съм.

Загащих ризата си и нахлузих широкото велурено яке с качулка, което щеше да прикрие крилете ми. Да се надяваме.

— Да, да. Обикновено това изражение значи, че всеки момент ще се строполиш на земята.

— Добре съм — рекох твърдо, решена да не изпадам в паника.

Какво правех? С кой акъл се бях съгласила на това? Дали да не му се обадех, за да се откажа? Можеше да кажа, че съм болна. Или…

Звънецът на вратата иззвъня. Зъба ми се ухили мазно и се насочи към стълбите.

— Майко, пет братя и сестри! — удиви се Сам.

— Да. А ти?

Чакахме на опашка за билети за кино.

— Имам три по-големи сестри — отговори той. — Които превръщат живота ми в ад. Слава Богу, двете по-големи вече заминаха в колеж.

Усмихнах се. Разговорът със Сам течеше по-гладко от очакваното, а и в близките два часа изобщо нямаше да се налага да говоря.

Филмът, който избрахме, беше някаква невероятно кървава военно-шпионска история, която напомняше на моменти от детството ми. През повечето време просто седях в тъмнината, преценявах бойните сцени и се молех Сам да не се опита да ме хване за ръката. Ами ако дланите ми се изпотяха? Притеснено ги потърках в дънките.

След филма решихме да хапнем сладолед в една малка сладкарница по-надолу по улицата. Докато се мъчех да измисля какво да кажа, Сам се пресегна и ме хвана за ръка.

Просто така — хоп, и вече се държахме за ръце.

Не беше неприятно.

В „Старата сладоледаджийница“ взехме поръчките си и седнахме на мраморна масичка. Тъкмо се чудех колко далеч мога да я хвърля при нужда, когато Сам ме попита:

— Какво ще правиш на Деня на благодарността?

— Предполагам, че просто ще вечеряме с Ан — отвърнах.

— Жалко, че не можеш да си с вашите.

— Вярно е — кимнах и се съсредоточих върху мелбата.

— Аз съм на адска вечеря с роднини — рече Сам и взе черешката от своя сладолед. — Искаш ли я?

— Да.

Той я сложи отгоре на мелбата ми и се усмихна. И аз се усмихнах.

— Защо „адска вечеря“?

Той сбърчи лице.

— Двете ми най-големи сестри се връщат. Ще настане страшна препирня — за банята, за телефона, за телевизора. Чичо ми Тед ще дърдори неспирно за работата си, тоест — за застраховане.

Свих устни съчувствено.

— Мама ще се опита да опази леля Филис от алкохола, но няма да успее. Татко ще се опита да гледа футболния мач, тоест ще седи пред телевизора, ще крещи и ще ръси пуканки по килима.

Той вдигна рамене. Начинът, по който кестенявата му коса падаше на челото, ми допадаше. И имаше хубави очи. Лешникови. Пъстрокафяви.

— Звучи доста ужасно — казах аз.

Това обичайно ли беше за Деня на благодарността? Нямах представа. Знанията ми идваха от гледането на телевизия. Как ли щяха да прекарат празника моите стари приятелки Ела и доктор Мартинес?

Сам отново вдигна рамене.

— Гадно ще бъде. Но ще мине, след което ще имам четири седмици да събера сили за Коледа.

Засмях се, а той се усмихна насреща ми. Някакво движение зад него привлече вниманието ми. Сам седеше с гръб към широката витрина на сладкарницата. Някой беше минал покрай нея. Не. Някой стоеше пред нея.

Ръката ми застина във въздуха, а сърцето ми сякаш се скова в лед.

Отвън Ари вдигна палец с хищническа усмивка.