Джеймс Патерсън
Училището свърши — завинаги (130)

129

Не виждам смисъл да ви занимавам с отегчителните подробности, но накрая успяхме да стигнем до компютърната зала на „Айтекс“. Засега планът се развиваше идеално.

Изшътках на останалите да се скрият в най-тъмния ъгъл на помещението, а те дори ме послушаха. След това пуснах един от компютрите. Машината заработи с тихо жужене. Бяха ме инструктирали, че Ръч разбира от компютри, затова й направих знак да се приближи.

— Виж какво можеш да научиш за „Айтекс“ — прошепнах. — Побързай, не знам колко време имаме.

Според часовника ми имахме точно шест минути и четиридесет и седем секунди.

— Добре — отговори Ръч шепнешком.

Настани се на табуретката и веднага отвори менюто „Изброй програмите“. После включи операционния прозорец и затрака някаква неразбираема поредица букви.

Въздъхнах и зачаках да запецне, за да се намеся аз. Бяха ме научили на всичко необходимо, за да доведа останалите, където трябваше.

— Ето, готово — прошепна Ръч.

Пред удивения ми поглед на екрана заизскачаха прозорец след прозорец с информация, всички с надпис: „С ограничен достъп“. Хм. Тази мутантка може и да беше по-умна, отколкото изглеждаше. Току-виж все нещо се беше получило както трябва с нея.

— Добре, започвай да четеш — наредих и надникнах през рамото й.

Времето на изродчетата изтичаше.