Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (103)

102

— Ще се видим на плажа — прошепнах на Зъба, свих рамене и набрах скорост.

След секунди вече бях далеч от ятото, а очите ми се насълзиха още повече от вятъра. Звучеше смешно, но при тази скорост ми се дощя да изпъна ръце напред като Супермен, сякаш така можех да накарам въздуха да се отстрани от пътя ми.

И какво толкова? Никой не ме гледаше. Протегнах ръце напред. Почувствах се като стрела, като острие, което пореше небосклона.

Стигнах до плажа за четири минути. Намалих скоростта, но недостатъчно. Препуснах твърде бързо по пясъка, спънах се и забих нос в земята. Изправих се бавно, изплюх пясъка от устата си и се изтупах. Цялата горях, затова свалих суичъра си.

Имах около двайсетина минути преди пристигането на останалите. Тръгнах по плажа с разперени криле, за да ги охладя. Изпитвах отчаяние, страх и гняв.

— Дори не знам как да спася света — казах на глас.

Осъзнах колко нелепо звучи това и се ядосах още повече.

Със самото си съществуване — отвърна Гласът. — С това, че си силна. С оцеляването си.

— Млъкни! — изкрещях и изритах една пръчка толкова силно, че тя изчезна от погледа ми.

Не можех да търпя повече. Наистина. Край. Изтичах до прибоя и се загледах в пясъка. Не след дълго намерих каквото търсех — парче счупена мида с остри краища.

Беше време да извадя чипа. Гласът идваше от него — убедена бях. Без чипа Гласът в главата ми, от който иначе нямаше измъкване, щеше да изчезне. Стиснах плътно устни и започнах да режа решително предмишницата си на мястото, където бях видяла чипа на рентгеновата снимка преди цяла вечност в кабинета на доктор Мартинес.

Още при първия разрез ми потече кръв. Изпитах учудващо силна болка. Стиснах зъби и продължих. Кръвта ми потече по ръката. За да стигна до чипа, трябваше да мина през сухожилията, мускулите и вените си. Доктор Мартинес ме беше предупредила, че ако се опитах да го махна, рискувах да обездвижа ръката си.

Жалко.

Чух забързано тичане зад себе си и Зъба изникна задъхан до мен.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя, сграбчи ме за китката и удари ръката ми, за да пусна мидата. — Полудя ли?

Изпепелих го с поглед, после се обърнах към останалите от ятото, които се приближаваха бавно. Представих си гледката през техните очи: клечах на пясъка, обагрен в червено от кръвта ми. Бях повече от разстроена.

— Искам да махна чипа — казах безсилно и сведох поглед.

Чувствах се, сякаш бях на хиляда години. Само преди седмица бях просто едно момиче на четиринайсет, излязло на първата си среща, преживяло първата си целувка. Сега бях старото си аз. Сега отново бях себе си — сбърканата мутантка, която се опитваше да избяга от съдбата си, но се оплиташе все по-плътно в мрежите й.

— Погледни къде режеш! — изсъска Зъба. — Ще си източиш кръвта, идиотка такава!

Пусна ръката ми и свали раницата си. След миг ръсеше антисептик по раната. Свих се от щипането.

Ръч клекна на пясъка до мен.

— Макс — започна с уголемени очи, — какво правиш?

Звучеше ужасена, шокирана.

— Исках да извадя чипа — прошепнах аз.

— Е, забрави! — тросна се Зъба ядосано и се зае да превързва ръката ми. — Чипът остава вътре. Няма да ти се размине толкова лесно! Ти умираш, когато умрем и ние!

Погледнах го. Лицето му беше пребледняло от гняв и беше стиснал зъби. Бях ги уплашила — и него, и останалите. От мен се очакваха решения, не проблеми. Не да правя положението по-лошо.

— Съжалявам — едва промълвих аз, след което — внимание! — избухнах в сълзи.